революция

Ако някой писател, особено от нашето поколение, каже, че Октомврийската революция с нищо не езасегнала неговото гражданско битие и писателската му работа, то значи, че този писател е мъртво роден. Но струва ми се, че такъв писател няма. Всеки от нас по свой начин възприе Октомврийската революция и всеки по свой начин е възприемал, учил се е и се учи от културата на родената от революцията Съветска държава. Аз се мъча сега да си спомня цялото разнообразие от мисли, впечатления, преживявания и представи, които октомврийските събития и развитието на Съветския съюз са предизвиквали, предизвикват и до ден днешен у мене. И много е трудно да систематизирам всичко и да го разкажа. То е сложно като самият живот. Всъщност, откак съм станал съзнателен гражданин, всичко, което направи революцията, е в центъра на моя живот, защото то е същността на движението, в което съм израснал.

Неоспорима историческа истина е, че българската нация утвърждава своите завоевания в областта на културата. изкуството и литературата органическа близост и с дълбока братска любов към великия руски народ. Без да се отрича несъмненият самостоятелен влог на народа ни в съкровищ ницата на човешката мисъл и изкуство, не трябва да се подценява и огромният принос на руската култура за духовното ни развитие. Още преди повече от половин столетие един от най-големите ни писатели и мислители - Пенчо Славейков - прави следното знаменателно признание: „Русия ни освободи политически. Това и децата знаят. Но Русия ни освободи и умът; ней преди всичко дължим и оная малка култура, която ние за сега имаме и която е найхубавия залог за културата на духът в нашия по-нататъшен живот и развитие.

Октомврийската революция не е само живописен момент в бурната история на човечеството. С известна съвкупност от действия, от мисли и настрое ния тя промени коренно цялото светоусещане на човека от нашата съвременност. Извършеното от нея още веднъж потвърди основния принцип: върви се напред чрез отхвърляне на отживялото, чрез възприемане на предишното през нови ракурси: морални, политически и художествени. С грандиозното си новаторство Октомврийската революция заличи „величието" на провъзгласените от предхождащите я буржоазни революции идеи, философски възгледи и морални тези. С яркостта и яростта на светкавицата тя осветли назадналото съдържание на философски схващания, напластявани, обработвани и систематизирани почти век и половина.

Става дума за първото десетилетие след победата на Октомврийската революция. Защото, ако е въпрос изобщо за нейното влияние - с всичко онова ново, което тя донесе в обществения и културен живот - това влияние продължава у нас, както навсякъде в света, и до днес. Но, струва ми се, най-инте ресното, исторически новаторското е онова въздействие, което Октомврийската революция - като епохално явление, като начало на нова ера в историята на човечеството - оказа у нас още в първите години след своето тържество. Тогава именно имаха прелом н о значение новите идеи и решения на проблеми, които тя подсказа на българската литература, новите импулси, с които подсили нейното развитие в момента след Първата световна война - момент на криза и на търсене нови пътища за художествена дейност.

Идеите на социализма намериха отражение в литературата дълго преди Великата октомврийска революция. Техният общ характер, социалните източници, както и формите на въздействие върху художественото творчество бяха не само разнообразни, но често и разнородни. Ако говорим за литерату рата на XIX век, социалистическите идеи получиха един или друг израз в произведения на Хайне и Г. Веерт, на Юго и Потие, Херцен и Чернишевски, Шчедрин и Л. Толстой. Малко по-късно тези идеи привлякоха дълбокото внимание на Р. Ролан, А. Франс, У. Морис, Б. Шоу и много други писатели. В края на века, в началото на своята творческа дейност (1895 г.), Ромен Ролан убедено изказа мисълта за историческото предназначение на социа лизма. „Ако все още има - пише той в дневника си - надежда да се избегне гибелта, която заплашва сегашна Европа, нейното общество и нейното изку ство, то тая надежда е в социализма." Убедеността на Ролан не беше изолирано явление - подобни мисли са изказвали и други художници на словото.

