Романите

През ХІХ век романът получи първенствуващо значение в йерархията на литературните жанрове. Прозата на стоковите отношения, деловитостта на буржоазните делници налагаше всестранно изслед ване на обществените нрави, аналитично проникване в социалната природа на новия строй. Благородните мечтатели на романтизма, гордите инепреклонни бунтовници, враждуващите с небето прометеевци падаха върху земята, натъртваха се и отваряха очи. Заобикаляше ги една прозаична действителност, в която пошлостта бе пропъдила идеала, наглият материален интерес бе заместил високите пориви. Именно изкуството на епоса, на критичните аналитични платна тряб ваше да даде пълната картина на установилите се нови отношения. Все повече писателят се превръщаше в доктор на социалните науки", Историк на социалните и обществени типове. А щом литературата е призвана да изследва същностите, да анализира нравите, да пише тяхната история - то естествено в пълните си права ще влезе романът. Той е най-устойчивата крепост на „обективното“ в литературата. Чрез него изкуството на критическия реализъм овладя широк обществен терен изпробва принципа на конкретно-историческия подход към човешкия характер, показа безгранични възможности за всестранно портре тиране на индивида като рожба на типичната социална среда. Развитието на романа в различните национални литератури пре търпя ред пречупвания в зависимост от безкрайното многообразие на историко-националните условия и според особеностите на националната психология и традиции. Със свои съществени отлики протича и литературният процес с формирането на основните направления, жанрове и стилове в българската литература. Многовековното чуждо иго, бавното и мъчително установяване на капиталистически отношения у нас сложи печат на закъснялост в културното самоутвърждение на българската нация. Когато големите европейски литератури вкусваха вече горчивите плодове на разочарованието, на загубените илюзии относно природата на новото общество, България изживяваше най-романтическия период на своето национално възраждане, младенческото въодушевле ние на четническата борба и по-късно на Априлското въстание.

