Семиотика

Семиотиката (или още семиологията) е науката за знаците. Вербалните знаци винаги са играли първостепенна роля и размисълът върху знаците се е смесвал дълго време с размисъла върху езика. Съществува имплицитна семиотична теория в лингвистичните мисловни построения, които Античността ни е завещала: Китай, Индия, Гърция и Рим. Мислителите на Средновековието също формулират идеи върху езика, които имат семиотично значение. Трябваше обаче да дочюсаме появата на Лок, за да се осъществи и появата на самото име "семиотика". През целия този първи период семиотиката не е разграничавана от общата теория - или от философията - на езика. Семиотиката с11ава самостоятелна дисциплина чрез трудовете на американския философ Чарлз Сандърс Пърс (1839-1914). За него тя е една референциалла рамка, която обхваща всяко друго изследване: "Никога не е било в моята власт да изследвам, каквото и да било - математика, морал, метафизика, гравитация, термодинамика, оптика, химия, сравнителна анатомия, астрономия, психология, фонетика, икономика, история на науките, вист, жени и мъже, вино, метрология- по друг начин освен като семиотично изследване." Поради това семиотичните текстове на Пърс са също толкова разнообразни, колкото и изброените обекти; той не е оставил нито една цялостна творба, която да резюмира основните черти на неговата доктрина. Дълго време това е провокирало (провокира и днес) известно непознаване на неговите доктрини- още по-трудни за разбиране, тъй като са се променяли от година на година. Първата оригиналност на Пърсовата система се съдържа дори в определението, което той дава за знака. Ето една от формулировките: "Един Знак, или Репрезентамен, е една Първичност, която взаимодейства с една Вторичност, наречена негов Обект, едно такова истинско триадично отношение, което е способно да детерминира една Третичност, наречена негов Интерпретант, за да може той да създаде същото триадично отношение и спрямо т. нар. "Обект", подобно на това между Знака и Обекта." За да се разбере тази дефиниция, трябва да се припомни, че целият човешки опит според Пърс се организира в три нива, които той нарича Първичност, Вторичност и Третичност и които, казано обобщено, съответстват на почувствани качества, на изпробвано действие и на знаците. Знакът на свой ред е едно от тези тричленни отношения: това, което провокира процеса на сцепление, неговия обект и ефекта, произведен от знака, или това е т. нар. интерпретант.

В едно свое изследване за това, как културата обуславя цветовете, Умберто Еко изказва твърдението, че цветът не е никак лесен проблем (Есо, 1985: 157- 158) --твърдение, което придобива статут на пресупазиция спрямо всеки следващ опит, целящ не просто да проникне в "света" на цветовете, но и да обясни тяхната "природа", функциониране и значимост. Тук следва да се признаят най-малко две неща: всяко по-сериозно изследване подчертава (независимо от гледната точка и начина, по който прави това) СЛОЖНОСТТА на разглежданата материя и едновременно с това посочва НЕДОСТАТъЧНОСТТА от цялостно разработена теория за цвета, която да обхваща всички аспекти на неговото функциониране - и като природен феномен (phainomenon), и като културна единица (cultural unit). Недостатъчност, на пръв поглед парадоксална, като се има предвид огромната библиография по въпроса (вж. например: Skard, 1946; Berlin & Кау, 1969; Doak, 1974), и сложност -лесно обяснима, ако под "природа на цвета" разбираме и знаковостта му, и - следователно, ако разглеждаме функционирането на цвета като семиозис. И най-малко "лесно" може да бъде наречено онова, което предстои на една -нека условно я наречем -семиотика на цвета, опитваща се да обясни тази знакова природа не другаде, а в системата на поетичния дискурс, където освен че са различни границите на знака, е по-различно и самото понятие за знак . Независимо от тру двоетите, с които тази семиотика на цвета неизбежно ще се сблъсква, тя би трябвало да отговори на немалко въпроси. А след едно допускащо разнопосочни импликации и следователно подвеждащо в известна степен заглавие, логично е първиЯ1 от тях да бъде: КАКВО КАЗВАМЕ, КОГАТО ГОВОРИМ ЗА ЦВЕТОВЕ В ПОЕТИЧНИЯ ТЕКСТ? Какво включваме като пресупо;зиция при твърдения от типа на: "'черният цвят' в поезията на Дебелянов оказва въздействие при рецепцията на неговите стихове", или: "'белият цвят' е често срещан в поезията на Попдимитров"?

