Шишманов

Иван Д. Шишманов е измежду забеле жителните представители на българската литературна наука. Неговото дело на историк на литературата, критик и етнограф, известно не само у нас, а и в чужбина, е оставило незаличима следа в нашия културен живот. Тези, които са се занимавали с историята на българското Възраждане или с отделни автори като Вазов, достигали до някои от трудовете на Шишманов, са усещали неизбежно чара на една натегнала от знания, проникновена и жива

В първите десетилетия след Освобождението обществено-историческите нужди на българския народ налагали научните и културни дейци да работят на широк фронт, да подемат и осъществяват множество инициативи, да проявяват гражданска отзив чивост и прозорливост, за да се заложат здрави основи на изграждащата се национална наука и култура. Ако една част от следосвобожденската интелигенция се увлича от политическата демагогия и кариеризъм на управляващата буржоазия и действията и заслужено предизвикват критиката и възмущението на най-добрите писатели-реалисти, то друга значителна част отдава дарованията и знанията си за процъфтяването на просветата, науката, литературата. Великите обществено-патриотични, идейни и нрав ствено-етични традиции на възрожденската епоха продължават да бъдат за тях извор на вдъхновение да се служи всеотдайно за всестранния напредък на новоосвободения ни народ. Между тези именно възторжени строители на националната ни култура, високо се извисява личността на проф. Ив. Д. Шишманов. Многообразното му и плодотворно дело като учен и културен деец, като гражданин-хуманист и патриот книжовник е ценен влог за духовно-интелектуалното развитие на народа ни от края на миналия и първите десетилетия на сегашния век. Тук не влиза в задачата ни да разглеждаме приноса на Ив. Шишманов в многобройните области, в които работи. Ще посочим само ролята на видния учен-хуманист на развитието на литературата ни чрез всестранната подкрепа, която дава на писатели и пости, чрез рядката отзивчивост към техните нужди и стремежи. Шишманов е един от малцината в онова време, който с такава голяма любов и загриженост следи развитието на националната ни художествена и научна мисъл, търси всевъзможни средства форми, за да бъдат създадени необходими условия за проява на творческите да рования, за поява на литература с голямо идейно-познавателно и патриотично-възпи птелно значение. Школуван литературен историк икритик, изучил развитието на тол маша иного национални литератури, той вярно съглежда къде се крият необходимите предоставки, за да израснат и се изявят дарованията, какво е необходимо да се на прави, та да бъдат те правилно отгледани, да не бъдат похабени. Историята на све товната литература го е научила, че художествената мисъл се развива на основата на една по-висока култура на целия народ, че нейни носители могат да бъдат само хора, които живеят с по-високи социално-етични и културно-естетически идеали, но които могат с такава да намерят и обективни условия за творческа изява. Затова именно той работи ва всеотдайност за разширяване и демократизиране на просветата, за повдигане на общото културно равнище на народа. „Искате ли да се развие една по-богата бъл гарска литература - дайте преди всичко образование ичрез образованието дайте Възможност да се проявят потайните таланти, които съществуват във всички класи, нозаглъхват, защото не могат да намерят нужните условия за развитие". С пословична упоритост десетелетия наред Шишманов работи за организирането на най-различни културно-просветни институти и учреждения и заслужено заема едно от първите места средстроителите на нова културна България".

