Стоянов

Тази пиеса на Рачо Стоянов е в съкровищницата на нашата национална дра матургия. Днес като че ли тя е най-играната по нашите сцени. Тя е събудила и много спорове. Те са известни. Но за да възникнат тези спорове на своето време, сигурно вина има и самата пиеса. В нея има нещо, което при ясно поставения въпрос не дава определен отговор. Струва ми се, че облогът, описан в кондиката на резбарския еснаф в Трявна от втората половина на миналия век, е само фактът", обстоятелството, което е освободило поетическата фантазия на автора. Това е нещо, което е станало, било е житейско събитие в живота на българите от онова време. От самия текст, от самата форма на вписването в кондиката, почти буквално възсъз дадена, т. е. с драматургическа достоверност (финалът на второ действие), авторът е усетил и скрития конфликт, и формите на мисълта и езика, бита и нравите на българската чувствителност и обичаи от онова време с цялата екзотична поетика и драматическа наситеност, заедно с нещо неясно и загадъчно в този облог. Оттук нататък писателят е бил свободен. Той е уловил със своя верен усет, със своя реалистически, вглъбен в българското минало поглед атмосферата на времето и живота. Рачо Стоянов ни е предал поетическата заразителност на тази тъжна и мила нам романтика от дните, когато строгата нравственост на съзнанието е била „едно" с бита на българина и едновременно в противоречие с индиви дуалистическия му порив. Само така са могли да назреят толкова конфликти и такъв трагизъм, от които днес времето така ни е отдалечило, но които продъл жават да ни вълнуват. И все пак ако чистотата на нравите привлича автора заедно с формите на този отминал бит, нормативизмът на нравствеността, крайностите, които сковават живота, предизвикват смут в душата. Оттук може да се отиде много далеч. И онова, което е било форма на нравственост и е бележило основите на битовия живот на времето, е могло да се превърне в „разрушение", и в буквално човешко унищожение. ce Дали границите на една нравственост съответствуват на променящата човешка същност, на човешкия характер след движението на социалните колизии? Тя се определя от формите на живота, от тогавашния наш бит, но има неща сякаш прибавени, външни, един наложен порядък на съзнанието, срещу който човешката същност се бунтува, търси общочовешката нравственост или въстава срещу историческата ограниченост на живота и понятията за чести вярност. Може ли да възникне една толкова прочувствена трагедия, превърната съдба и легенда от една подадена моминска китка и обещание в тиха нощ да чакаш седем години любимия?

През последните десетилетия съветското литературознание все по-често и по-настойчиво обръща поглед към българското лите ратурно и общокултурно развитие, все поуспешно включва националната ни литература в общите славянски, балкански, общоевропейски културно-исторически и идейноестетически процеси. Продължавайки пло дотворните традиции на руската и украинската литературна наука, чиито представители бяха едни от първите, които осветлиха важни моменти и страни от духовното нас ледство на българската народност, създа вано през вековете, новите поколения съвет ски българисти разшириха параметрите на своите изследвания, насочиха научните си интереси към процеси и явления, характерни както за по-далечното ни и по-близко минало, така и за нашата непосредствена съвременност. Все по-често ние сме свидетели на появата на различни в жанрово отношение изследвания, които и по проблематика, и по теоретико-методологическо равнище ус пешно и плодотворно се включват в общите ни усилия да осветлим културно-естетиче ските богатства на нашия народ, да изведем и някои по-общи закономерности, характер- ни за националното ни литературно разви тие, да обосновем участието на българската творческа мисъл в обогатяването на общочовешката духовна съкровищница. И в тоя общ стремеж все по-ярко се открояват усилията на украинската българистка В. А. Захаржевска, която през последните години ни поднесе редица ценни студии, посветени на съвременната българска литература. С едно заслужаващо всяко призна ние старание и изследователска ревност тя проучва делото на видни български творци от различни поколения и ни поднася студии, изработени с вещина и любов, посрещани с интерес и благодарност от българската културна общественост. Значението на тези студии е толкова по-голямо и поради факта, че дават възможност и на съветските читатели да се сродят с делото на видни български художници на словото. А като се вземе пред вид и обстоятелството, че тези проучвания са правени от един „страничен“ учен, формирал своите историко-литературни критерии и есте тически принципи върху основата на голямата класическа и съветска украинска и руска литература, и следователно би могъл да разглежда явленията от националната ни литература и на една по-широка сравнителна основа, за да се открои по-релефно както народностно-специфичното, така и общозакономерното; естествен е и интересът ни към подобни изследвания.

