Пясъчният

Нарастващата роля на социалната функция на френската литература е отче тена от критиката още в петдесетте години на нашия век: „.. френската литература може да претендира, че през развитието си в модерната епоха първа открива някои закони на социалния живот". През осемдесетте години във Франция след формалните лутания на новия роман и „разчупения, отразяващ повече от всякога собстве ната си структура, безформен текст на последвалото го романно творчество вне запно се налага реалистична тенденция в този жанр. По-силно проницаем от останалите литературни жанрове за „извънлитературата, романът намира нови пътища да съгради представения свят по подобие на реалността. Последните години бележат възобновен интерес и към автобиографията както от страна на писателите, така и от литературната наука. Тя все по-често е определяна в план, надхвърлящ исто рически реализираното автобиографично слово: заговори се за автобиографичен „проект, намерение", за автобиографична „тенденция". Теоретичните изслед вания по този въпрос редовно отделят място на романните елементи в автобиогра фията и обратно. Този факт е показателен за сложния литературен феномен, характеризиращ нашето съвремие: предпочитание към тематиката, отнасяща се към индивидуалността на личността и към една определена литературна форма - разказа в първо лице единствено число. За разлика от други периоди в историята на литературата автобиография и персонален роман днес са ясно разграничими при прочит вследствие на много по-асимилираното влияние на масовата литература в личното романно повествование в сравнение с новия роман през петдесетте години. Романното „аз" въвежда с нови отсенки в литературната традиция съдбата на „неизвестните хора". Текстът придобива загубената в иманентната литературна традиция кохерентност, съсредоточавайки се около проблемите личността.