сега

Някъде около началото на 70-те години, намирайки се пред необходимостта да представи по-цялостна картина на структурализма, шведският литературовед Курт Аспелин възкликва: „Опитът да се установи специфичността на литературните текс тове напомня за понятието „флогистон" в старата химия: обясняващо необяснимото с помощта на едно псевдообяснение, което всъщност отрича реалните зависимсоти". 1 Такива изказвания сигурно хвърлят във възторг отрицателите на направлението Напразно. Защото изправени пред един-единствен въпрос, те се оказват в същото ефимерно състояние на Пирова победа, когато просто няма... кой да триумфира. Въпросът е „кой структурализъм?" Дали руският формализъм от двайсетте години, Пражкият структурализъм от трийсетте или вълната на френския от шейсетте, но вата съветска структурална школа, текстлингвистиката в Германия или семиотич ните разклонения в англоезичните страни? ... или евентуално съвременните постструктуралистки теории и системи, произлизащи от споменатите? Във всеки опит да се отговори „конструктивно" се получава само една реторична фигура, допускаща компромис на нещо структуралистично... с нещо уговорено. Впрочем, липсата на алтернатива на структурализма прави от отрицателите му някаква неопределена маса, която, приемайки едно и отричайки друго, непрекъснато се самодискредитира. Създава се една инерция, по-силна или по-слаба според коефициента на духовна леност, който владее умовете в различни периоди.

Стогодишнината на Чудомир (1890–1990) мина и замина така вяло, че се озадачиха дори онези, които са безпрекословно убедени, че творчеството му е било и ще остане в задния двор на българската литература. На хората не им е сега до литератури и изкуства — ще кажат мнозина и с това ще обяснят юбилейното мълчание около Чудомир точно толкова, колкото с него творческата, както се казва, интелигенция може да оправдае творческото си дребноплодие през 1990 година. На хората им е додеяло от календарни юбилеи, от кръгли и прочее годишнини — ще обяснят може би с по-голямо право други. И на първите, и на вторите обаче трябва да се напомни, че намерихме духовни сили и превъзмогнахме неприязънта си към кръглите годишнини, когато дойде ред на друг български писател — и той роден в същата 1890 година, и той разказвач, и той преживял дълги години на мълчание и премълчаване и... така противоположен на Чудомир в литературното и културното пространство, както рядко може да се случи между двама писатели. И добре, че го сторихме, защото светлата памет на Константин Константинов — за него е тук думата — заслужава поне това внимание, а ние много се нуждаем от примера му: ако не как се пише добра белетристика, то поне как би могъл да се държи един писател като писател, интелектуалец и гражданин.