Само до преди едно десетилетие ние бяхме привикнали години наред да сре щаме и виждаме внушителната, малко поприведена сякаш от товара на годините фигура на Людмил Стоянов да се отправя към някое от културните и научни средища на столицата, за да участвува на заседания и обсъждания, да се въз правя на трибуните на митинги и събрания, за да утвърждава и защищава на ционални и общочовешки истини. Бяхме свикнали да чуваме мъдрото му слово при чествувания на наши и световни първенци на духа, да възвестява принципи и идеи за социално добруване и духовно възмогване, да призовава на борба в името на правдата и прогреса, на мира и международното сътрудничество, да обвинява и заклеймява новите апологети на войната и на всякакви антиху манни теории. И винаги гласът му бе звучал с една естествена топлота, със за разяваща искреност, но властно и убедително, безапелационно, щом се касаеше да се защитят културата и цивилизацията от попълзновенията на всевъзможни те рушители на сътвореното от човешкия дух през вековете. По набразденото лице на каления в десетилетни схватки с тъмните реакционни сили у нас и в све та писател, в проницателния му поглед, в многозначителните му жестове, в покоряващата му усмивка се бяха отразили сякаш мъдростта на историята, изпитанията и прозренията на художника и общественика, слели се в едно единство, за да ни оставят уроци, така поучителни и необходими и в наше време. Все такава обаятелност излъчваше личността на Людмил Стоянов и когато се намираше в приятелски кръг, в близка среда, където се водеха разговори за националната ни литература и култура, за световната цивилизация, за онези животрептящи въпроси на нашата съвременност, с които той неотстъпно жи вееше. Те бяха станали за него насыщна храна, духовна потребност. И тогава пестеливите му думи излъчваха увереност и готовност да се вслушва в другите, създаваха атмосфера на взаимно доверие и откровеност. Присъствието му ся каш респектираше, налагаше се и тогава, когато мълчеше и само с поглед усмивка издаваше, че участвува в разговора. А когато разговорите понякога биваха с принизен духовен градус, когато минаваха на банални теми от еже дневието, размисли тогава и съзерцания, писателят като че ли се затваряше в себе си, за да се потопи в устремен към нещо по-значително, готов да се включи И отново, щом събеседниците минаваха върху теми с по-творчески характер. духовният Ето някои черти, с които и сега изплува в съзнанието ми физическият и образ на Людмил Стоянов, с когото имах възможност отблизо да 24 общувам, и то при различни външни обстоятелства и психологически състоя ния през последните 25 години от житейския му и творчески път. А, струва ми се, че малцина са онези наши писатели, чиято житейска и творческа съдба да е толкова поучителна, и то в много и различни насоки. Тя наистина ни предлага уроци, навежда ни на размисли по въпроси и от идейно-творческо, и от обществено-политическо, и от културно-естетическо, и от хуманитарно-нравствено естество.

Той е един от малцината наши писатели, които са ни оставили изключително ценни наблюдения в тази област. И не е правил това преднамерено, а в хода на създаването на основните си творби като „Записки по българските въстания", „Четите в България", биографиите на В. Левски и Хр. Ботев. В тях той е внасял черта след черта от националната характерология на българина, като се е стремял B да опише както слънчевите, така и сенчестите страни. Самият 3. Стоянов изминава кратък, но изпълнен с огромни скокове развитието си живот - медвенският овчар става председател на Народното съб рание; от равна Добруджа той стига до бреговете на Сена, за да умре там при неизяснени и досега обстоятелства; неграмотният почитател на „Наустницата" и „Камък падна от небето" се издига до класик на българската литература. Такова „ускорено развитие" познават малко творчески личности у нас. Самата епоха, времето като че ли, са тласкали писателя нагоре и нагоре - докато стигне върховете на националната ни литература. Ум любопитен и любознателен, 3. Стоянов не се уморява да си задава въпроси и да им отговаря, да наблюдава и запаметява видяното и преживяното, за да го възпроизведе после не само художествено убедително, но и емоционално обагрено. Неслучайно Ал. Балабанов се бе провикнал: „А бе тоя Захари Стоянов бил много голям бе, страшно голям!" Неговият „живот след смъртта" се превърна в най-голям триумф. Отричан, непризнаван приживе, той намери своите читатели и почитатели в едно по-късно време, когато интересът към националната ни съдба, към родното, бе започнал да става все по-голям. Обикновено, когато става въпрос за интереса и наблюденията на 3. Стоянов върху националната характерология на българина, изследователите разглеждат най-вече неговите неповторими „Записки по българските въстания". От тях те извличат своите изводи за автора им като вещ познавач на народния живот. Този интерес е безспорен, защото ние нямаме друга книга освен „Под игото“, която заслужава да бъде наречена „енциклопедия на българския живот в навечерието на Освобождението". Освен това „Записките..." повече са били съсредоточие на литературоведчески спорове и разговори, а по-рядко - обект на вни мание от страна на народопсихолози и народоведи.

В своето културно и политическо битие всеки етнос изживява период на ценностна самоиндентификация. Период, в който чрез различните канали на културна комуникация - литература, изкуство, образователна система, - личности и събития от историята на народния колектив се сакрализират; обявяват се за авторитетни граждански и морални стойности, които не подлежат на преоценка. Съвременният мит превръща историята в природа'. Негова основна разновидност е национално-историческият мит. Ако за класическия мит е характерно преобразуването на събитията от митичното време на "своеобразен метафоричен код, посредством който се моделира устройството на света, на природното и социалното" , съвременният му, и респективно вторичен, двойник префункционализира събития от реалната национална история в символен код, с който се съизмерва настоящето или, по-точно казано, с който се съизмерва ВСЯКО настояще на обществото. Създаването на национална митология е задължително явление за всяка реална история и то задължително се появява във времето, когато етноколективът самоосъзнава и легитимира себе си като държавно-културна общ" ност, като нация. Тази легитимност се постига чрез селективното актуализиране на непреходното, вечното в традицията. "Животът като съживяване, като наново оживяване е именно живот в мита 3 и сакрализирането на РОДНОТО, на СВОЕТО в ценностна опозиция с ЧУЖДОТО е неотменим принцип на националното митотворчество. Историята на такава особена в многоетническата си еклектичност и "късната си поява" нация като американската е показателна за универсалистичните параметри на формулирания принцип. В "Духовният живот в Америка" (книга, преведена на български от Г. Константинов) Кнут Хамсун прави интересни наблюдения върху спецификата на американския патриотизъм: " ... в Америка на Шекспира гледат като на национална собственост.