Трудно може да се направи самостоятелно изследване на литературните взаимоотношения между балканските страни без внимателно проучване на културната и политическата атмосфера, в която те се развиват. В румъно-българските отношения литературните контакти се установяват и съществуват органично свързани с многостранното общуване между двете култури и най-вече с многостранната обществена дейност на интелигенцията. С течение на времето - особено след Освобождението - те се проявяват с подчертано литературно съдържание и съответни специфични за тях форми. Но за това допринасят многобройни фактори и особено научното сътрудничество между двете страни, както и интелектуалното движение с неговите многостранни, енциклопедични насоки. Тук ще се спрем главно върху ролята на научната интелигенция за създаване на по-добри контакти и на благоприятна атмосфера за разширяване на литературните взаимоотношения. На този фон в румъно-българските взаимоотношения изпъква енергичната и неуморна дейност на И. Д. Шишманов, spiritus rector не само на науч ния, но и изобщо на културния живот в България през последното десетилетие на миналия и в началото на нашия век. От проучването на богатата му кореспонденция, 2 на неговите връзки с Румънския културен живот може да се очертаят няколко главни проблеми в дейността му, които отразяват в най-голяма степен насоките на културното движение на епохата. Става дума за кръга проблеми, които срещаме в румънобългарското общуване и които имат отношение и към вътрешния научен и културен живот на двата народа. Те показват нови аспекти в дейността на българския учен и подчертават нейното общобалканско значение. Същевременно тези проблеми илюстрират и активното отражение на културните дви жения от балканските страни върху междубалканските отношения - по-спе циално върху румъно-българските.

Получих писмо от моя състудент и приятел Димо Минев по повод на втората ми книжка Живи като живите“. Приятелско, насърчително писмо. И се унесох в спомени за студентските ми години. И над всички студенти и професори, които изплаваха в паметта ми, все повече се открояваше ярката фигура на Ивана Шишманов. Спомних си неща, които бях почти забравил, в паметта ми се проясниха подробности от облика и поведението на този изключителен български учен. И ме поблазни желанието да ги разкажа. Не вярвам да има човек измежду нашите учители, професори, литератори и други културни дейци, които са слушали лекциите на Шишманова и да не са очаровани от личността, ерудицията и демократизма му. Той се налагаше не само със стройната си изящно облечена подвижна фигура, с енергичния си малко дрезгав глас, с категоричността на своите убеждения и деликатните си обноски. Той се налагаше с цялото си поведение на дълбоко ерудиран учен и предприемчив общественик. По негова инициатива се почва многотомното издаване на български народни умотворения, той - като министър на просветата - изпраща в чужбина много културни дейци да се приобщят с голямата световна култура и да продължат делото на Пенча Славейков. Той беше истински стопанин на българската национална култура, който гореше с високите патриотични пориви на нашето Възраждане. Приятел и почитател на Вазова, той по вазовски обичаше страната си и тази обич дава тон на широката му демократична дейност. Четеше лекциите си в зданието на ул. „Московска“, срещу някогашния царски дворец, сегашна Национална галерия, и в зданието на ул. „Тетевенска“ 1. Четеше по Ренесанса и сравнителна история на литературата. Неговите аудитории винаги биваха препълнени със студенти. Лекциите му идваха да слушат и студенти от другите специалности, които не са задължени за това. Защото беше удоволствие да го слушаш. Той създаваше в аудиторията онази празнична и делова атмосфера, като при извършването на някакъв тържествен акт. Всяка негова лекция беше откритие на нещо ново из многопластовата история и теория на литературата. При това говореше документирано, убедително, енергично. Пред себе си върху катедрата поставяше някакви бележки, към които поглеждаше сегиз-тогиз, но това никак не спъваше емоционалния темп на речта му, нито помътваше очарованието на неговото крас норечие. Сивеещата му сресана настрани коса, късо подстриганите мустаци и бръчките около очите, прикривани от пенснето, придаваха някакво благородство на физиономията му. И струваше ти се, че този човек не е способен да се пошегува. А речта му бе освежавана с постоянни остроумия, които вмъкваше ту като коментарии към литературните факти, които съобщаваше, ту с духовити цитати из самите произведения, за които говореше. Имаше любим израз: „со циален резонанс“. С това подчертаваше, че литературните факти трябва да се обясняват във връзка с обществения живот. И в своите коментарии често съпоставяше миналото с днеш ните литературни, явления и диреше успоредици между тях. Това придаваше особена ак туалност на лекциите му. Правеше ги живи, съвременни. Чрез миналото обясняваше днеш ните явления и на днешните явления диреше корена в миналото.

