роля

Така поставена, темата обединява три понятия, с които боравят три филологически дис циплини. Ето защо на преден план изпъква проблемът за подхода, който трябва да държи смет ка за функцията на антропонимите в художественото цяло от гледна точка и на стилистиката, и на ономастиката, и на литературната теория. Това е комплексен подход, продиктуван от приро дата на езиковите единици, които в своята речева реализация могат да получават особена сти листична натовареност и да участвуват активно в структурно-семантичната организация на ху дожествения текст. За необходимостта от такъв подход говори 3. Хованска: „Но само като преминем към разглеждане на по-големи отрязъци от речта, а още повече и на цялостната струк тура на художественото произведение, на нас ни е необходимо да комбинираме лингвистичните и естетическите аспекти на анализа. "1 Подобно е схващането и на А. И. Ефимов, според когото, ако литературоведът, решавайки свои задачи, се обръща към езика на писателя и анализира речевите средства, то той е длъжен да бъде и компетентен езиковед-стилист, Но често в изследванията, посветени на въпроса за антропонимите в литературата, надде лява или чисто лингвистичният подход, или пък явлението се откроява само на равнището на ху дожествената реч (например публикацията на И. В. Ляхова „Имя собственное личное в худо жественном тексте и функция характеризации" в „Сборник научных трудов", изд. Московского государственного педагогического института иностранного языка имени Мориса Торесса.

Голямата френско-белгийска писателска Маргьорит Юрсенар (1903-1988), която неведнъж е изтъквала своето усещане за близост, и дори за сходство със Селма Лагерльоф (според някои можело да се говори и за физическа прилика между тях), отбеляз ва колко рядко явление впрочем са свръхнадарените романистки, жените, представили се не само амбициозно и достойно в този Мъжки жанр, но и с универсално стойностни образци. Докато поетес и от такава величина все пак има достатъчно, за да се под реди уханен букет от имена, пише тя в своя предговор към двутомното издание с творби на Селма Лагерльоф, излязло в Париж през 1976-1977, такова голямо повествователно произведение, каквото е романът с неговата епическа широта и сложни сюжетно-композиционни структури, със субстанциалната многоизмерност на доста човешки съдби, с тематичната му полифония, изи сква и стереообхват, и проницателност в дълбочина на авторския взор, а също и един вид „скална твърдина" на дарбата, специфична нейна обемност и мощ, каквато жените, дори да притежават, далеч невинаги са в състояние да демострират. ограничени и сковани в своята прословута биологично-битова екзистентност, основание за унижаващи ги спекули с нея и за психосоциален гнет. Евентуалният списък на романистки със световна значимост надали ще включва повече от десет-дванадесет писателки, разсъждава Маргьорит Юрсенар и предупреждава, че някоя и друга сред тях вероятно би попаднала в него по-скоро заради своята ярка личност (Жорж Санд, да речем), не толкова заради гениалност, както сама се изразява, отстоявайки мнението, че първото място се полага по право на Селма Лагерльоф, единствена съумяла и да се издигне на височината на епопеята и мита, и да се задържи там без симптоми за инак обичайното и опасно замайване от нея. Подобна оценка е твърде показателна поради обстоятелството, че традиционният облик на авторката на „Сага за Йоста Берлинг", „Ерусалим“, „Императорът на Португалия", да назовем някои от най-известните и романи, не заблуждава Маргьорит Юрсенар, разпознала в нея с интуиция, но преди всичко с набито професионално око неуморна труженичка на нивата на литературата, която съвсем не бере маковете на сладкодумието по синорите й, а я обработва упорито и планомерно, за да получи не само обилен, но и най-качествен добив.