романтизъм

Критическият реализъм у нас има Дълга история. Той обхваща оrромна част от българската литература в нейното развитие от средата на XIX в. насам. Като оставим настрана представителите на пролетарската революционна литература и на социалистическия реализъм, както и неговия предшественик Христо Ботев, - тук влизат с по-голям или по-малък дял от своето творчество почти всички български писатели, а Някои от най-значителните автори - с цялото си художествено дело. И тая литература еиграла голяма роля в естетическото и гражданско възпитание на нашия народ. Собствено трябва да се отбележи, че цялата Наша нова литература, - която в своето начало и в първите си високи моменти на развитие есвързана с нашето Възраждане - има общо взето реалистичен характер. Сантиментализмът и романтизмът, които през миналия век имат в някои други страни видни представители, у нас не съществуват като определени течения - те засягат само повече или по-малко творчеството на отделни автори, при което по-значителни са проявите на романтизма.

Първи са срещнали неговото име в печата читателите на сп. „Съвре менност“, през есента на 1906 г. Списанието е твърде невзрачно. Гръм кото му название еизбрано навярно да подсеща, че редакторите Ст. Дон чев и Г. Савчев, които днес никой не знае, имат присърце новите ли тературни веяния", т. е. символизма. Тогава вече в съзнанието на някои интелигенти, податливи на литературната мода, декадентството ебелег на съвременност. Но в цикъла „Посвещение" на новия поет Димчо Дебелянов де кадентска „съвременност" не личи. Стихотворенията не са забулени в символистична мъгла, те са ясни, традиционни". „Веянията идат от другаде - от поета, чиято личност изпълва сърцето на юношата с пре клонение - Пенчо Славейков. По това време роденият през 1887 г. Димчо Дебелянов ена де ветнайсет години. Той току-що е завършил първа софийска мъжка гим назия. В гимназията си спечелил име на сърдечен и талантлив младеж Мнозина го обичали - за неговата подкупваща непосредственост, ма кар да е бил склонен и към усамотяване, за прямотата му, за чистия жар, с който е говорел и декламирал. Дълго се помнело едно негово слово за празника на Кирил и Методий. Още по-дълбоко впечатление направил с рецитацията си в „Славянска беседа" на Вазовото стихотворение „Елате ни вижте". Този път той си спечелил вниманието и на самия монарх княз Фердинанд, довтасал на тържественото ученическо утро И нищо чудно. Димчо никак не се смутил от Кобурга. Обърнат към него той смело хвърлил в очите му гневните изобличителни слова на народ ния поет:

„За e нас, българите, хилендарският иеромонах и проигумен Паисий национална гордост." Тази висока и в известен смисъл нова оценка за първия български възрожденец, прозвучала от нелегалната радиостанция „Христо Ботев“ по време на въоръжената антифашистка борба, беше оценка не само на революционната работническа класа и Комунистическата партия, но и на цялата наша прогресивна общественост, на героично борещия се срещу фашизма и капитализма трудов народ. Ето защо след побе дата на социалистическата революция у нас Паисий Хилендарски привлече силно вниманието на мнозина литературоведи, историци, философи - Т. Павлов, Ж. Натан, Д. Косев, П. Динеков, П. Зарев, Ем. Георгиев, В. Велчев, Хр. Христов, Вл. Топенчаров, Б. Ст. Ангелов и др. По-специални интереси към неговата личност и дело проявиха и някои чуждестранни (главно съветски и италиански) учени - А. Н. Робинсон, Г. Д. Гачев, Р. Пикио и др. В отпор срещу натрупани заблуждения от страна на пристрастни буржоазни учени в миналото, сега най-актуален се оказа естествено проблемът за Паисиевата идеология. Във връзка с този проблем и до голяма степен като подчинени нему бяха подхвърлени на ново, пошироко, марксистко-ленинско проучване въпросите за епохата, за социално икономическото, политическото, културното състояние на българския народ през 18 век, както и въпросите за домашните книжовни извори на „История славеноболгарская".

В историята на литературата периодът на романтизма заема важно място като специфичен художествен метод за отразя ване на действителността. В литературната теория и до днес се водят спорове, правят се изследвания за характерните особености и романтичните форми на отражение и ху дожествено обобщение. Този подчертан ин терес към романтизма произтича от обстоя телството, че обхваща интересен период от развитието на обществената мисъл, където се кръстосват възгледите, мечтите и стреме жите на прогресивните хора за преобразуване на света, за национално освобождение от вековно угнетение, един период, който даде отражение както върху икономиката, така и върху философията и всички отрасли на изкуството-литература, живопис, музика През последните години в съветската ли тературна теория се появиха интересни монографии върху романтизма и художе ствения му метод от изследователи като Елистратова, Реизов, Саринян и др. Между тях е и трудът на арменския учен С. Саринян - Арменският романтизъм".

