Сходни

Започнатото от известните литературноисторически трудове на Боян Пенев бинарно разглеждане на южнославянския културен фонд като славянски и като балкански продължава да бъде основен проб лем в развитието на литературната славистика и балканистика. Тази двоичност на научното изследване е обяснима със спецификата на самия регион, мост между Запада и Изтока, даваща неограничени възможности за прилагане на вси чки направления на сравнителното литературо знание. Избраната от Лилия Кирова концептуална формула на „литературни сходства" всъщност представлява опит за типологизиране на различни литературни процеси и явления, обединени хроноло гично в преходния отрязък между XIX и ХХ в. - време, преломно и плодотворно за неотдавна осво бодените от национална зависимост южнославянски народи. Авторката проследява подробно трансформирането на общественото напрежение в ду ховна активност, която от своя страна формира историко-функционалните контури на балканския литературен процес. Съдържащите се в книгата студии и статии са насочени към откриването на идейно-естетическия статус на регионално близ ките и исторически свързани в еволюцията си литератури. Началната студия „За някои особености на южнославянския реализъм" продължава изследователската тенденция, започната от Боян Ничев в неговия „Увод в южнославянския реализъм" (1971), предполагащ продължаващи научни усилия и на други учени спрямо такъв важен период от развитието на славянските литератури изобщо. Релефът на южнославянския реализъм е обяснен от Л. Кирова с появата на жанрови предпочитания във формиращото се литературно направление, отнасящо се към действителността с непознат дотогава аналитизъм и критицизъм. Интересът към романа е заменен с предпочитание към творческите възможности на кратките белетристични форми, изравняващо усилията на балканските прозаици с апогея на западноевропейския и руския разказ (Мопасан, Чехов и др.). Това съвпадение е представено от авторката не като ускорено достигане, а като показател за възможностите на самобитния балкански литературен генезис. Може би едно по-задълбочено структурно анализиране на поетиката на южнославянската белетристика би дало още по-убедителни доказателства за култур ната приемственост като литературно-процесуал на (стара и нова литература) и социално-рецеп ционна (патриархално-буржоазно общество) изява, Действително процесът на „огражданяването" на населението определя характера на литературната комуникация, но фиксираното от авторката жанрово темпо за началото на ХХ век (закъсняването на романа, появата на цикли от разкази и пр.) би могло да се дообясни освен с влиянието на масо вата социокултурна среда и с особеностите на книжовната традиция.