Вътрешният монолог има сравнително богата и продължителна история. Дълго време преди да се наложи в съвременната литература „поток на съзна нието" (в която му е отредено централно място), големите художници на XIX в. западноевропейската и руската литература го използуват като стилистичен вариант на прекия авторов разказ при психологическата (пряка или косвена) характеристика на литературния герой. Разбира се, неговият първообраз откриваме още в античната литература, но истинският му живот е непосредствено свързан с психологическия роман от края на XIX и началото на ХХ в. Есте тическият кризис в западноевропейското литературознание през този период се изразява в преодоляване на досегашните школи, в търсене на нови ръководни принципи. Към края на века „традиционният“ реализъм е пред прага на своето транс формиране. Естетическата програма на Оскар Уайлд освобождава човека от действието на външните материални сили - издига се в култ субективният вкус на индивида. Явява се естествен стремеж за проникване в мъглявата, „мистична" човешка душа (според естетиката на Морис Метерлинк). От една страна, пълно отричане на корелацията човек - общество; от друга - задъл бочен анализ на човешката душевност в съчетание с безпощадна критика на съвременната цивилизация. Най-добрите представители на реализма проявяват особено внимание към вътрешния живот на индивида и народа. Този стремеж да се предаде диалектиката на душата“, да се надникне в най-интимното, да се проследят особено малко забележимите и често без ярък външен израз етапи от човешкия психологически процес е характерен за новия реализъм и тук трябва да се търси неговата особеност и оригиналност. Разширяват се рамките на психологическия роман, което се проявява още при Стендал. В „Червено и черно“ и особено в „Пармският манастир" посредством вътрешния монолог на героите се изразяват душевните им преживявания. Все пак обаче главното внимание на писателя насочено обяснение към интригата, действието, а „бурята“ в душата им е предпоставка и на техните действия. e Съвсем други са творческите особености в романите на Пруст и Джойс. Психологичната обхватност на подтекста, асоциативната преплетеност на въ трешната реч характеризират една романна архитектура, която съществено се отличава от традиционната. Според естетиката на Марсел Пруст романът в 1 Терминът е на R.-M. Albérès, Métamorphoses du roman, Paris, 1966, р. 15. 98 началото на ХХ в. не може да бъде вече разказ, нито анализ на социални и нравствени ценности и проблеми. В романа“ му се намират в безпорядък обективно и субективно, липсва интригата за сметка на пресъздадените усещания, впечатле ния, вътрешни импулси, организирани въз основа на асоциативната връзка. Писателят не следи развитието на героя в един обективно определен свят, а препредава чрез мисълта на героя неговото деформиране. B Du côté de chez Swann" героят е в полусънно състояние и мислите му разрушават реалното протичане и на романното време, което не е определено, а по-скоро постоянно връщане в лабиринтите на паметта и мисълта. Действието вече не се изразява посредством права линия. Преживяванията и действията на героите не се развиват, както в традиционния психологически роман в определена обстановка. Те са по-скоро сложно преплетена мрежа от множество линии, зигзагообразни и често пресичащи се. Явлението" Пруст обаче не представлява преобладаваща линия във френската литература. От 1925 до 1945 г. френската читателска публика познава друга ориентация: Мориак, Малро, Бернано, Сент- Егзюпери и др. Този факт има още по-голямо значение днес, когато съвременното западно литературознание поставя знак на равенство между психологическия“ и „модернистическия" роман. Пруст и Джойс се обявяват за велики първооткриватели на сложния душевен строй на човешкото „аз". В същност този процес има своя велик предшественик - Толстой. „Много живо съм си представял вътрешния живот на всеки човек. Как да се опише, какво значи всяко отделно „аз“? А оказва се, че може. След това съм си мислил, че в това собствено се състои целият интерес, цялото значение на изкуството..."2 Изкуството според Толстой е микроскоп, „който навежда художника към тайните на своята душа и показва тези общи за всички хора тайни". При Толстой обаче психологизмът е неразделна част от неговия реализъм, психическият процес в човешкото „аз" ечаст от съществува щия реален свят, от протичащите извън човека събития. Джойс се сочи единодушно от западното литературознание като създател на литературната школа поток на съзнанието". Действително в творчеството му за пръв път обективният авторов разказ отстъпва такова широко място на вътрешния монолог на героя. Той публикува „Dubliners“ („, Дъблинци") в 1914 г. Неговият „Ulysse" излиза на английски в Париж в 1922 г., а е преведен на френски език едва в 1929 г.4 Обаче влиянието му във Франция не е голямо, защото по същото време тук преобла дава естетизмът на Кокто и Жироду и психологическият и драматичен роман на Мориак, Грин, Малро и др. Джойс не представя“ вече своя герой, както са го правили старите романисти (Стендал, Балзак, Толстой, Дикенс). Той дава директно думата на героя си, който пресъздава мислите си. Авторът мълчи, персонажът говори, без да бъде описан от него, без да се обясняват постъпките му. При това вътрешният монолог е външен израз не толкова на мисли, колкото на впечатления и в повечето случаи на неясни и неорганизирани душевни реакции и импулси. По такъв начин авторът търси непознатите страни на човешката психика.

Типологичните аналогии принадлежат към предмета на сравнителното литературознание, което изследва двете страни на всеобщия литературен процес: особеностите на националните традиции и условия и междулитературните връзки. Този клон на литературната наука се разви бързо през последното десетилетие. От началото и средата на 60-те години насам взаимното влияние и връзките между националните литератури все повече излизат на преден план в сферата на марксисткото сравнително литературознание, при което се вземат пред вид новите условия на развитие на световната социалистическа система и постоянно нарастващият дял на социалистическите литератури в световния литературен процес. Изследванията в областта на българско-немските литературни отношения обхващат доста дьлъг период. У нас се появиха няколко студии, посветени на рецепцията на класическата немска литература (Гьоте, Хайне, Т. Ман и др.) в Бъл гария. Налице са статии за възприемане на литературата на ГДР в България и на българската литература в ГДР. Същото не може да се каже за останалите немскоговорещи писатели или обратно - за българската литература в останалите немскоговорещи страни. Взаимните връзки между литературите на ГДР и България са облагодетелствувани от подобното развитие на двете страни от социалистическата общност. Общият им път към социализъм, сближаването на техните национални култури и сътрудничеството в духовната сфера се проявяват и чрез някои паралелни линии на развитие на националните им литератури. Т