Сравнителните литературни проучвания позволяват, от една страна, се разкрият по-пълно и по-точно общите закономерности на литературния процес, а, от друга - да се установят с по-голяма определеност и обективност национално-специфичните черти на съпоставяните литератури. Твърде интересен и полезен материал в тази насока (макар и почти не използуван досега) предлага сравнителното проучване на българския и гръц кия романтизъм, изиграл толкова важна роля в историческото и литературното развитие на двата съседни народа. Преди всичко през периода, когато у тях се развива романтичното направление (през XVIII—XIX в.), българският гръцкият народ се намират при много родствени обществено-исторически условия и задачи. И у двата народа това направление никне и разцъфтява по силата на едни и същи и еднакво жизнени повели на историята, а именно - органическа връзка с процеса на формирането на гръцката и българската нация и в зависимост от съпровождащата този процес растяща с времето борба за национално освобождение (при това от един и същ иноземен поробител). Тази борба стои като исторически съдбоносна задача пред всички народни слоеве (с изключение на остатъците от феодално-аристократическата класа на някогашна Византия, т. нар. фанариоти, които чрез своята „мегали идея" преследват тясно егоистични класови цели, и на българските чорбаджии, които в голямото си мнозинство поддържат съглашателска политика спрямо завоевателите). По начало и по основа тя има общонароден, националноосвободителен характер. Оттук произтичат и редицата общи типологически компоненти в идейно-тематичния облик на романтизма в литературата на двата народа. B Изхождайки от реалните исторически факти, по-конкретно тук може да се направи такова общо разграничение между социалната структура на гръц кия и българския народ към края на XVIII и през първата половина на XIX в. Поради „привилегированото си положение в Османската империя гръц ката буржоазия и особено най-заможната нейна прослойка (включително 1 Напълно основателно съвременни гръцки литературни историци търсят изворите на романтизма у поети като Андреас Калвос преди всичко в патоса на националноосвободител ните борби на гръцкия народ през XVIII-XIX в. - Вж. К. . Anagas, Torogia s νεοελληνικῆς λογοτεχνίας, ᾿Αθῆναι, 1956, cτр. 221. 54 спадащата към нея интелигенция) се налага като хегемон в националноосвободителното движение на своя народ. Облагоприятствувана от това си положение, отначало гръцката буржоазия играе дори известна обединяваща и стимулираща роля в националноосвободителните движения на целия Балкански полуостров. Много показателен е фактът например, че в основаната през 1814 г. в Одеса революционна гръцка организация „Филики етерия“ участ вуват и мнозина видни български патриоти, че „българите съставлявали основният контингент на войските на етеристите във Влашко и Молдавия" под командуването на Александър Ипсиланти; 1 че гръцки и български патриоти се сражават рамо до рамо в сръбската националноосвободителна революция, както след това голям брой героични синове нана сръбския и българския народ вземат участие с оръжие в ръка за освобождението на гръцкия народ от османско робство. Най-сетне не без примера на „Филики етерия" в началото на 40-те години на миналия век патриархът на революционното националноосвободително движение в България Георги Раковски предприема първия си конкретен опит за освобождение на поробената си родина.

Романтизмът Людмила Григорова като художествено явление и обществено движение е естествена, закономерна и емоционална реакция на всеобщото разочарование от обещанията на просветителския „разум“, чиито принципи бяха на практика изпробвани от Великата революция. Въпреки че е извънредно сложен и противоречив, има някои особености, които представляват неговата сърцевина: субективизъм, хипертрофия на АЗ-ът, отвращение от уродливото развитие на капиталистиче ските отношения, поради което трудът се лишава от творческите си елементи и се превръща в ангария; брожение срещу търгашеството и грубия практицизъм, които довеждат човека, художествения творец до отчуждаване от заобикалящата го среда - не само от „, тълпата“, но и от „масата“. На почтената самодоволна публика той няма какво друго да противопостави освен презрението си и уто пичните мечти за една „Аркадия на човешкото достойнство и човешка красота". Като противодействие на утилитарността и овеществяването на най-светите човешки чувства - любов, другарство, привързаност - дойде неговата духовност, откъсната от материалната действителност и абсолютизирана. Романтическата теория е изтъкана от идеалистически съждения и диалекти ca чески проблясъци. Романтиците са първите, които „откриват" диалектическата природа на творчеството като „противоречие на съзнателното и безсъзнателното". Субективизмът на романтизма, на неговата естетика направи от темата за изкуството и художествения творец една от основните теми на литературните произведения. Различията в третирането на тези изключително сложни проблеми от представителите на двете крила - консервативното и демократичното, доста големи, нерядко и диаметрално противоположни. Затова и много от схва щанията на революционните романтици лягат в основите на естетиката на реа лизма, докато представителите на консервативното течение са първоавторите елитарната концепция за природата на изкуството и художествения творец, на мерила по-късно благодатна почва у радетелите на теорията lart pour l'art ocoбено в ортегианството с неговата концепция за „новото“ изкуство като непопу лярно, т. е. антипопулярно - не в смисъл на недостъпно, а на неразбираемо (защото никога няма да стане популярно). Консервативните романтици възвеличиха личността на твореца едва ли до богочовек, издигнаха изкуството в абсолют, а художественотворческата дей ност в занятие, единствено достойно за уважение.

