слово

Както се вижда от заплануваните мероприятия и от самия дневен ред на настоящата научна сесия, значението, което се отдава на юбилейната година в чест на 700-годишнината на боянските стенописи, е голямо, И това е напълно понятно. Както всички набелязани мероприятия, така и научната сесия със своя богат и важен дневен ред поставят пред всички нас редица извънредно сложни и крайно навременни вспроси. Това ще се види от самото съдържание на докладите. Тук ще си позволя да се спра няколко думи върху значението на нашата сесия и изобщо на юбилейното чествуване на 700-годишнината на боянските стенописи. C Цялото чествуване и особено научната сесия имат задача да изяснят Някои въпроси от общоидеологическо и политическо значение. Към тях спада преди всичко въпросът за някогашното и сегашното наше отношение към византийското културно наследство и по-специално към византийското изкуство от времето преди и след боянските стенописи. Тук могат да бъдат направени две съществени грешки - едната от космополитично и национално-нихилистично естество, другата от националистично-шовинистично естество. Имало е, има и досега историци, археолози, изкуствоведи, които твърдят, че боянските стенописи и изобщо тогавашната наша живопис са имали по същество византийски характер, развивали са се по пътя, по който се е развивало тогавашното изкуство на Византийската империя. Доколкото някои от тези автори са принудени да говорят за известна самобитност, оригиналност, специфичен народностен характер на нашето изкуство, а по-специално на боянските стенописи, те все пак правят това като допълнителни уговорки. По тоя начин те по съ щество подценяват всичко, което нашият народ и художници са принесли в общата съкровищница на тогавашното и по-късното изобразително изкуство и изобщо на тогавашната и по-късна култура. Както и да се мотивират подобни възгледи, каквито и доказателства да се издирват в тяхна защита, остава фактът, че те в същност означават отрицание и подценяване на творческата самобитност и ценност на нашето родно изкуство и по-специално на боянските стенописи. От съдържанието почти на всички доклади, както и от филма, който ще видим, ще имаме възможност да се убедим, че подобен възглед е неправилен и не може да бъде приет като ръководно методологично начало при по-нататъшни наши исторически и специално-естетични изследвания и преценки на родното ни художествено наследство и по-специално на боянските стенописи.

Почти всички от младите, върху които ляга по-голямата част от тежестта на днеш ната ни оперативна критика, вече имат свои те книги, а някои от тях - и определен литературен престиж. Той може да не е призна ван от едни или други наши писатели - то ва, вярвам, е понятно всекиму, - но е валиден, общо взето, за връстниците им, на кои то те се явяват в известен смисъл автен тичните" тълкуватели и говорители. Та, колкото и да се мърмори, че тия сегашните" много бързали, че още не били достатъчно почернели от калайджилъка - каквито и ние да ги разправяме, било от чардака на узако нените ни критически вишки, било из дъл боките литературоведски окопи, простата истина е, че на т. нар. млади трябва да се гледа сериозно. Позволявам си това малко дръпнато пре дисловие по простата причина, че опреде лението млади", прикачвано на критици меж ду 30-те и 40-те, от доста време насам няма никакъв окрилящ смисъл, то не им подхож да, както на влаха ефрейторската нашивка, обратно: обезсърчава ги прокрадващото се в него снизхождение и двусмислие. А няма защо. И че наистина няма, ще се опи там да покажа в бележките си върху книгите на двамина от тях - става дума за „Един бял лист, едно перо" на Божидар Кунчев и „Творци и слово" на Панко Анчев. Сега единият е на 34, а другият на 36 - възраст на кандидатите на филологическите науки, на глав ните асистенти, па даже и на доцентите, сти га двамата да бяха проявили предвидливо и отрано едно научно рвение. Но тях, изглеж да, ги е блазнела високата цена, която се за плаща, за да бъдеш критик, и те са се под готвяли за тегобите, неблагодарността и ос къдните радости на това подхвърлено дете в градината на литературата ни, за каквото обикновено го смятат нашите писатели. Преди да издадат книгите си, и Б. Кунчев, и П. Анчев имат зад гърба си десетилетно участие в нашия литературен живот. Е, не всичко, излязло изпод перото им, съм нами161 рал за достатъчно сполучливо (както не го мисля и за собствените си критически опити), но не съм се усъмнявал в любовта им към литературата, към всичко свястно и талантливо, което я създава.

