Сергей

Поетическата му звезда се яви на историческия небосклон на нашата родина преди половин век. Участвува в развоя на българското художествено слово тогава, когато пролетарската ни революционна поезия отбеляза широк размах върху фона на събития с високо обществено напрежение и дълбок исторически смисъл. В оригиналната му съдба изпъкват два образа: нежен лирик и пламенен борец. Изживя и острия конфликт между стария и новия свят за поетическа красота между символисти, индивидуалисти, експресионисти, критически реалисти и социалисти през 20-те години на нашия век. В реакционната политическа вихрушка през 1923-1925 г. той вложи ценностите на поетичното си и героично сърце в съкровищницата на една оже сточена епоха. С пламенното си дело и поетическо творчество, които се сливат в един прекрасен живот, той ни напомня думите на немския поет Бехер: Само който в труд и борба множил е красотата, само той живот красив живял е на земята. Сергей Румянцев - Димитър Диловски, роден през 1896 г. в с. Блъсни чево (сега Румянцево), Ловешки окръг, в началото на нашия век, е селско пастирче. Пасе биволи по „Чадгирска лъка“, „Оряха“, „Усоето“, Белянска река" - красиви местности на родното село, кацнало на северния склон на Стара планина. Чудесният пейзаж влива първите поетични струи в душата на Диловски, роден с честта да бъде поет. Поетичната му душа, омаяна следи как във вечерната самота: В небесните безкрайните простори, една по друга раждат се звезди, а бледний месец сякаш им говори за своя блян и с поглед ги следи („Вечерна самота") Бедно дете на селото, Димитър Диловски има щастието да бъде ученик на Плевенската гимназия, където стана ученик на Никола Василев Ракитин, поет и учител по литература, който му откри тайната и красотата на българския стих.OR Първите поетически стъпки Диловски направи под влиянието на поет на родния пейзаж и българското село.

Началото на моите спомени за поета Румянцев датира от деветгодишната ми възраст. Един ден (било е през юни 1924 г.) баща ми получи вестник, цялата първа страница на който беше оградена с дебели черни линии. И в това навяващо ужас каре имаше портрет на замислен човек. - Петко! Убиха и Петко! - простена тате, като че ли бяха убили брат му. Той изряза портрета от вестника, направи му рамка от върбови дъсчици и го окачи под снимката на Стамболийски в гостната ни стая. След ден или два получи и друг вестник - Петков лист". На първата страница имаше снимка на Петко Д. Петков, стихотворение под портрета и статия встрани. „Гърмиш и жигосваш се казваше това стихотворение, а под него - името на автора: Сергей Румянцев. Татко го прочете и в очите му бликнаха сълзи. Четох го и аз, но така и не го разбрах (не беше като стихотворенията, които учехме във второ отделение). Като гимназист в Казанлък моят съученик Димчо Астаджов от Енина ми даде тетрадка, в която бе преписана поемата „Септември“ от Гео Милев. Прочетох я с жив интерес и я преписах. Няколко месеца или година след това земеделският деец Кръстьо Ив. Златев от Нова Загора ме зарадва с поопърпана бройка на първата и единствена издадена приживе стихосбирка на Румянцев - Селски бодили", - която намерил у стар земеделец в някакво пловдивско село. Преписах и нея. Сред стихотворенията - за голяма моя радост - беше и „Гърмиш и жигосваш". И едва сега прозрях величието на жертвата и на поета. Вдъхновен от тези стихове, през 1935 г. (вече като председател на селското ни читалище и магазинер в кооперацията) подготвих за печат литературната антология „Копраля", която посветих на десетгодишнината от убийството на Сергей. Сборникът беше забранен от новата фашистка цензура. След година - вече в София - посветихме брой 4 на в. „Младо село" на Цанко Церковски и Сергей Румянцев. Цензорите не само окастриха спомените за двамата, но и стиховете им. По-късно те не пуснаха няколко творби на Румянцев. (И новите фашисти се страхуваха от тях!) „Селски бодили" намерих в Народната библиотека в края на 1944 г. Веднага се заех да съставя ново издание на всички творби на поета, като преписах цялата сбирка, а после запрелиствах земеделските вестници и списания от периода 1921- 1925 г., пък и по-късно, за да открия негови стихове, невлезли в „Селски бодили". Оказаха се общо към шестдесет стихотворения, пародии, сатири и епиграми. Сбор никът „Стихотворения" (под редакцията на Паун Генов, Христо К. Радев и Дамян Дамев) излезе през април 1945 г.

Този текст е критически - четем в де бютната книга на Сергей Райков „Между анализа и мечтата". - Той си запазва правото да не решава теоретични проблеми, а да борави с тях- т. е. да ги огледа отвън", отстрани на собствената им строго научна система, да коментира функцията на възмож ните решения и нуждата от тях за непосред ствената литературна практика." Младият критик, познат досега с множест во рецензии и статии по проблеми на текущия литературен живот, съвсем уместно еуточнил методиката на своето изследване. Уточнява нето е особено нужно по отношение на съвре менната литература, която се счита област, непригодна за теоретико-системни занимания. Но каква ти системност! - дори беглите позовавания, на теорията в нечий критически текст нерядко се посрещат с раздразнение и дори с насмешка. Противопоставянето на оперативната спрямо „научната" критика не е от вчера, а и не е безоснователно. Критици те, дисертанти", за които историко-литературните паралели и теоретичното обобщаване са, задължителен елемент, на интерпретацията, изпускат съществена част от многообразието на текущия литературен живот. Обратно - оперативните критици нямат време и склонност към мъдруване: лавинообразно нарастващото количество книжнина неумолимо им диктува тактиката на бързо реагиране. Книгата на Райков е привлекателна преди всичко като опит за примиряване на тези две крайности. Тя е посветена на проблема за границите, за граничните ситуации в литературата, който „съществува и се проявява в пролетните" сезони на всяка художествена система и намира свое то отражение в плодоносните и есени". Това е проблем колкото литературоведски, толкова и художествено-практически и следователно - критически проблем, обединяващ въпросите за художествеността, за оценъчните критерин, за приемствеността, разбирана като продъл жаване, но и като преодоляване на достигнатия духовен опит. Ще рече, невъзможно е Литературните граници да се осмислят от ли тературнокритическа гледна точка без посредничеството на литературната теория и история, единствено със средствата на рецен зентската критика. Ето причината, поради която в „Между анализа и мечтата" са съполо жени - не без амбицията да бъдат плодотворно уравновесени, двете същностни, неразделими съставки на критическия прочит: от една страна - аксиологическият подход към художествените явления, и от друга - съзна нието за техния развойно-исторически, про цесуален смисъл.