Изследователската практика на Юлия Кръстева е удивителен пример за поглъщане и комбиниране на идеи. Тя се стреми да бъде винаги нова и това държи в напрежение нейните читатели. Същевременно текстовете И най-често препращат към текстовете на други автори, и това води до ефекта на отворените и натрупани книги, готови във всеки един момент за справка и неизменно нарастващи като количество около работната маса на нейния читател. Този постоянен стремеж към оттласкване от прочетеното и обновление най-добре разбира другият човек на промяната във френската хуманитаристика- Ролан Барт. В една от първите статии за Ю. Кръстева във Франция той прави следната констатация (Барт, 1970): «Юлия Кръстева винаги разрушава последната теза, с която сме смятали, че можем да се задоволим, с която сме могли да се гордеем.» Не по-малко интересна констатация за характера на нейното писмо предлага и един от най-добрите И познавачи и популяризатори в Америка Лиън Ръдиз (Ръдиз, 1980): «Тя заема терминология от различни дисциплини и теоретици, но нейният дискурс не е ортодоксалният дискурс на някои от тях: речникът е техен, но синтаксисът е неин собствен.» Както и да се оценява спецификата на нейната научна дейност, очевидно е, че тя в голяма степен е зависима от силите и проявите на междуrекстовата свързаност. Неслучайно Юлия Кръстева е изследователят, който дава начален тласък на съвременното изучаване на този феномен на културата, а терминът «интертекстуалност» е единодушно определян като неин принос в науките за човека и неговата културна практика. Във връзка с това обстоятелство като че ли най-подходящ за представяне на нейното мислене и писмо е един работен метод, който условно ще бъде наречен ревизия на библиотеката. Ако бъде прогнозиран един тематичен каталог на нейните книги, доста от тях биха фигурирали в раздела марксизъм. Тази количествена характеритика на пръв поглед напълно отговаря на широко обсъжданите пристрастия на Юлия Кръстева към трудовете на Маркс, Енгелс, Ленин, Лукач, Мао и Маркузе. Самата тя обаче заявява на един семинар в Милано през 1973 година: «Никога не съм се стремяла да следвам неотклонна марксистка линия и се надявам, че не следвам неотклонно каквато и да била друга линия.» Тези думи са повече от ясни с пряко и безкомпромисно заявения теоретичен релативизъм, още повече, че с цялата си изследователска практика Юлия Кръстева недвусмислено показва, че онова, което истински я интересува в марксизма, е спецификата на неговата антропология

През изминалите десетилетия изследването на междутекставостта наложи своя отпечатък върху световната литература наука. Правилно е М.М. Бахтин да бъде считан· за теоретичен вдъхновител на интертекстуалността, макар да не е създател на самото понятие. Втора причина за повишения интерес към междутекставостта (причина ех post, припомняна по-рядко) става фактът, че в съвременната белетристика, а и в художествената литература изобщо, извънредно често откриваме това, което е същност на интертекстуалността. А именно: съживяването и репликирането към създаденото вече в литературата и езиковия текст, към станалото част от историческия културен фонд. Вторият импулс, свързан с литературно-художествената събитийност, примами към тази проблематика художествената критика и културната публицистика. В техните трудове и наблюд(~НИЯ интертекстуалността до голяма степен престава да се разглежда в аспектите на поетиката и текстологията, да са назовава детайлно и изследва с трезва научност. Придобива характера на атрактивен обект в актуалните културни с-рждения и спорове за съвременното постмодерно изкуство, неговите насоки, изключителен характер, функции, личности и т.н. Гов.орейки за интертекстуалността, литературознанието взема предвид специализираната продукция, чиято опорна точка е инспирирана от Бахтин. Написаното за самото явление в действителност не търпи концептуални ограничения и съдържа в себе си много различия по отношение на функции, методология и възгледи.