сходства

В настоящия опит за изходна точка на изследване, което се движи по оста: сходства -различия -сходства, ще послужи функционално сравнение на пред ставите за времето в ренесансовата и нашата възрожденска литература. По този начин считаме, че ще може да се уточнят някои съществени различия в художествените стойностни системи на двете епохи, а също и предпоставките за някои сходства в нашата възрожденска литература с отделни направления в западноевропейската литература и в частност с романтизма. Кратко, но ясно и изчерпателно е разработен проблемът за времето в епохата на Ренесанса в книгата на И. Данилова „От средных веков к возрождению: ,,... патосът на Възраждането се състои именно в това... да се преодолее уни щожителната власт на времето, през пропастта на „, тъмните" векове да се пренесе античното минало в настоящето и да се възроди..." По-нататък следват цитати от епохата на Ренесанса. Типичен е следният цитат: „Несправедливо се оплакват хората от бягството на времето, като го обви няват в извънредна бързина... добрата памет, с която ни е надарила природата, прави така, че всяко отминало нещо ни се струва настоящо."1 Този мотив, който е водещ принцип в мирогледа на ренесансовия човек, е залегнал в основата на редица сонети на Шекспир: Основният неписан лозунг на Ренесанса е: „Воювай с този ужасен тиранин Времето (Сонет 16): Любовта и изкуството трябва да бъдат отстоявани в борбата с Времето:" Изцяло във война с Времето от любов към теб" (Сонет 15). Войната с Времето се води не само в областта на литературата и живописта. Тя е оста, около която се движи целият ренесансов мироглед, включително и възгледите на ренесансовия човек за смисъла на историята: „Историята е във висша степен необходима не само за да направи живота приятен, но и за да му придаде морална ценност. Всичко, което е само по себе си смъртно, се приобщава посредством историята към безсмъртие, всичко, което отсъствува, става присъствуващо, старите събития се подмладяват, младите хора много бързо достигат зрелостта на възрастните.“ „Ако човек, който е достигнал до седемдесетгодишна възраст, се слави като разумен благодарение на своята опитност, хиляди години!"

Започнатото от известните литературноисторически трудове на Боян Пенев бинарно разглеждане на южнославянския културен фонд като славянски и като балкански продължава да бъде основен проб лем в развитието на литературната славистика и балканистика. Тази двоичност на научното изследване е обяснима със спецификата на самия регион, мост между Запада и Изтока, даваща неограничени възможности за прилагане на вси чки направления на сравнителното литературо знание. Избраната от Лилия Кирова концептуална формула на „литературни сходства" всъщност представлява опит за типологизиране на различни литературни процеси и явления, обединени хроноло гично в преходния отрязък между XIX и ХХ в. - време, преломно и плодотворно за неотдавна осво бодените от национална зависимост южнославянски народи. Авторката проследява подробно трансформирането на общественото напрежение в ду ховна активност, която от своя страна формира историко-функционалните контури на балканския литературен процес. Съдържащите се в книгата студии и статии са насочени към откриването на идейно-естетическия статус на регионално близ ките и исторически свързани в еволюцията си литератури. Началната студия „За някои особености на южнославянския реализъм" продължава изследователската тенденция, започната от Боян Ничев в неговия „Увод в южнославянския реализъм" (1971), предполагащ продължаващи научни усилия и на други учени спрямо такъв важен период от развитието на славянските литератури изобщо. Релефът на южнославянския реализъм е обяснен от Л. Кирова с появата на жанрови предпочитания във формиращото се литературно направление, отнасящо се към действителността с непознат дотогава аналитизъм и критицизъм. Интересът към романа е заменен с предпочитание към творческите възможности на кратките белетристични форми, изравняващо усилията на балканските прозаици с апогея на западноевропейския и руския разказ (Мопасан, Чехов и др.). Това съвпадение е представено от авторката не като ускорено достигане, а като показател за възможностите на самобитния балкански литературен генезис. Може би едно по-задълбочено структурно анализиране на поетиката на южнославянската белетристика би дало още по-убедителни доказателства за култур ната приемственост като литературно-процесуал на (стара и нова литература) и социално-рецеп ционна (патриархално-буржоазно общество) изява, Действително процесът на „огражданяването" на населението определя характера на литературната комуникация, но фиксираното от авторката жанрово темпо за началото на ХХ век (закъсняването на романа, появата на цикли от разкази и пр.) би могло да се дообясни освен с влиянието на масо вата социокултурна среда и с особеностите на книжовната традиция.