Радосвет

Убеден съм, че думите дисциплина" и въображение" наистина изразяват основ ното в научния стил на Радосвет Коларов. Продуктивният синтез на безкомпромисна научна критичност и оригинално интерпре тиране, на строга проверка на хипотезите и блестящи хрумвания бяха присъщи и на предишните му изследвания, публикувани в сборници или литературоведския периоди чен печат; този солиден, творчески научен подход се ереализирал напълно и в новата му книга „Звук и смисъл. Наблюдения над 173 фоничната организация на художествената проза". Може би несвикналият читател ще бъде малко стреснат - книгата разпростира своя та проблематика на доста широк научен фронт, привлечени са нетрадиционни за бъл гарското литературознание помощни дис циплини като статистика и експериментална психология, използвува се дори компютърна обработка на текстовете. Някак прието е на това да се гледа с недобро око - дали то не се превръща в самоцелна научна виртуозност, дали не убива живото" в литературата? В такива случаи близки до ума и до устата са и обвиненията във формализъм, в прекомерно внимание към „малките струк тури в ущърб на емоционалната и идейнопроблемна същност на литературата

Романът „Хоро" има щастлива съдба в съв ременната литературна историография. Поради факта, че заклейми потушителите на Септемврийското въстание, този роман създаде на своя автор „алиби" в годините на догматизма, когато една така сложна и противоречива творческа личност като Антон Страшимиров би имала далеч по-незавидна съдба - „Хоро" стана локомотивът, който изтегли композицията на Страшимировото творчество пред прожектора на литературните историци, заради „Хоро" българското литературознание стана по-снизходително и към останалото творчество на Страшимиров, още повече, че самият писател вече бе мъртъв и не можеше със своя неспокоен нрав да дразни никого. Самият роман, написан в един неособено обичан (казано съвсем меко) от догматичната критика стил, даде възможност да се погледне с по-широк поглед към онези стилови регистри на българското словесно наслед ство, които излизаха извън рамките на стеснено разбирания в онези години реализъм". Макар и да бодеше като бяла врана със своя невротичен изказ вкусовете на догматичната критика, романът „Хоро" все пак - заради темата! - влезе в полезрението й, не бе изхвърлен зад борда на българската литература, както стана с много други класически ценности, дори и когато те нямаха предизвикателен характер като поетика. Но именно защото бе тъй необичаен като жанрова структура, композиция, стил, поетика, романът „Хоро“, иначе приет от българското литературознание, не можа да бъде осмислен докрай като художествено явление и като иманентна художествена структура, и като етап в развитието на българската проза. Дори един разчупил рамките на догматизма талантлив критик като Минко Николов в своята блестяща монография за Антон Страшимиров (която в най-голяма степен отбелязва разкрепостяването на литературноисторическата му мисълл за българската традиция) не можа да отиде много напред в анализа си на поетика на творбата, въпреки че подгот ви почвата за това. Книгата на Симеон Правчанов за „Хоро" пък не акцентира в такава степен върху поетиката на творбата.