сатира

Чудомир нарича своя хумор „сладък мехлем" и упорито вярва, че той лекува раните. Пролетарските сатирици никога няма да нарекат „сладък мехлем" своите безпощадни творби. Макар също така упорито да вярват, че помагат на обществото. И така - пролетарската сатира и хуморът на Чудомир. На пръв поглед несравними величини. Обаче сравнението е необходимо не само защото творчеството на големия писател хуморист съвпада по време с един зрял период от развитието на пролетарската сатира (30-те години) или защото Чудомир есте ствено се приобщи към търсенията на новата ни хумористична литература (след 9. IX. 1944 г.), а главно по следната причина: винаги когато прогресивната критика е пристъпвала вече към работите на популярния хуморист, тя е оценявала неговата дейност, изхождайки от високия критерий на пролетарската сатира. Невинаги посочвани конкретно, Кирков, Смирненски и техните най-естествени предшественици (Ботев, Алеко) са величините, до които критиците обикновено поставят Чудомир. Изводите от тия съпоставки понякога бяха твърде жестоки за него. През 1948 г. се казваше, че в разказите си Чудомир „едва-едва докосва по-съществени слабости на нашата минала и сегашна действителност, като винаги спира вниманието си на по-второстепенни и затова по-повърхностни явления". Година по-късно строго се заяви, че „хуморът на Чудомир е далеч от задълбочената сатира“, че писателят „най-често върти своя обектив към фрапиращите пейзажи и образи и снима външната им обвивка. Той затрупва същността с ненужните подробности на тази обвивка, с езиковите несъобразности на героя, с външните страни на постъпките и делата му. Така в разказите си Чудомир е по-скоро натуралист, отколкото реалист. Като описва безразборно всичко наблюдавано и като се задоволява само с външната му страна, Чудомировият натурализъм често забулва същността, замазва проблемите.. .. Похвалите за писателя бяха най-много от рода на „Макар само откъм външната обвивка, Чудомир, все пак, изнасяше една обществена истина, една действителност и с това се обясняваше, че „в редица случаи общественият ефект от Чудомировите разкази бе положителен, прогресивен..."4 В

Гротеската - най-тежката артилерия на сатирата - в новата българска литература най-напред и завинаги е свързана с името на Георги Кирков - Майстора. Гротескни елементи могат да се намерят у много негови предходници (особено във възрожденската фейлетонистика: Славейков, Каравелов, Ботев, Захари Стоянов), но първото значително и продължително съсредоточаване върху специфичните възможности на гротескното изображение намираме тъкмо в политическата сатира на „Работнически вестник". Разбира се, това не е случайно и не може да бъде случайно. ЧУДНОВАТИ ЖИВОТНИ В първите басни, а и дълго след това в характерната „политическа зоология" на „Работнически вестник" действуват „чисти", натурални зоотипове. Но колкото се отива към края на серията, толкова повече зоологията започва да се превръща в митология. Появяват се чудновати, фантастични животни, които във фейлетона „Политическа зоология" вече преобладават над натуралните видове. Тягата към зоомитологията енесъмнено проявление на обща устременост във вътрешното творческо развитие на Майстора: от сатирата във формите на живота към гротеската, от Дремиградския цикъл към зоомитологията, марионетния спектакъл, фокусите, магиите, призраците и вещиците. Във вътрешното развитие на сатиричната форма у Георги Кирков, в самата най-интимна творческа биография на пролетарския сатирик се проявява най-ясно, най-отчетливо, най-целенасочено и най-рано общата тенденция към все по-голямо предпочитание на гротеската в модерната сатира. Още в първите си прояви сатиричната зоомитология у нас налучква основните насоки на своето формообразуване, на морфологията си: у Майстора се появяват едновременно и животните-изроди, и кръстоските между животни, инай-сетне комбинацията човек-животно. И навсякъде инвенцията на Кирков есамобитна. От фолклора се вземат само морфологични принципи, но никога - готови форми и разработки. Изрод е например консерваторът. Както добре си спомняме, той има два чифта очи: с единия чифт вижда, с втория - завижда. Най-често се срещат в политическата зоология на Майстора кръстоските. Същият консерватор еи хиена, и лисица; демократът е нещо средно между либерала и консерватора, т. е. нещо средно между чакал, хиена и лисица.