Френският романтизъм оставя малко шедьоври в областта на драмата. В романтическите драми днешният читател и зрител открива преди всичко целия арсенал от крайности, клишета и автоматизми на фабулата, персонажите и стила - белег на вре мето, което ни отделя от момента на тяхното създаване. Но в контекста на историче ското развитие на жанра романтическата драма като явление далеч надхвърля художест вената стойност на отделните творби и дарбата на техните автори. За своите представители и привърженици романтизмът е синоним на революция. Френските романтици въпреки разнообразието и противоречивостта на техните общест вено-политически и естетически възгледи като цяло живеят със съзнанието за своята мисия. Революция на идеите е необходима там, където след период на застой е на лице воинствуваща ретроградност и затова във всеобщото обновление на теорията и идеологията, на съдържанието и формата на художественото произведение, център на борбата се явява драмата, където класицизмът е пуснал най-дълбоки корени. Не случайно възходът на романтизма във Франция започва от поезията и романа, но ут върждаването му е свързано с няколко театрални постановки. Повечето литературни манифести представляват предговори към драматични произведения, а Стендал избира за заглавие на своя прочут трактат антитезата Расин-Шекспир. Разбира се, революционността на романтическата драма не трябва да се възприе ма чрез външните прояви на тази борба. Новаторството в тематиката, стила и патоса, отхвърлянето на правилата са само външни белези на една по-дълбока промяна в схва щането за драмата въобще - промяна, предопределила развитието на жанра чак до наши дни. Без да се занимаваме обстойно с теорията на романтическата драма, а още по-малко с конкретни анализи, ще се опитаме да изясним прехода от класицизъм към романтизъм от гледна точка на жанра, преход, който по своята важност не отстъпва на този на границата между Средновековието и Ренесанса. Романтическата революция в дра мата е най-ясно изразена във Франция по няколко причини. Най-напред тук е люлката на класицистичната естетика, наложила се като господствуваща в Европа за близо два века. Подобно безпрецедентно по сила, продължителност и всеобхватност културно влияние създава стабилна традиция както в творчеството чрез система от принци пи и правила, така и във вкуса на читателската и зрителската публика. Това са фак тори, с които новата естетика неизбежно влиза в конфликт. Последният се радикали зира и от факта, че във Франция липсват междинни периоди, които да подготвят усло вията за по-безболезнен преход. За такъв отчасти могат да се смятат първите две де сетилетия на XIX век, когато на огромна почит е мелодрамата, но самата тя като дра матичен вид бива смятана за малоценна и от елита, който се придържа към староре жимните естетически ценности, и от самите и почитатели.

В Нобеловата си реч полският поет Чеслав Милош казва, че за него патрон на емигрантите си остава Данте, но оттогава досега значително се е увеличиЛо количеството на Флоренциите. Историята не само на полската, но и на славянските литератури като цяло е белязана с многобройни емиграции, защото политическата история на славяните пък е белязана с много войни и робсТва: българската държава е била "разпусната" за цели пет века, по същото -време няма-ни. Сръбско, ни Хърватско, нито Чешко, а гордото полско кралство бива изтрито от карrата на Европа с помощта на Русия (чети Екатерина Велика), Прусия и Австро-Унгария за около сто и петдесет години. Да попаднеш в пределите на просветената Австро-Унгарска империя далеч не е толкова лошо, щом така или иначе ще е, но нашият късмет е балкански, той винаги е работил по-особено ... Изключително важния за по-късното славянско Просвещение деветнадесети· век българите прекарват в пределите на една империя, която вече се разлща и от християнски книги, просвета и учение въобще не се интересува, понеже голямата арабско-ислямска култура, създадена много по-рано и по други земи, не е има!Ла нищо общо с човешките маси,· изсипали се на Балканите. Всичко това ни е добре извее'qlо, припомняме си го, защото славянските емиграции- са епизоди от дълъг процес .. · ... Още ~огато полското кралство било разделено на три части през втората п~ ловина на осемнадесети век и така изкарало целият деветнадесети, то си имало същото добро геополитическо място, каквото си има днешна Полша. Имало си и могъща ренесансова култура, която поробителите не че не са опитвали да затрият (натискали поляците да ги русифицират и германизират и още как!), но поне след всяко въстание, което непримиримите поляци вдигнали, имало къде да бягат: в интернационалната столица Париж! След прочуюто Януарско въстание от 1831 г. в Париж се събрал цветът на поЛската интелигенция, за да изработи онзи изключителен подарък за европейската култура, наречен ВЕЛИК ПОЛСКИ РОМАНГИЗЬМ. Авторите са от "четата",:наречена по същия начин: ВЕЛИКА ПОЛСКА ЕМИГРАЦИЯ: Адам Мицкевич, Юлиуш Словацки, Зиrмунт Крашински, Циприан Камил Норвид. Акомпанимент: Фредерик Шопен. · Така поляците получаВат своя Париж, който играе важна роля в първата част на нашето изложение; а българите -своя Букурещ. По същото време сме имали и своя Цариград с българската патриаршия и с големите си просветители. Справка: "Българският Великден или страстите българскИ" на Тончо Жечев. Ирония на съдбата или историческа неизбежност? Нашите просветители в устата на Вълка?