Книгата на Ив. Д. Шишманов „Иван Вазов, спомени и документи", издадена преди петдесет години от Българската академия на науките под редакцията на М. Арнаудов, принадлежи към категорията на онези съчинения, които не остаряват. С течение на годините, колкото повече се отдалечаваме от времето и от личностите, за които се отнасят, подобни книги стават като че ли още по-ценни, още по-търсени-и от специалистите, и от по-широк кръг читатели, жадуващи да надзърнат в епохата, през която е живял големият писател, да опознаят хората, които са го Окръжавали, да се докоснат до неговия вътрешен свят. И неслучайно преди няколко години изд. „Български писател" подготви - пак под редакцията на М. Арнаудов - второ допълнено издание на същата книга. Освен това отделни части от нея бяха преиздавани още няколко пъти през 1950 г. в т. 22 от „Събрани съчинения" на Иван Вазов под редакцията на М. Арнаудов, през 1957 г. в редактирания от Г. Константинов т. 19 от двадесеттомното издание на Вазовите съ чинения и през 1977 г. в редактирания от мене т. 10 от новото издание на Вазовите събрани съ чинения. Подготвяйки за печат първата част от труда на Ив. Д. Шишманов, озаглавена „Животът на поета, както ми го разказа той сам" - една своеобразна Вазова автобиография, устно разказана пред близък приятел, - аз се натъкнах на нейната първоначална редакция, запазена в архивния фонд на Ив. Д. Шишманов в Научния архив на Българската академия на науките (ф. 11, оп. 1, а. е. 410, л. 2-160) и останала дотогава неизползувана и фактически неизвестна. В бележките към изданието аз обърнах внимание върху този ръкопис, съдържащ някои интересни подробности, изоставени в окончателния текст, без обаче да има и там възможност да го разгле дам по-подробно и да посоча самите варианти (ограничих се по необходимост с един единст вен пример - допълнението към Вазовия разказ за срещите му с Христо Ботев).1 Новооткритата първоначална редакция от анкетата на Ив. Д. Шишманов с Вазов предста влява несъмнен интерес за специалистите. От всяка гледна точка Вазовият автобиографичен разказ е много по-ценен в своя първоначален, автентичен вид, отколкото в окончателния си вариант, където по едни или други причини е бил подложен на допълнителна обработка. Ето защо тук ще се спра по-подробно на тази редакция и ще се опитам да посоча по-интересните различия от окончателния текст. Трябва обаче веднага да направя уговорка, че не си поставям за цел да изнеса всичко онова, което заслужава вниманието на специалистите, изучаващи живота творчеството на Вазов; задачата ми епо-скоро да подчертая значението на новооткритата редакция чрез някои примери.