„Започва трагедията!" - пише Гео Милев за кървавия септември на 1923 година. Фактически трагедията започва години преди това. Бай Ганьо запалва първата главня и с политически фойерверки поднася Алековата глава като найголямо достижение в ръцете на Фердинанд. Това е началният удар, първият вик на властниците - В името на народа!". Партии и правителства си предават този „девиз" като щафета. „Лъжата лъже, лъжата управлява, лъжата краде." Новото време нахлува и със зашеметяващ удар доказва, че не може да се живее само със спомените и миналото, захвърля ги през борда си като баласт. Духовете на възрожденските мъченици вълнуват, извършват подмолното движение в умовете, но не дават отговор. „Властта е моята всегдашна любовница“ - нахално и шумно изповядва всяка политическа катедра. Кумирите, срутените кумири" притискат рамената. Но Бузлуджанския конгрес в България е безспорно доказателство, че живата вода съществува. Тя донася първата любов" на цяло поколение в българската интелигенция, без обаче да му осигури защитна ризница пред кръстопътищата". Революционният романтизъм на една предосвобожденска епоха не дава възможност за много размисъл, но краят на миналия и осо бено началото на 20 век налага логическа преоценка, мъчително търсене на нови извори. При други социални и политически условия това търсене е вече факт в Русия, Франция, Белгия, Германия. Етично чистите натури се изправят пред хаоса - безнадеждни и мечтателни - защитени само от томителните образи на своите „пияни кораби", на своите скитници, самотници и чудаци. Творците, създателите на духовната свобода, въплътена в стихове, багри и музика се оказват едновременно и ахилесова пета на обществото, и негови спасители. Земната чистота е вече безкрайно компрометирана в света на капитала и скоковете на човешките умове от „свръхчовеците“, от „Съкровище на смирените" на Метерлинк, през разнонационалните накъсани вътрешни диалози на символизма, през кънтежа на Верхареновия „Звънар" до „Маса-човек“ на Ернст Толер - са напълно обосновани от бруталността на епохата. В България тази епоха се изсипва за съвсем кратък срок години, когато нашата прогресивна мисъл трябва вкупом да премине през народничеството и социализма, през символизма, импресионизма, експресионизма. В това ще ни увери и прегледа на периодиките на само няколко от списанията като: „Ден“, „Дело“, „Ново време“, „Наш живот“, „Мисъл“, „Художник" до сп. „Червен смях", до сп. „Пламък“.

Едва ли винаги осмисляме факта колко много предпоставки и професионални каче ства са необходими, за да се изследва днешната литературна действителност: съвременна теоретическа и методологическа подго товка, устойчив идейно-естетически критерий, познаване на литературния живот в неговата Дълголетна еволюция, специфични закономерности и непреходно ценностно съдържа ние, умение да се анализират явленията в тяхната динамика и неизбистрени форми, съ битията - в тяхното „ставане“, тенденциите в постепенното им зараждане и развитие, процесите - в непосредната им делничност и вълнуваща актуалност. И не по-малко важно от всичко това е съзнанието за реалната съизмеримост на фактите от миналото и съвременността, от нашата и чуждите литератури; не по-малко решаващи са изборът на еталон, критическият патос и усетът за действително новаторските пориви и псевдоноваторските амбиции в изкуството. Изследователите на текущата, творяща се пред очите ни литературна история са не само регистратори и тълкуватели на движението на съвременната художествена мисъл. Те поемат отговорността и рисковете на първооткриватели и прорицатели. Тях ги очакват изненади и разоча рования, удовлетвореност от сбъднати прогнози, огорчения от неоправдани надежди. Чака ги присъдата на санкциониращото време. Повод за подобни размисли дава книгата на Чавдар Добрев „Разум и революция", която като всяко ново критико-оценъчно проучване върху проблемите на съвременната ни литература потвърждава тяхното многообразие и сложност, доказва наложителността на комплексното им теоретико-естетическо и вещо социологическо осмисляне.