В историята на старобългарската ораторска проза заслужено високо място заемат достигналите до нас четири похвални слова на Евтимий Търновски за мъченица Неделя, император Константин I и неговата майка Елена, за Йоан Поливотски и Михаил Воин. В първите две от тях съобразно с агиографските канони, с художествените изисквания на стила „плетение словес", се пресъздава времето на последните гонения срещу привържениците на християнството през III-IV в. в Римската империя и се показва оформянето на европейската феодална теокрация при властвуването на Константин Велики (306-337). Темата за тази епоха се преоткрива хилядолетие по-късно не само заради практическите нужди на Евтимиевата литургическа дейност, но и заради идеологическата потребност да се проповядва силата на християнството срещу настъпващия войнствен ислям на османските нашественици: освен бранна, борбата с тях е и верска. Такива подбуди водят Патриарх Евтимий, когато съставя „Похвалное сватой велик ой Маченнин Недели". По жанр „похвалата" принадлежи на тържествената реторическа проза. Корените на нейната подредба (dispositio, tagic), топикална поетика и изобщо на художествения и облик отвеждат към теорията на красноречието в античността. Композицията на похвалното слово (сукону) е пределно устойчива във византийската и старобългарската литература - за пряк основоположник на енкомично-сюжетните модели се смята Менандър, прочут ритор от ЦІ в. При Евтимий Търновски се наблюдава функционално сближение на „енкомията" с биографията. Това взаимопроникване на двата жанра познават още Исократ и Ксенофонт, то се поддържа от византийската агиография (особено целенасочено - от Симеон Метафраст). Ето защо „Похвално слово за Неделя" в същност е „украсено" и пространно житие - „мъчение". B Първите думи от увода поднасят метафората-символ за празничната духовна трапеза и пир. Историята на символа отвежда към дълбоката древност. обредите на тотемните вярвания присъствува кръговата трапеза, на която се разкъсва свещеното животно. В християнските храмови ритуали култовото действие се преосмисля в евхаристичната жертва-причастие, чрез което се наподобяват тялото и кръвта на Исус. На манастирските трапезни събрания или пред обществото, събрано на литургия в църква, ораторските слова образно се означават като „угощение на езика и ума": „Ние започваме да съобщаваме високата беседа за духовния пир на преславния Климент, като предлагаме вкусване от 39 причастие, служейки си с трапеза от истинска вяра, надежда и любов към светеца... и с духовно размишление, а за добрите и щастливи дейци още и с подправки към сложените ястия, направени от вкусна храна, която, като се даде на боголюб ците, укрепява сърцата им.

1. "Един е вашият Учител- Христос" (Мат. 23:10). В тези слова се прогласява, че първоизточник на познавателното просветление е Христос, "Който, бидейки сияние на славата и образ на Неговата ипостас, и държейки всичко с .мощното Си слово" (както е речено в Посланието до евреите, 1:3), е извор за всякоя :мъдрост, съгласно реченото у Иисуса Сирахав (1:5): "Извор на пре.мъдростта е словото на Бога Всевишни". Сам Христос е извор на всяко правилно познание. Той е "пътят, истината и животът" (Иоан 14:6). Наистина, три са степените на сигурното и правилно познание, както казва и Хуго в "За тайнствата": "Три са степените, по които се придвижва вярата, по които тя възхожда и достига до съвършенството: първа е изборът на благочестива любов, втора -доказателството чрез разу.ма, трета - постигането на истината." В съответствие с това три са и, очевидно, начините на познание: първо, чрез достоверността на благочестивото съгласие; второ, чрез непоклатимостта на сигурното разсъждение; трето, чрез яснотата на непорочното съзерцание. Първият е ориентиран спрямо достойнството на вярата, вторият - спрямо дара на разума, третият - спрямо блаженството на чистосърдечието. И тъй, ако налице са три различни вида познание - чрез вяра, умозаключаване и съзерцание, -Христос е източник и причина на всички тях, и то така, че източник на първото е като път, на второто- като истина, на третотокато живот. 2. Според това, че е път, Христос е учител и източник на познанието чрез вяра. Това познание се осъществява по два пътя- чрез откровението и чрез авторитета. Защото, както заявява Августин в "За ползата от вярата" (11 ), "онова, което разбира.ме, дължи.м на разу.ма; онова, в което вярва­ .ме- на авторитета". А не би имало авторитет, ако не бе той предх:ождан от откровението; поради което във второто послание на Петра (1:19-21) е речено: "Освен това и.ма.ме по-достоверно нещо- пророческото слово, на което добре правите, че давате вни.мание като на светило, което свети на тъ.мно .място." Тук апостолът има предвид авторитетността на пророческото слово, и прибавя аргумента за това: "Защото никога по човешка воля не е изречено пророчеството, но от Дух Светий просветявани са говорили светите Божии човеци."

Може би една от професионалните деформации на литератора, на човека, изживяващ света по-скоро като определена съвкупност от знаци, отколкото като едноизмерна предметна реалност, е парадоксалната му привлеченост от такива най-малко "литературни" жанрове, каквито са документално-мемоарните, в които, предполага се, словото е максимално конкретна функция на реалността - обратно на специфично литературното, чиято висша иманентна цел е откровено теургична: създаване чрез словото на една вторична имагинерна действителност. Не мога да премълча тук признанието за собствената си оргиаетична привлеченост от едноизмериата автентичност на словото - едно духовно приключение, което единствено този род литература (и в частност писмото, за което е реч тук) може да ми предложи; тези форми на словесност са своеобразният прозорец в моята иззидана от словесна имагинерност стая- един прозорец, погледът през който опиянява с откритието, че всъщност действителността може да бъде също толкова действителна, колкото и литературата. Аз се забавлявам да откривам един нов, необичаен и своеобразно перверзен чар на думите върху листа, които съм свикнал да мисля като нещо условно. Когато Кафка припомня на Фелице краткия диалог, състоял се между тях пред къщата в Цюрау малко преди заминаването им (писмо от 16 октомври 1917) или когато Мина описва на Яворов своята разходка с приятели до лозята край Елена (писмо от 31 август 1906), аз съм очарован от съзнанието, че всичко товас цялата си нежна красота- се е случило действително тъй, както е описано, и в такива моменти може би мимолетно откривам необятната първична семиотичност и монументална архетипалиост на бита.