Лесинг в първото десетилетие на следосвобожденска България, Лесинг в разгорещената политическа обстановка и сложната, угнетяваща атмосфера на литературния живот, която накара Вазов да възкликне през 1884 г. в предговора към стихосбирката „Поля и гори“: ... .. имаме бедна литература - това е резон да я нямаме никак; нямаме чела за венци - хвърляйте кал по лицата! Господа! Доста кал! Дайте ни малко лъчи!"? Десетилетието приема облика на „една пуническа война, може би непозната в историята на другите национални литератури"1. И все пак в дълбочините на насрещното нам течение, което идва от съкровищницата на немската култура, се долавя и през този сложен етап от развитието на нашата литературна критика онази Лесингова струя, оказала в по-малка или сравнително по-голяма степен благотворното си въздействие върху творческото съзнание на неколцина наши критици, като 3. Стоянов, Ив. Шишманов, д-р Кръстев. Случайно ли е това явление в онази груба, първородна действителност, или може да се говори за необходимо с т от обръщане на следосвобож денската ни критика към първия критик на Европа, Г. Е. Лесинг? За да се обоснове положителният отговор на последния въпрос, е нужно да се посочи и анализира началното, вътрешното движение в процеса на Лесинговото възприемане от нашата критика; тя познава впрочем Лесинг още от времето на Ботев и Каравелов, на Т. Шишков и Б. Горанов, на Ц. Гинчев, Н. Бончев и др. - всички те са споменавали по един-два пъти името на реформатора на немската литература, но тези споменавания са „предистория" на Лесинговата рецепция от страна на критиката. Лесинг отдавна е познат у нас: Б. Горанов превежда в ръкопис „Емилия Галоти" и на 16. І. 1871 г. я поставя на търновска сцена, а П. Семерджиев отпечатва превода си на същата Лесингова трагедия в Загреб през 1873 г. Началното ориентиране към Лесинг езатруднено от липсата на оформени и школувани професионални литературни критици; тази липса води до по-слаба активност в избирателността ни спрямо големите европейски критици. Остава следователно да се обърнем към ония, които са се заели с тежката задача да поемат бремето на първи следосвобожденски литературни критици. Логично е да очакваме, че те ще потърсят опора у Белински, първия славянски, и у Лесинг, първия немски - и европейски - критик. „Картината на литературния живот ще бъде несъмнено по-плътна - изтъква Г. Димов, - когато на основата на национално-историческото развитие се види и онова, което идва отвъни играе при определени условия ролята на фе рмент, като оказва въздействие в една или друга насока" (разр. м., В. И.). В рамките на настоящата статия се прави опит да се посочи конкретно в каква степен идеите на Лесинг са подхранили творческата енергия на 3. Стоянов и Ив. Шишманов, да се открой мястото на Лесинг и се посочат резултатите от неговото въздействие върху тези двама пионери на Лесинговата рецепция у нас.

Българската творческа интелигенция винаги е търсела възможност да обшува - пряко или косвено, с големите европейски писатели, мислители, с хората на науката и културата. Още от епохата на националното ни възраж дане книжовници и общественици са съзнавали тази необходимост и са полагали много усилия, за да влязат в контакт и се сродят с духовния живот на свобод ните народи. Бидейки всеотдайни радетели за създаване на своя национална литература и култура, те са били същевременно и възторжени поклонници ценители на световната литература и култура. И още тогава, в условията едно тотално чуждо потисничество, видният български патриот и критик Нешо Бончев ще напише през 1873 г. своята уникална статия - Класическите европейски писатели на български език и ползата от изучаване на съчиненията им. По своята теоретическа, методологическа, конкретно-историческа насоченост тая статия сякаш представлява синтез на размисли и прозрения на цялото поколение възрожденски писатели и революционни дейци. на Това съзнание ще се разширява и угльбява в следосвобожденската науч на и художествена интелигенция, за да намери своя най-пълен израз в дей ността на проф. Ив. Шишманов - възторжен и компетентен строител на националната ни наука и култура. С рядка ерудиция и настойчивост десетилетия на ред той работи за сродяване на новите поколения с историческото развитие и съвременното състояние на европейските, а и на световните литератури. Наред със своите научни изследвания и университетски преподавания Шишманов търси всяка възможност да установи и лични контакти със съвре менни литератори и културни дейци от различни страни, уверен, че близкото, непосредното опознаване на човека дава възможност да бъдат разбрани подобре и делото му, мисловността му, цялата му душевност. А, от друга страна, да привлече вниманието им към българската историческа съдбовност и съвре менни тежнения. И наистина много и много са личните познанства на нашия учен патриот и хуманист с чуждестранни представители на научната, художе ствената, обществената мисъл. В резултат на тия познанства днес ние разпо лагаме с една удивително богата кореспонденция, извънредно интересна показателна за ония въпроси, които са вълнували европейската научна и ху * Бел. ред. Включените тук статии са изнесени като доклади на Третия българо-сканди навски симпозиум - 20-27 септември 1985 г. във Варна. 106 дожествена интелигенция, за научната и социално-нравствената проблематика на времето. Със своите човешки качества и научна ерудиция, с безкрайния си хуманизъм и демократизъм Шишманов е печелил доверието и уважението на своите събеседници, а е печелил и приятели на България, пробуждал е интереси към нейната древна и нова култура.

