слънце

Васил Левски си остава най-необяснимият и най-неуловимият потомък на българския родов корен. Нищо друго и никоя друга личност нашата история не е излъчвала такава национална гордост, нищо друго и никой друг не е събуждал в душата ни толкова национално самочувствие. С нищо друго и с никой друг в такава степен ние не сме се изправяли пред света, за да му предложим една от мерките за човешка необятност. Само аз зная стотина души, които са изрязали, подвързали и пазят като най-голямо богатство, натрупано през живота им, всичко, което е написано за него. Някога нямаше класна стая, в която да не висеше портретът му, нямаше читалище без него, за хиляди, за милиони хора той беше не човек, а икона. Не в преносния смисъл на думата, а в прекия. Стои над леглото - под него кандилото... Дойдоха години, в които взехме да подменяме портретите.... Там, където стоеше Левски, застанаха други. Някои от тях бяха слаби и случайни хора - стените малко задържат такива. Времето отново ни напомни за себе си, че то е над нас, по-горе и по-силно от нашите страсти. И че само то може да решава съдбата на портретите. Да се взрем в съдбата на България - едно пониква, друго гине, тук повет, там политически прах. Само там, където и най-малка следица някаква от Апостола има - ни повет, ни прах... За малкото години, в които изгоря, Апостолът извървя най-дълго то разстояние. И най-трудното. От Къкрина - до сърцето на всеки българин. И няма власт, и няма сила, и няма кандидати за безсмъртие, които могат оттам да го изместят... Така Левски се превърна в съ вестта на цял народ. e Българинът много търпи, и много преглъща. Това, което никога не изтърпя и не може да преглътне, е някой друг, на своя глава, без негово позволение да се приравни до образа на майка му. Там той лют, там е страшен - неговата велика съобразителност и прочут реа лизъм там ги няма. До паметта на майка си, до най-святото място душата си българинът допуска само Него... Когато една личност това направи в съдбата на своя народ - значи той е вече смисъл на тази съдба, част от нея, неразделна и завинаги. Затова всеки от нас си има своя Левски.

Появата на „Като тънка везна" (изд. „Бъл гарски писател", 1983 г.) особено ни впечатли с оригиналното решение на Иван Спасов да обе дини в отделна книга своите наблюдения върху така наричаната женска“ лирика. Възприел принципа на селекцията, както сам изтъква в предговора, той задълбочено характеризира творчеството на някои от най-изявените съвре менни поетеси (Блага Димитрова, Лиляна Стефанова, Станка Пенчева и др.). Новото му произведение - „И слънцето върни" - в още по-голяма степен засили изненадата, която с подготвял за читателите. Тук той прониква дълбоко в поетическия космос на лирички, откроили се като явления в родната ни литера тура - Елисавета Багряна. Дора Габе; разкри ва колоритния свят на Мара Белчева, Екате рина Ненчева, Бленика, Магда Петканова Яна Язова, Димана Данева. Докато в предхо ната книга критикът строго се придържа к литературния портрет, тук задачата, която с поставил, е многообхватна. Проникновенс тълкуване на поетическото наследство епридру 169 жено с богат арсенал от факти и събития, свър зани с жизнения път на разглежданите поетеси. Въпреки застраховката", че „И слънцето вър ни" не е история на женската поезия", авторът е успял да съчетае критика и литературна история в една сполучлива симбиоза.

Всеки анализ предизвиква определени размисли. Стреми се да бъде еднозначен и убедителен, а имплицитно носи въпросите за правото си на съществувание, за правилността на методологическите си решения. Такива размисли предизвиква и типът анализ, който ще се опитаме да демонстрираме. Затова нека не бързаме да му се доверим.

The cardinal ambition of the text is to investigate the genetic commitment of the Modernism, and in particular of the Sezession poetics, with deep archetypical structures. The key role of Romanticism in this genealogy has been elucidated in detail, i.e. the transformation of myth folklore codes into literary ones. The problem is examined through a comparative reading of two poems, emblematic of Bulgarian poetry whose intertextual connection was established long ago - the romantic ballad "Hadji Dimitar" (1873) by the poet-revolutionary Hristo Botev and the poem "The Sun Dies Out" (1905), a sezession work by the most eminent representative of the early Modernism in Bulgaria Peyo Yavorov. The text studies the way in which Yavorov inherited and transformed not only the model of Botev, but - through it - the universal archaic archetype of the sacrificial heroic death in the middle of a monumental natural-cosmic chronotop. Beyond this archetype, the research restores the hidden presence of a second, more primitive one - about the battle of the hero against the chthonic female monster. In this way the "female" sex of the sezession Мonster in poem "The Sun Dies Out" has been determined, and its origin postulated through the folklore figure of the "samodiva" (wood nymph) in "Hadji Dimitar". Some other problems are examined in parallel. The manifested "political modernity" of the national Romanticism in Botev is pointed out, his engagement with the actuality, with the topical and concrete conditions of the national Renaissance, as well as the "mental modernity" of Yavorov's secession, which manifests itself, on the contrary, through a refusal of an external engagement with the political. This "mental modernity" has inherited,on another level, the absolute universalism of the archaic archetype. In such a way is substantiated the thesis of the regressive nature of the Modernism and the deeper "primitivism" of the modernist Yavorov in comparison with the romanticist Botev. This subject is situated in another, more particular, interpretative prospect. Through it has been traced - in a poetic-biographical aspect - the self-mythological potency of both poetic models - Botev's and Yavorov's.