Станислав

Разпространението и възприемането в България на драматургичното и бе летристичното творчество на полския писател - индивидуалист и модернист - Станислав Пшибишевски съставя кратка, но характерна страница от литературно-театралното българо-хърватско-полско общуване през първата четвърт на ХХ в. В България Ст. Пшибишевски се явява първо на театралната сцена като идва не направо от Полша, а през Хърватско - от Загреб, с активното съдействие на хърватски театрални дейци. Тъкмо театърът популяризира името на писателя сред българската общественост, създава интерес към неговите произведения и подготвя публиката, която по-късно чете и негови романи. Драмите на Пшибишевски се налагат шумно по сцените на българските театри и имат широк обществен отзвук в цялата страна още преди Първата световна война. Едва покъсно се превеждат, издават и четат на български и някои от романите на писателя. Обаче и след Първата световна война театралната популярност на Пшибишевски в България запазва своето първенство. Белетристът се чете и влияе ограничената среда на българските интелигенти с индивидуалистично-модернистична идейна и художествена ориентация. От драматурга Ст. Пшибишевски се интересува и се влияе почти цялата българска театрална общественост. B Фактът, че творчеството на Ст. Пшибишевски идва в България при посред ничеството на Загреб, на пръв поглед изглежда случаен. В същност обаче той е исторически обусловен, съвсем закономерен и характерен. Театралният успех на Ст. Пшибишевски започва с постановка на пиесите му в Краков, който по онова време се намира в границите на Австро-Унгария. Между полските и хърватските театрални и литературни дейци в началото на ХХ в. съществуват интензивни връзки и взаимодействия. Драмите на писателя се играят с голям успех в Загреб още веднага след постановките им в Краков. От друга страна, между Загреб и българската интелигенция има традиционни връзки още от времето на хърватския владика Щросмайер. В Загреб са се учили редица активни дейци на българската култура през втората половина на ХІХ в. Българският професионален теа тър в началото на ХХ в. ползува най-вече опита и подкрепата, от една страна, на руското театрално изкуство, и от друга страна, на хърватския театър в Загреб.

От столетия в съзнанието на културния европеец Омировите поеми са престанали да бъдат просто елементи от .тrитературното наследство на древността, от класиката. Те са се превърнали в своеобразни митологеми, в културни знаци (в смисъла на този термин, придаден му от Сосюр). И ако се позовем на думите на Уолас Дъглас, че в света има толкова определения за мит, колкото и изследователи, то, мисля, с право можем да кажем същото и по отношение на Омировите поеми. Интерпретацията на тяхната историческа, етнографска, филологическа, художествена и прочие стойност е придобивала твърде разнопосочни аспекти. Обективно обяснение на тази многоцветност могат да бъдат ред причини, твърде важна сред които е, струва ми се, реално заложената в текстовете обширна гама ~т мотиви и идеи. И ако оставим настрана литературната същност на ,.Илиада" и "Одисея", а ги разгледаме като мит, то изникващите при анализа препятствия чудесно ще се вместят в следните размисли на полския литературовед Еразъм Кужма: " ... Значението на мита не съществува извън него, не е предварително дадено. То се ражда заедно с мита, в него и чрез него. Оттук идва и дилемата пред искащия да пише за мита: къде трябва да постави гледната точка? Ако предпочете вътрешността, ще и.згуби способността (и нуждата) от изясняване, ако избере външността - ще изгуби способността за разбиране."1 И ако сведем нещата до анализа на текста, то трябва да подчертаем, че обяснението винаги е плод (или поне е логично да е така) на разбирането, докато наличието на обратния процес не е задължително. При този втори случай ще се натъкнем по-скоро на "анализ за чекмеджето" - нека си позволим едно такова определение.

Настоящата анкета със Станислав Стратиев беше проведена през 1982 г. в пет срещи, всяка от които траеше по 2-3 часа. Беседвахме в Сатиричния театър, обикновено следобед, и то при значителни интервали между отделните разговори (18 и 26 март, 31 май, 7 и 14 декември). Замислена като цялостна психограма, анкетата трябваше да обхване всички по-съществени въпроси на вътрешния живот и творческата практика на писателя. По силата на разни обстоятелства обаче планът ми остана неизпълнен в множество съществени моменти. Затворен и сдържан като характер, едновременно видим и невидим зад своята мантия от баснИ, писателят трудно се решаваше на такава анкета, откъдето дойде и голямата дистанция между отделните беседи. "Колкото повече научавам и определям нещата, ми казваше той, толкова като че ли ги забождам като пеперуда в хербарий. Те са казани, зафиксирани, мъртви. Предпочитам човекът, неговите мисли да бъдат неуловими." Освен това, поради наскоро прекарано сериозно заболяване, Стратиев не разполагаше с нужното време и спокойствие эа продължителни самонаблюдения. Опитите за подновяване на работата през следващите години се спъваха както от мои лични затруднения, така и от някои прагматични съображения на автора. Независимо от неизбежните в такива случаи празнини,намирам, че изнесената тук документация има своето значение за изследване житейския опит и творческия свят на един от основателите на сатирическата драматургия в българската литература. Стойността на настоящето литературно-психологическо проучване се определя преди всичко от оня решителен за развитието на таланта момент, в който то бе проведено. Стратиев се опитва да анализира и осмисли своето творчество по време, когато обстоятелствата, дарованието и обкръжаващите го условия са се съчетали така, че той е разкрил своето призвание в драматургическата сатира, създал е там най-значителните си засега произведения и замисли, изявил се е като новатор във формата.