структурализъм

В първите години след Втората световна война вниманието на интелектуалния свят във Франция бе привлечено от шумната изява на едно течение във философията и литера турата, възглавявано от Жан-Пол Сартр. Екзистенциализмът не бе чисто френска рожба. Неговите корени бяха в Германия - във философията на Мартин Хайдегер, във феноменологията на неговия учител Едмунд Хусерл, на други немски мислители като Карл Ясперс. А много по-рано първоизточ никът на екзистенциализма според истори ците на това течение едатският религиозен мислител Сьорен Киркегор. Във Франция екзистенциализмът нашумя главно чрез литературното творчество на Жан-Пол Сартр, около когото се обра зува един вид сенакъл“, който се събираше в прочутото „Кафе Флор" в квартал Сен Жермен-де-Пре. Това бе през периода 1945- 1955 г. След като бе публикувал първите си белетристични произведения - повестта „Отвращение", сборника с разкази „Сте ната" и успоредно с тях крупния си фило софски труд „Битие и небитие“, опит за феноменологична онтология, Сартр навлезе активно в обществения и политиче ски живот, подири по-късно със съчинението си „Критика на диалектическия разум (1960) допирни точки между екзистенциа лизма и марксизма. Сартровата доктрина, критикувана оживено, постепенно започна да отшумява и да губи своята притегателна сила. Центърът на тежестта в творчеството му остана в неговия театър. Пиеси като „При затворени врати“, „Проститутка. достойна за уважение", „Затворниците от Алтона" и няколко други се задържаха в репертоара на френски и чуждестранни театри.

Понятието, което ще разгледам, е употребено от Мукаржовски в една ранна негова статия със заглавие "Връзката между фоничната линия и словореда в чешкия стих". Първата публикация на статията (1929 г.) е на френски език 1 и френското ligne phonique остава без превод - какъвто би бил например "звукова линия", когато почти десетилетие по-късно Мукаржовски включва въпросната статия в сборник с изследвания по поетика • Аз прочетох за първи път статията на Мукаржовски на английски, където понятието е преведецо като prosodic line3• Това разминаване между термините породи у мен интерес към въпроса: какво равнище на анализ е избрал Мукаржовски в изследване, което си поставя за цел въвеждането на структурния подход. Въпросът се усложни, след като прочетох студията на известния чешки стиховед Мирослав Червенка "Фоничната линия на Мукаржовски и интонационният анализ на стиха" • Попаднала между превод, оригинал и научен коментар, трябваше да си обясня постановката на Мукаржовски, което, сега си давам сметка, означаваше да вникна в проблематиката на ранния структурализъм, да разбера мотивите в отношението му към стихознанието, основаващо се върху фонетиката, а не върху фонологията. Тъй като на Мукаржовски се дължат едни от главните проекции в областта на стиховата интонация, обръщането към неговото изследване, както посочва и Червенка, може да помогне при съвременното изясняване на проблемите. Мукаржовски дава решение, което отпраща към ролят~ на семантичния фактор и предполага анализът да се проведе на равнище изказване. Въпросът за равнището на анализ се отнася до това какъв е обектът на анализ, който дадена теоретична концепция създава.

Казано много общо и схематично, "деконструктивизмът" на Дерида, а заедно с него - и целият философски постструктурализъм, се обръща към философския контекст на проблематиката на смисъла, изс:ледва предпоставките на традиционното схващане и дефиниране на смисъла и се опитва да ги разколебае отвътре. Да разколебае, а не да разруши или преодолее. Дерида иска да разкрие функционирането на тази система, да дешифрира "смисъла на смисъла". При това той се опира както на структурното езикознание, така и на феноменологията на Хусерл и Хайдегер- ето защо може да се каже, че неговата философия има корени, cxoдmil с тези на чешкия структурализъм от Периода между двете световни войни (срв. Холенщайн, 1974 и 1976). При Дерида това означава, че проблематиката на смисъла се доближава до главния феномен на феноменологията - феномена на света, чрез който тематизира основаната от Кант философска традиция на новото време, където въпросът за смисъла на света се решава в рамките на трансценденталната история на смисъла, респ. в рамките на рефлексията върху целостта, снабдяваща нещата със смисъл. Техният смисъл у Хегел, например, препраща към мястото, което заемат по пътя на мисълта към нея самата, към идеята, излъчвана от нещата. И пон~же този път на мисълта към нея самата е необходим процес, следва, че снетът е система (като резултат от необходим и целеносочен развой); аКо искаме да разберем смисъла на смисъла, трябва да обясним неговата систt~мност, в която сякаш се утаява закономерният генезис.