спев

Ще започна с разпространените подходи към писателя, за да покажа защо смятам да се отклоня от тях. Отклонението ще бъде една система от мерки, термини и понятия, с която борави литературата като европейско явление, към друга система, която не сме терминологизирали, защото не сме работили върху нея. "Повествователен спев" - по-ревнивите познавачи на българската литература знаят това- е жанрово определение, което Раковски сам дава на "Горски пътник", иначе наричана от специализираните възрождеiШЦи "поема". В моите разбирания понятието може да се приложи на по-широк обсег. Двата подхода към Антон Страшимиров са предвзети, презумптивни. Единият е неконципиран и разсеян към цялостния облик на писателя. Другият се простира върху обемното му творчество, но го задължава с естетическата мярка и показва как значима част от него не издържа на критериите. От първия подход ме отклонява невъзможността да се изведе единна представа за творчески облик. От втория - безразличието ми към диктата на естетизма и отколешното ми схващане, че национални литератури и национални първенци са създали творби, които не са обвързани с типичното индивидуалистично творение на европеизма - естетическата мярка, оличностяването на всеки феномен на света. "Презумптивните подходи" са съоръжени с мерки от друга културна среда. Продуктите на тази среда са изпитани и популярни и се превърнаха в удобни норми. Незнаенето им е признак на лош професионализъм. Пътят, който съм избрал в проучването на българските мисловни ценности и литературна норма, се стреми не да отстрани тези нормативи, а да санкционира диктата им. Нашата литература е колеблива към тях. В двойственото си олюляване към европеизма и към собствения корен тя приема нормативите на естетизма, но не се задължава изцяло с тях, а в най-високите и загадъчните ни творения тя буквално ги отхвърля.

В историографията на възрожденската ни литература винаги е подчертавана огромната роля на повествителния спев "Горски пътник" за развитието на новобългарската поезия. Обикновено той е определян като "първата национална поема", "първата революционно-романтична поема в българската литература" (Г. Димов). Изтъквано е изключителното му влияние върху съвременниците - не само върху поетите Ботев и Вазов, но и върху творци като Каравелов, Друмев и Войников. За съжаление тези твърдения остават твърде общи, без да се уплътняват в един по-конкретен литературен анализ. Найчесто стигаме до констатациите на очевидното - че през 60-те години на деветнадесети век пръв Раковски прави опит да изобрази "героя на своето време" - бореца за свобода, след което този образ се налага като централен обект на художественото претворяване в литературата на късното Възраждане. Целта на този текст е чрез по-внимателно вглеждане в поетиката на спева и по-специално върху начина за конституирането на повествователното да се провиди една тенденция в развитието на възрожденската словесност, която е важна за "раждането на новото" (Н. Аретов) в тогавашната белетристика. Спецификата И се състои в боравенето с речевия акт разказване във фолклорната комуникативна ситуация, което поражда сходни структури в поетиката на възрожденската поетическа и прозанческа словесност и очертава един своеобразен домашенпът на нейното развитие. Оказва се, че дори да подценим като фактор конкретното могъщо идеологическо и художествено въздействие на Раковски върху Каравелов, ранната проза на писателя наподобява по конституирането на повествователното в своята поетика спева "Горски пътник" и това е по-скоро закономерен резултат от взаимодействието на литературната и фолклорната знакова система, от сблъсъка на устния и писмения дискурс в социокултурната ситуация на късното Възраждане.