На 21 и 22 октомври 1986 г. в До ма на хумора и сатирата в Габрово се състоя научна конференция на тема „Ху мор и сатира - традиция и съвремен ност", организирана от Института за ли тература при БАН и Дома на хумора и сатирата. Досега така конкретно и изця ло като тема хуморът и сатирата са разглеждани на Националната конференция по проблемите на хумора и сатирата през 1974 г. и на проведената в рамките на Биенале 85 - Габрово конференция по същите проблеми. Вижда се колко страни от българския смях очакват ос ветляване. Още има творци, за които трябва да се каже повече, и явления, които да получат правилна трактовка в контекста на конкретната общественополитическа обстановка. Конференцията бе открита с всъпи телно слово от з. д. к. Стефан Фърту нов - директор на Дома на хумора и сатирата. Тук е мястото да отбележа, че тази инициатива трябваше да получи повече гражданственост и обществен ре зонанс, като заслужена оценка за висо кия професионализъм и чувство за отго ворност на докладчиците. Но и при тази камерност двата дни се превърнаха в светли празници на духа. Самият смях - „смисленият, увличащ смях" (по думите на з. д. к. проф. Гочо Гочев във въвеж дащия му доклад „Смехът на българи на") предизвиква активност на духа, на критичното ни чувство, съпоставка на до бро и зло. Г. Гочев проследи историята на българския смях главно в комеднографията и театъра. Изтъкна се характерното за българския смях: „извиращ от светлата човешка същност, с благородни мотиви, дълбоко демократичен, убийствен за порока, съзиращ за добродетелта". От изнесените 20 доклада де вет бяха посветени на отделни творци. В доклада „Смехът на Алеко" к. Ф. н. Катя Бъклова изтъкна, че 90 години след създаването на Алековите герои яркост та на емоционалната сила е един соци ално-психологически феномен. Хуморът на Алеко е спонтанна човешка реакция в 160 ежедневието му, Разглеждайки го в нов ракурс, К. Бъклова търси отговора в пошироки граници: „надсмиването над порока, съчетано с разбиране на носителя му и болка за нравствената му дефор мация и накрая творческото забавление при създаването на образа".

Творчески път. Опитаме ли се да поясним как се фоми ра един от самотните творци на съвременната култура - Станислав Стратиев, трябва да имаме предвид на първо място връзката на пи сателя и средата му, заложбите на масата, от която той излиза. Слу чаят със Стратиев, човек от скромно работническо потекло, е доказа телство за това, че привилегиите на таланта не се ограничават до кул турно напреднали и образовани обществени слоеве. Неговото родословие отвежда към Западна България, към Радомирския и Трънския край, чието трезво, здраво в етническо и морално отношение население носи също предимствата и недостатъците на необремененото от наслоенията на културата съзнание. Потомък на хора от народа, които в трудности и упорита борба за съществуване каляват волята си, като ламтят и за просвета, Стратиев има самочувствието на човек, издиг нал се със собствени сили и способности. Неговото дарование свиде телствува по-скоро за латентни възможности в рода, останали неосъществени в предишните поколения поради неблагоприятни условия. Темперамент и характер като обща основа на психическия живот се предават от родителите. „Струва ми се, споделя Стратиев, че една чувствителност, която е характерна за всеки човек на изкуството, ед на доброта, прекалена доверчивост и отвореност за света идват от ба ща ми. От майка ми съм наследил, колкото и това да звучи неочак вано, една вътрешна сила на характера, една упоритост и една неотстъпчивост пред нещата на живота, една склонност към борба. Дали съм наследил тези качества от тях, или впоследствие съм ги изградил, не зная, но ги откривам у тях."2 Интересното в случая е, че Стратиев склонен да свързва писателските си склонности с трънската линия на рода си: „Чувството за хумор идва по линията на баща ми... Този тип хумор ми се струва, че го няма по другите краища на България. В него има една виталност, която е характерна за хумора в България, има и една парадоксалност и една, бих казал, прямота, един стремеж да се каже истината без оглед на средствата.