Прозата на А. Страшимиров като динамично жанрово-стилово образуване се свързва с типични тенденции в жанровата литературна картина на XX век: взаимопроникване и трансформации на жанрови структури. Нарушаването на жанровите схеми е присъщо за „историческия път на литературата“, когато „социалният материал бурно си пробива път през стиловите бариери“. Художественото произведение като сложна система съчетава епически, лирически и драматически елементи в динамично съотношение помежду им. Многообразните връзки между различните жанрови структури практически се реализират чрез средствата на стила. Това поражда проблема за жанрово-стиловата поетика в индивидуалното творчество. Лирическите елементи в прозата на Страшимиров са функционален белег на жанрово-стилово развитие. Динамичната импулсивност на чувствата активизира творческата фантазия на художника в създаването на многослойни по своята структура представи за живота (понякога те съчетават материално-конкретното със символно многозначното). Така се реализира лирическо внушение вместо епически разказ. Изследването на жанровата стилистика в рамките на разказа и новелата при Страшимиров се свързва с промени в жанровите структури. Поетиката на лирическите стилове в тяхното движение от импресивен към експресивен се реализира в особена, междинна жанрова конструкция — „поемата в проза“ („Рамаданбегови сараи“, „Изповед“, „Срам“). При относителното запазване на жанровия модел („Сура бир“, „Змей“) устойчивостта на прозаическата структура се провокира от присъствието на лирическото в неговите жанрово-стилистични елементи. В резултат на това настъпват трансформации в традиционния епически тип повествование. Жанрово-стиловото разнообразие на разказа и новелата (по-кратки прозаични форми) е подготвително спрямо романната форма в творчеството на Страшимиров. Особеностите на импресивния тип поетика („Рамаданбегови сараи“, „Смях и сълзи“) се разгръщат специфично в цялостната лирическа система на романа „Есенни дни“. Лирико-екстатическият стил на новелата „Сура бир“ се развива в романа „Роби“ като основа на жанрови модификации. Лирическите прози „Изповед“ и „Срам“ тясно се свързват с романа „Хоро“ по отношение „структуропроменящите“ (С. Янев) функции на експресивния лиризъм.

Взаимоотношенията между две литератури имат своите основания и в един уголемен план на по-свободни, непредпоставени от пряка връзка художествени съответствия. Типалогическото съотнасяне на литературните явления не е непременно обусловено от реализиран литературен контакт. Но при положение, че такъв контакт е налице, още по-оправдано става изследването на типологичееките сходства като вид междулитературно общуване на друго, принципно различно равнище. Защото, ако литературният контакт представлява видима, веществена проява на диалога между две литератури, типологията откроява скрития комуникативен потенциал на всяка една от тях. Нещо повече, типалогическото съотнасяне обогатява литературоведското изследване с нови гледни точки, в резултат на което зрителното поле към всяка една от съпоставяните летератури се разширява и детайлизира. Осъществен едва в края 'на първото десетилетие на нашия век, контактът на българската литература с романа на английското Просвещение не може, естествено, да се приема като явление, съответствуващо на тогавашните развойни тенденции в литературата ни. В епоха, когато българската книжовност се стреми да се откъсне от битоописателския реализъм на миналия век и съзнателно се насочва към такива страни на художественото творчество като безсюжетното повествование и асоциативността, които до неотдавна са И били напълно непознати, един роман на просветителския реализъм може да представлява интерес единствено като литературна класика, като литературно-историческа стойност. Защото зараждащото се изкуство на новия век търси нови художествени форми, дамонстративно противоставя старото на "модерното", като замества изживения вече външноаналитичен маниер на повествование с повишено внимание към вътрешния свят на човека. Така, при поначало характерната за българската литература реалистична художествена нагласа, в съчетание с въздействието на тогавашните бурни обществено-политически събития, още в началото на 20-те години усиленото дирене на нов художествен изказ, преминало през размитите жанрови очертания на лирическата проза

This research focuses on the covers of Dimov's novels published as separate volumes. The main emphasis is on giving answers to several fundamental questions. First, how covers interpret Dimov's works; second, how they evoke certain readers' attitudes to the novels; and third, what trend in the interaction of cover and text proper can be observed when comparing early editions of Dimov's novels and later ones.