Резюме
Художественото преображение, смяната на различни повествователни типове характеризират еволюцията на разказа в българската литература. В отношение към традицията 60-те години на на шия век са време на поврат, на „взривни" промени в поетиката на жанра. Те изкушават изследователя да ги подведе единствено под знака на новото, т. е. да абсолютизира промяната. Опасността се увеличава, ако тенденциите в жанра през това десетилетие се опишат в съпоставка с разказа на 50-те години. Подобно сравнение би откроило спецификата на новите белетристични процеси, но същевременно то ограничава възможността за наблюдения в исторически план. Когато се характеризира разказът на 60-те години, опасността от квалификации от рода на „ново“, „за пръв път е толкова по-реална, колкото по-неисторично е мисленето на изследователя. А жанрът е историческа категория, синоним на традиция. Един последователен исторически поглед би ни убедил, че това, което ни се струва „ново“, „непознато", често е активизиране в друга ситуация на архаични елементи от системата. Същевременно актуализирането на миналото е винаги своеобразна негова трансформация. В областта на разказа 60-те години са интересни с осъществените трансформационни промени спрямо традицията на жанра. Но настоящето също притежава способност да изменя реда на миналото, да го пренарежда. Повествователни типове и структури от историята на жанра неочаквано се осмислят като симптоми, като типологични съответствия на поврата в съвременния разказ. Спецификата на националното ни развитие - по-силната традиция на разказа в сравнение с романа, е причина експериментите на съвременната модерна проза, които в другите литератури се осъществяват в областта на романа, в нашата да се реализират в разказа на 60-те години в един вариант, който съчетава относителната национална самостойност с тенденциите на световната литература. Основа на промените в поетиката на разказа през 60-те години е новото разбиране за героя. Като отрицание на начина, по който белетристиката на 50-те години разглежда личността - преди всичко с оглед на нейната социална и обществена функция, следващото десетилетие, без да пре небрегва този аспект, търси предимно психологическите стойности на човека. Поетизирането на обикновеното съществуване, интересът към човека в неговата неизключителност е своеобразно естетическо противопоставяне на клиширалите се през 50-те години патосни интонации и търсене на героичното. През 60-те години човекът - малък, обикновен, несъвършен, но видян като герой на новото време, е показан в сборниците „Прости ръце“, „Сърцето бие за хората" на И. Радичков, „Ние, величествата“, „Покрайнина" на Д. Вълев, в „Пролетен сок" на Д. Фучеджиев. Иронично и сатирично, но с не по-малко увереност, че в обикновеното, провинциално съществуване живее героят на времето, към него поглеждат и Ив. Петров, и Г. Мишев. B Разказът на 60-те години откри пространството на „покрайнината“, на „дивото“ в ценностен смисъл. За авторите в това десетилетие „покрайнината“ е преди всичко социологическа категория. Така бихме си обяснили съзнанието у героите на Д. Вълев, К. Калчев, Н. Хайтов, Д. Фучеджиев, че са „величества“, „че имат биография", че правят „малка революция", че творят света и времето. Това естетическо разбиране за героя не би било ново за нашата литература, ако в разказа на 60-те години освен гледна точка към света героят не беше получил и „право" да говори на езика на „покрайнината". Функционалното използване на художествено-езиковите възможности на сказа (на стилизираната в разговорен дух реч) е естетическо достижение на разказа през 60-те години. В „Диви разкази" на Н. Хайтов, „Барутен буквар" на Й. Радичков, „Софийски разкази“ на К. Калчев, „Родихме се змейове на И. Вълчев героят се самоопределя чрез „автентична“, „нелитературна", „примитивна" реч, което е ново разбиране за героя като естетическа реалност и показател за променената функция на словото в художествената структура на разказа през 60-те години.