Ако научното наследство на проф. Ив. Шишманов - толкова богато и разнообразно в проблемно, тематично, жанрово отношение, и днес продължава да ни удивява не само със своята фактологическа страна, но и с проникновените съждения, характеристики и изводи на автора, с патриотично-хуманистичния патос, с всичко онова, което ни изпълва с вяра в културноспособността на народа ни, тласка към нови размисли и търсения, с онова пророчество, с което се вещаят бъдещите насоки в развитието на националната ни наука и култура, на общочовешката цивилизация и прогрес, то не по-малко ученият ни възхищава и с оная готовност и всеотдайност да общува по всички възможни начини с творческата ни интелигенция. Една рядка отзив чивост към нейното интелектуално-нравствено извисяване и народностно осъзнаване, за да служи на високи демократични национални и общохуманитарни идеали. Една вътрешна необходимост да навлиза в чужди творчески светове и чрез взаимно общуване да утвърждават житейски истини и духовни ценности. C Пословични са наистина Шишмановите усилия да поддържа всякакви връзки почти всички хора на духовно-интелектуалния труд - негови съвременници, да общува с тях, да съдействува за тяхното правилно развитие, за преодоляване на житейските им несгоди, на социалните, нравствените, творческите им терзания. За него формирането на интелигенция с високи народностни и морални принципи е било предпоставка за всеки национален възход, оправдание на всякакви жертви. Осъзнал колко сурова е била тогавашната обществена действителност към хората на духовната енергия, колко хладнокръвни са били силните на деня към тревогите и нуждите на творческата интелигенция, ученият проявява рядко съчувствие и отзивчивост към всички ония, които живеели с благородни пориви да обогатят културната ни съкро вищница. Затова към него са се обръщали всички за съвет и помощ, за подкрепа - морална, материална, творческа. И той наистина си спечелва име на верен приятел на българските писатели, учени, книжовници, на безкористен мецената на творците на националната ни наука и култура, на възторжен радетел за появата на високи инте лектуални и естетически ценности.

Типът „владетел-писател" се появява у нас през X век като елемент от куртурно-историческата характеристика на т. нар. Златен век. Известно е, че цар Симеон е бил не само покровител и организатор на просветно-книжовния живот, но и сам е създавал или е участвувал в създаването на литературни трудове. Наис тина до нас са достигнали твърде малко от тях - три писма до византийския ди пломат Лъв Магистър (Хиросфакт), предисловието към съставения от него сборник проповеди Златоструй, активна редакторска и може би преводаческа работа по съставянето и превеждането на други енциклопедични сборници като Изборни ците от 1073 и 1076 г. Представа за неговата книжовна (епистолографска) дейност ни дават и многочислените (26 на брой) послания на константинополския патриарх Николай Мистик, както и трите писма на византийския император Роман Лакапин. Изследователи като големия наш историк В. Н. Златарски го сочат и като автор на трактата „За буквите“ на Черноризец Храбър. (Тази концепция днес се смята за недоказана, но в случая е важен стремежът да бъде свързано името на Симеон написването на едно знаменито литературно произведение.)