Историята се измерва обикновено чрез най-значителното в нея. Нашата съвременност не познава събитие по-голямо от Великата октомврийска социалистическа революция. Тя, както никоя друга революция в миналото, се отрази върху съдбините на цялото човечество и отвори прозорец към нов свят. Основателно вниманието на цялото прогресивно човечество днес е насочено към нея и към нейното дело, към света на социализма, на мира и равноправието, на свободата и на материалния и духовния напредък, имащ значение за всички народи. След Октомври по пътя на социалния прогрес тръгнаха и други страни. Потиснатите социално класи и народни духовно-творчески сили бяха подбудени към действие и постепенно картината на нашата планета коренно се промени. И вече шест десетилетия се претворява лицето на света благодарение на онзи велик начален тласък, който бе даден от Октомврийската революция. Всеки преврат в историята на човечеството е ставал поради тежненията на прогресивните класи и поради вярата им в един нов идеал. Тъкмо с нов идеал за човечеството дойде и Октомврийската революция. Тя бликна като осъществяване на предвижданията на Маркс и Енгелс за историческата роля на работническата класа и за възможностите, които предлага социализмът за ново и справедливо устрояване на обществото. Октомврийската революция се разглежда обикновено като обусловена от два фактора: критическата революционна ситуация, която се бе създавала в царска - капиталистическа и помешчическа- Русия и чиятовръхна точка бе 1917 г., кризисната година от Първата световна война, през която получи пределен размах революционната енергия на руските маси, на войниците, работниците и селяните. По-нататък велик фактор за победния успех бе ръководството на революционната мисъл, въплътена в партията на болшевиките, в изумителните предвиждания на великия Ленин, гения на революцията. Партийната революционна мисъл бе способна да анализира, да предвижда, да насочва делово текущо необходимото, маси. онова, към което тежнееха народните Ленин и болшевиките не принадлежаха към онази прослойка в Русия, която се разкайваше и страдаше за положението на народа, която носеше душевните изживявания и психическите сътресения, свързани с чувството за вина и отговорност. Ленин и болшевиките като въплъщение на революционната сила и творческата енергия на работническата класа предвиждаха пътищата на напредъка, съчетаваха делото с прозорливостта и с твърдост прехождаха заедно с масите през стръмните хълмове на историята. Така с революционната енергия на тру3 довите обезправени хора и научно-прозорливата революционна мисъл на болшевишката партия Октомврийската революция се осъществи като най-големия, най-грандиозния преврат в историята на цялото човечество. Тя се реализира като революция, която носеше идеалите на освобождението, вярата в победата с велики очертания вече за бъдещето и на всички други народи. Октомврийската револю ция сломи стихията в революционната борба и отхвърли онова, което я възпираше чрез празна мечтателност, лирични рефлекси и забравяне на главната историческа цел. И всичко това стана в сурови и напрегнати борби, с неимоверни жертви, с много мъжествена нежност и поезия в гибелта и победата.

Когато през нощта на 3 септември 1786 г. тайно от Ваймарския двор и под чуждо име Гьоте тръгва от Карлсбад за Италия, в багажа му заедно с фрагментите на „Фауст“, „Егмонт", „Тасо“ и „Ифигения" се намира и „Прамайстер". Това е романът-фрагмент „Вилхелм Майстер - театрално призвание“, започнат през пролетта на 1776 г., в който Гьоте е вложил непосредственото си изживяване на театралния живот и нрави в Германия от средата на 70-те години. На 2 октомври 1787 г. той пише от Италия: „Имах възможност много да размишлявам върху себе си и другите, върху света и историята, от което ще съобщя по мой начин нещо полезно, макар и не ново. Накрая всичко ще бъде обхванато и включено във Вилхелм." Четири месеца по-късно, на 6 февруари 1788 г., Гьоте съобщава от Рим за предстоящата работа над „Вилхелм Майстер". Минават обаче цели шест години, преди Гьоте да се заеме с преработката на „Прамайстер". Едва през пролетта на 1794 г. той пристъпва към романа-фрагмент и през юни 1796 г. новият роман „Вилхелм Майстер - години на учение“ е завършен. Какво принуждава Гьоте през 1788 г. да се откаже от намеренията си, а шест години след това отново да се върне към тях и само за две години да създаде от театралния роман монументалното епическо произведение „Години на учение"? Това са очевидно събитията в съседна Франция - остава обаче непонятно защо Френската буржоазна революция, която предизвиква възторжената поетическа възхвала на немските писа тели, не само не стимулира, а, обратно - спира работата върху „Вилхелм Майстер", Отговорът на този въпрос трябва да се търси в творческата история на „Години на учение", която започва в същност не от „Прамайстер", а още с първите творби от годините на Бурните устреми. Гьоте е автобиографичен автор, или по-точно казано - творец на самоизявата, на саморазкриването, защото той решава собствените проблеми чрез своите герои - въплъщавайки в даден образ своята лична духовно-емоционална същина и проблематика. Прометей и Вертер, Гьоц фон Берлихинген, Егмонт и Торквато Тасо - тази великолепна галерия автопортрети - могат да разкажат много неща за своя създател, защото той ги е „хранил подобно на пеликан с кръвта на собственото си сърце" (Гьоте за Вертер), защото те са плът от плътта ми и кръв от кръвта ми" (за Тасо).

