Средновековието

Старобългарската литература е съставена от пет основни дяла - ораторска проза, белетристика, агиография, която стои между белетристиката и реториката, историческа литература и поезия. От тези дялове най-добре развита е реторическата проза. Създавана от талантливи и образовани български писатели, тя заслужава пълно и всестранно изследване както по съдържание, така и в жанрово и стилистическо отношение. II на Византия наследява високоразвитата теория за ораторското изкуство древната и елинистичната епоха. Тя приема от стария свят основните теоретически постановки, понятия и правила, разбиранията за реторическия стил. През в. от н. е. Хермоген написва няколко ръководства по реторика, между които най-известното е „За идеите“. В него намират място схващанията на Платон, Аристотел и други древногръцки мислители и реторици. През III—IV в. Афтоний пише друго съчинение - Прогимназми", обединяващо също основните теоре тически схващания на античните автори. Тези две книги стават основни учебници по реторика във византийските училища и според думите на К. Крумбахер тех ните предписания се предават и обясняват „в течение на цялото средновековие в една безкрайна верига от трактати и наръчници". През XIII в. Йосиф Ракендит ценен от съвременниците си като философ и учен, написва „Реторика“, в която съкратено излага основните положения на Хермоген, добавя нови глави за епи столярната литература, за ямбическата поезия и заключителна част - как трябва да се чете реториката. При всички обяснения той сочи образци за подражание, които ще улеснят практическото овладяване на реторическото литературно изкуство. Наред с античните автори, като Либаний, Исократ, Плутарх и др той препоръчва и видни християнски писатели - Йоан Богослов, Григорий Нисски, Михаил Псел. Очевидно реторическата проза от християнската епоха се счита като продължение на най-добрите традиции на литературната реторика от древността. В училищата на Византия тя се преподава като теоретическа наука за едно изпробвано живо изкуство, чиито основи трябва да се овладеят и да се прилагат във византийската литература. Това е необходим етап от литератур ното образование през средновековието, преминат от редица писатели, които са да се я правят учили как да подбират и композират материала, как да украсяват речта и убедителна и ефектна.

Съвременните науки за човека и лингвистиката използват понятията диахрония и синхрония, които ще послужат като отправни точки в предстоящето изследване. както повечето факти на съзнанието с дмготраен характер, отношението към смъртта на пръв поглед остава неизменно за големи периоди от време. То ни се струва ахронично. В някои моменти обаче в него настъпват промени, в повечето случаи бавни, понякога незабележими, а в наши дни - все по-бързи и осъзнати. Трудността за историка произтича от необходимостта да успее да регистрира промените и същевременно да съумее да се дистанцира от тях и да не пренебрегва влиянието на мощната инерция, която в голяма степен ограничава реалния принос на научните открития. ( 1) С тези встъпителни думи искам да посоча съображенията, които ме ръководеха при избора на темите на четирите есета. Темата на първото есе може да бъде причислена към синхронията. Тя обхваща поредица от векове, дори хилядолетия. С втория очерк навлизаме в областта на диахронията: в него разглеждам промените, които настъпват по време на Средновековието, около XII век, и постепенно видезименят ахроничното отношение към смъртта и тяхното значение. Последните две есета са посветени на отношението към смъртта в съвременния свят, на култа към гробищата и гробовете, на отхвърлянето на смъртта в индустриалните общества. Най-напред ще се спрем на очовечената смърт. Да си припомним как умират рицарите, герои от френската средновековна героическа поема или от средновековните романи. Умиращите са предизвестени за предстоящата си смърт. Те не умират преди да осъзнаят приближаването на смъртта. Изключенията от това правило са свързани със случаите на коварна смърт, напр. предизвикана от чума, или на внезапна смърт. Но в болшинството от случаите умиращият е осведомен за предстоящето събитие.