Ще бъде несправедливо към онези, които познават и оценяват по достойнство приноса на Иван Д. Шишманов в духовното израстване на България, но като че ли за него все повече говорим като за онези поети, за които университетските преподаватели казват, че имат литературноисторическо значение. Живял в една епоха, колкото съзидателна, толкова и разломна, Ив. Шишманов ни затруднява, за щото сякаш нямаме мяра за неговото дело. На него се позовават като на родоначалник на модерната фолклористика у нас, като на пионер в етнографското проучване на бълга рите, на възрожденската ни история, като пръв крупен специалист в областта на срав нителното литературознание и т.н. От друга страна, с неговото име се свързва създаването на духовни огнища, без които е немислима една нация - Университета, Народния теа тър, Народния (сега Етнографски) музей и т. н. От трета страна, за неговите човешки добродетели и граждански заслуги говорят първенци на нашата наука и изкуство, хора, които са получили по нещо от духовната му щедрост - Ив. Вазов и П. Яворов, К. Хрис тов и Елин Пелин, М. Арнаудов и Хр. Вакарелски. И не на последно място - Шишманов ни свързва с духовния живот на Европа и славянството в края на миналия и в началото на този век, с културния възход на балканската интелигенция в онези времена. Ето така се очертава профилът на този неспокоен по нрав свищовлия, в чиито жили според преданието има нещо от фамилията на Шишмановци, последните царе на средновековна България. Този профил е познат, и все пак в общественото съзнание, в нашата национална памет Шишманов не само не е цялостен - той не е извисен в онази степен, която би прилягала на неговите реални за слуги към България. Една от причините ве роятно е недостатъчното познаване на свър шеното и несвършеното от него. По същество досега ние нямахме - ако изключим някол ко споменни очерка и недотам коректните оценки на етнографите и фолклористите - цялостно проучване на жизнения път и творчеството на този син на нашето Възраждане. Автор със заслуги за преиздаването на част от научното наследство на Иван Д. Шиш160 манов, сега Георги Димов се представя с об стойна монография за бележития учен. Тру дът съдържа пет глави, посветени съответно на гражданина Иван Д. Шишманов, на основоположника на нашата научна фолклористика, на историка на нашето Възраждане, на литературния критик Иван Д. Шишманов и на Шишмановите виждания за историята на западноевропейската литература. Веднага трябва да се каже, че - така композирана - книгата цели да ни представи Иван Д. Шишманов като явление в българ - ското духовно развитие. И авторът в значителна степен е успял. Неговата главна амбиция е, показвайки учения Иван Д. Шишманов, да проследи пътя му на културен строи тел, неговите идейно-политически и нрав ствени характеристики. Трябва също да се добави, че - макар и в недостатъчна сте пен - Иван Д. Шишманов е„проектиран" върху хоризонтите на тогавашната епоха с ней ните философски, научни и художествени на чинания, които влияят върху духовното би тие на света и в наши дни. В книгата на Г. Димов обстойно и с вещи на е проследен процесът на формиране на Иван Д. Шишманов като патриот, учен и хуманист. Излязъл от пелените на Възражда нето, той остава негов духовен син. И заедно с това целият смисъл на живота му е и онова необходимо преодоляване на възрожденското, благодарение на което се получи онзи духовен подем в България, който характеризира националния ни живот в края на миналия и началото на този век. На този фон авторът вярно очертава фолклористичния и в по-широк смисъл - етноложкия принос на Шишманов, и най-вече заслугите му за издаването на уникалната за международната научна и културна практика поредица „Сборник за народни умотворения и народопис". И ако тук биха могли да се направят някои бележки, то след ващата глава, посветена на Шишманов като историк на Възраждането, е сама по себе си отличен и самостоен принос. Това е един обемен текст, в който Г. Димов е положил усилия да ни покаже Шишманов и като съз дател и откривател на градиво за Възражда нето, и като теоретик на формирането и развоя на нацията, и като автор с догадки за еди ничното, особеното и всеобщото в културните процеси от национален тип.