Ако с изучаването на аспектите на проблема за научно-техническата револю ция се занимават цял ред обществени науки (философия, социология и т. н.), то интерес към истински човешката", социалнопсихологическата, нравстве ната и естетическата страна на научно-техническата революция са призвани да проявят и проявяват също и художествената литература, литературознанието илитературната критика. При това литературата „очевидно трябва не да разкрасява научно-техническата революция, не да се прекланя пред нея, а да спомогне да я осъзнаят не като самоцел, а само като средство, да покаже нейните граници, нейните опасности... Да изучава диалектиката и от позициите на хуманистичния идеал, като помни, че в реалната действителност разрешаването на поражданите от нея противоречия е възможно единствено по пътя на обеди няването на постиженията на научно-техническата революция с предимствата на социализма. Като цяло социалистическата концепция за научно-техническата революция е концепция на историческия оптимизъм. Но въпросът „благо или проклятие е научно-техническият прогрес за човешкото общество" в определен смисъл не е безпредметен. Литературата, тази, по израза на Белински, „болна съвест на човечеството“, не може да не реагира и на негативните, а не само на позитивните, дори при условията на социализма, последствия от на учно-техническата революция. Как тя реагира на това - на проблемно-тема тично равнище и в плана на художествения конфликт - именно това е пред метът на нашето изследване. А това означава по наше мнение потапяне в конкретния художествен материал, анализ на отразяваната в него социална, нравствена, идеологическа проблематика. При изследването на дадената тема е необходимо да се взема под внимание, че въпросът за взаимоотношенията между научно-техническата революция и литературата е част от по-общ проблем- за съотношението между науката и изкуството, станал предмет на дългогодишна дискусия и имащ своята найнова библиография, а също и между изкуството и морала

Твърде обемно по съдържание, понятието „революционна поезия" дава основание за различни трактовки. Това е поезията на непосредствените участници в революционното движение, често създавана в затворите, концлагерите, партизанските отряди, но това е и поезията, отразила в една или друга степен революционните идеали на да дена епоха, без нейните създатели да са били непосредствено свързани със самата революционна борба, дори понякога без да приемат много от формите на нейната обществена изява. Неслучайно Ленин нарече Лев Толстой огледало на руската революция" от 1905 г., макар че според собствените му думи той не беше я разбрал" и дори се беше отстранил от нея", но същевременно като всеки велик художник я бе отразил в най-сложната и и противоречива същност. Особеностите в стила на руската и българската революционна поезия се обуславят, от една страна, от самата и естетическа и социална същност, а, от друга, от общите процеси на литературното развитие, в които тя се включва. Именно идейно-емоционалната насоченост на революционната поезия и нейната обществена функция определят характера на основните стилови линии, чрез които тя се изявява художествено - високия граждански стил“, отразил най-пълно революционните и идеали и гражданския й патос, „фолклорно-песенния“ и „разговорно-битовия стил", чрез които се осъществя ва пряката и връзка с народа и с неговата естетическа култура. От своя страна етапите, през които преминава развитието на руската и българската революционна поезия през ХІХ и първите десетилетия на ХХ век, обуславят и промените в тяхната стилова изява. Твърде различни са културно-историческите условия, определящи това развитие, тъй като през XIX век Русия е могъща самостоятелна държава с вековна национална култура, а България се намира под османско робство с трагически прекъсната литературна традиция. Различен еи характерът на революционните борби, обуславящи гражданския патос на тази поезия. В Русия те носят преди всичко социален и политиче ски заряд, насочен срещу класовия гнет на помешчици и капиталисти и срещу неограни чената власт на монарха. В България доминира национално освободителният облик на борбата срещу турските нашественици. Революционната поезия в Русия се изявява естетически чрез напълно изградените литературни направления на романтизма и реа лизма, а в България, дори и през втората половина на века, все още не може да се го вори за естетически изградени и теоретично осмислени художествени методи. И все пак в развитието на руската и българската революционна поезия се набелязват редица типологично сходни елементи, породени от самия и идейно-емоционален патос на дъл бока болка от страданието на народа, на ненавист към потисниците, на оптимистична вяра в бъдещето.

От първите стихотворения за деца, създадени през Възраждането, до днес са изминали повече от 130 години (началото на българската детска поезия е положено с творбите, писани от П. Р. Славейков в средата на миналия век). Традициите на детската литература имат още по-дълбоки, многовековни нови, като се вземе предвид и детският фолклор. Несъмнено литературата за деца винаги е била естествена, органична част от националния литературен процес, като е формирала, запазвала и развивала своите осо бености и специфика. Тя е особена, неделима част от нашата обща художествена литература. По силата на това разбиране, утвърдено от нашата критика, отношенията между националната и детската литература се разглеждат като взаимодействие между общото и особеното, като процес на взаимно проникване, влияние и развитие. Като приемаме детската литература (в частност поезията) за диалектично единство на националнолитературни и специфично развиващи се в самата нея традиции и новаторство, трябва да отбележим връз ката между първите творби за деца и фолклора, която има многоизмерими мирогледни, естетически и стилистични аспекти. В идейно-художествен план като най-обща особеност на тази връзка трябва да се посочи възприемането на националния възпитателен идеал, разбиран като съвкупност от нравствените стойности на един народ". За него Симеон Янев пише: „В основата на този идеал е трудът. Трудът, разбиран и като ученолюбие, и като физическа работа, това е коронованата тема във всичко, предназначено за деца, написано във времето на Възраждането. Трудът е главният нравствен критерий в традицията на детската литература, основа на хармонията между човека и света. Нравственият идеал не е статично, неизменяемо понятие, той е израз на духовното и социално развитие на един народ. През годините на Възраждането той се свързва с българското национално съзнание, през периода между Първата и Втората световна война се наблюдава процес на ярко социализиране, а след победата на социалистическата революция у нас националният идеал, отразен в детската литература, добива определено политически черти, политизира се В различните етапи на националния литературен процес по отношение на възпитателния идеал детската литература бележи сближаване, идентичност или раздалечаване от търсенията на литературата като цяло. И ако през Възраждането тези търсения са адекватни, в периода между двете световни войни, до като националната литература търси нови идеини ценности, детската остава при традиционните морални норми". Затова и героят в детската литература между двете войни е социално пасивен, като не приема идеалите на буржоазното общество и неговия морал, а се осланя на традиционния патриархален морал, запазен у народа. Нравственият девиз на героя тогава е: „Беден, но честен". Всъщност необходимостта от нов правствен идеал постепенно съзрява в периода между двете све товни войни. Това време се характеризира с два процеса: от една страна, идилична вярност към традиционния идеал в поезията на Асен разцветников, Дора Габе, Елисавета Багряна и др.; а от друга - разколебаване чрез иронията и пародията (в поезията на Елин Пелин) и установяване на нов, който все още не е осъществен в действителност, а е предмет на бъдещето и има силно романтичен характер (в творбите на Ваппаров, Радевски, Исаев, Босев).