The paper consists of analysis of Ivan Shishmanov’s approach and contribution to the exploration of the Bulgarian national revival age. The analogy between the European Renaissance and the Bulgarian national revival, deeply rooted in the disciplinary matrix of contemporary researchers, is here rejected as inappropriate. Instead, the paper suggests the processes in the Bulgarian society and culture during the 18th and the 19th century to be examined in the context of Early Modern period and to be interpreted without borrowing concepts and patterns elaborated in the researches of rather different historical material.

This paper is focused on the contribution of Prof. I.D.Shishmanov (1862- 1928) to the field of literary sociology. As one of the founders of the comparative history of European literature and as a reformer-builder of Bulgarian society, the famous scholar leaves valuable ideas that chronologically and conceptually precede today’s sociological and receptive theories.

This paper examines Ivan Shishmanov’s contribution to the refuting of some myths inherited from the age of the Bulgarian national identity forming, when the Bulgarian intelligentsia representatives who played the leading part 201 in creating the “imagined community” constructed the national narative and built up the myths needed. Shishmanov takes up a sober position on the important issue about the role of the Greeks and the Greek culture in Bulgarian history (15th –19th century). Following the myth widespread in the Bulgarian romantic historiography of that time about the long-standing hellenizing policy towards the Bulgarians, Shishmanov reaches the conclusion that up to 1830 the Constantinople patriarchate did not function as a Greek national institute. He stresses the necessity for each phenomenon to be examined in its concrete historical context. He opposes the accusation against the Greek clergy that is has sistematically pursuited and destroyed the Bulgarian letters. He rejects the romantic thesis about the entirely negative role of the Greek culture and education for the Bulgarians and arrives at the conclusion about the positive role of the Greek cultural influence over the Bulgarian history, ranking it among the Bulgarian national revival factors. Shishmanov is convinced that we can be well acquainted with our own history only if we examine the phenomena of Bulgarian society’s spiritual life in their Balkan context, thus he convincingly refutes the romantic myth about the “uniqueness, originality, exceptionality and exclusiveness” of the nation, a myth that eliminates the search for parallels between the particular peoples’ development. Exactly on the basis of the similarity in the peoples’ development he reveals the mutual influence and borrowings in the cultural life of the Balkan peoples. Shishmanov disproves the view inhereted from the foregoing age that in the 19th century there existed tensions and conflicts connected only with opposing to “the other” on national base, since the national mythology requires the nation to be absolutely united and integrated. He is deeply convinced that myths in history can thrive only upon the ignorance for “the other” and therefore insists that it is Bulgarian school’s duty to make the Bulgarian children acquainted with the culture of the neighbouring Balkan peoples.

Клео Протохристова - Иван Шишманов и западноевропейските литератури – академичният проект.

The name of the great Ukrainian scholar – folklorist, literary critic and historian Mikhail Dragomanov (1841–1895) is closely connected with Bulgaria. In the last years of his life (1889–1895) he was professor at the Univesity of Sofia; his daughter Lidiya was the wife of the Bulgarian professor Ivan Shishmanov. In Ukraine Dragomanov’s works have been republished after a long suspension. The works that have come into sight so far already enable us to throw a new light on the collaboration between the first Ukrainian scholar in Bulgaria Lyuben Karavelov and the Russian folklorist and sociologist Ivan Gavrilovich Prizhov. One positive review of Prizhov’s work “Malorossia (Southern Russia) in its literary history, 9th–18th century” by Dragomanov (1869) shows the erudition of Prizhov not only as an expert in Ukrainian folklore, but also in Ukrainian literature. Nowadays it is known that Karavelov’s knowledge of Ukrainian history and literature was much wider than previously thought. The publishing of Dragomanov’s article “Shevchenko, Ukrainophiles and Socialism” (Geneva, 1879) enables us to outline the similarities and differences 203 in the interpretation of Shevchenko’s work in Dragomanov’s polemical article in question and in Shishmanov’s jubilee article “Taras Shevchenko, His Work and Its Impact on the Bulgarian writers before the Liberation” (1916).