световна

Голямото цветно пано на панорамната картина се разгръща обикновено и като летопис на една отминала епоха. Като се изнизват пред погледа ни по-големите и по-малки творци, те представят донякъде и цялостния художествен развой. Все пак необходими са изводи, които по-релефно осветляват обширната перспективност на протеклите явления. Основните отлики, оригиналните и самобитни черти изпъкват най-добре чрез модела 1 на литературния процес. От една страна, той отдалечава подробностите, отбягва прекомерната сложност, за да не повтори процеса, от друга, като не се откъсва от широките планове улавя онова, което отличава нашето художествено творчество от творчеството на други народи, което е наш влог в световната литература. При това нека кажа предварително, че да се установи неповторимото в една национална поетика в зависимост от промените на народната психика е страшно трудно. Лесно е да се посочи, че светът у нас е ставал друг с появата на книгопечатането или по-късно - на велосипедите и моторните превозни средства. По-мъчно е да схванем духа на времената, интимното и особеното в литература, на която е липсвала устойчивост, тъй като всяко ново време е ломяло по нещо от завещаното. Но нека разгърнем и тази страница и навлезем във въпроси, докосвани тук-там спорадично, без да претендираме за изчерпателност.

Малцина останаха от онези творци, които преди четиридесет-петдесет години участву ваха непосредствено в създаването на голяма критико-реалистична литература в Германия. Повече от големите писатели са вече покойници -скърбим за загубата на Хайнрих и Томас Ман, Фойхтвангер, Дьоблин, Хесе, Леонхард Франк, а също на Брехт, Бехер и Волф. Роден през 1887 г. - споменатите по-горе писатели са или родени малко преди него, или са му връстници - Арнолд Цвайг е познавал всички и ги е съпътствувал в стремежите им; върху него пада лъч от сиянието на тази голяма епоха на изкуство и просвещение. Той е един от нейните последни факлоносци, писател, в който щастливо се съчетават духовна широта, традиционализъм и връзка с бъдещето.

Първата световна война и трусовете на Октомври измениха целия ход на световната история и неизбежно дадоха ново направление на изкуството. Ударът, който разтърси и промени света, се стовари върху буржоазно-естетическата мисъл от предвоенното десетилетие и разчисти пътя за нови идейни и художествени търсения. В българската литература започна да зрее нов, дълбоко възродителен процес на възвръщане към реалния живот, към бойките викове на улицата, към спечената пръст на чернозема, към живителните земни сокове. Октомврийската революция, която тласна по нов път духовното развитие на народите, изигра съдбоносна роля и за българския народ, като определи до голяма степен понататъшното му икономическо и културно развитие. Достатъчно е да надзърнем в литературата ни през ония години, за да почувствуваме неотразимата мощ на революцията, за да почувствуваме възродителната сила на новите и духовни дви гатели.

Литературно-критическите интереси на Михаил Василев говорят за подчертана и трайна насоченост към проблемите на съвременната българска проза. Той се обръща към изтък нати творци от ранга на Д. Талев, Д. Димов, Ем. Станев; към оригинални съвременни явления като И. Радичков, Д. Фучеджиев, Г. Мишев. От етюдното представяне на отделни белетристи („Литературно-критически етюди", 1969) бързо премина към третирането им като страни на националния литературен процес („Проблеми на съвременната проза", 1971). Още тук авторът прояви интерес към жанровите проблеми - един аспект на изследване, който закономерно насочва към литературната традиция. Спорадично изразени в първите книги, тези търсения намират в „Традиция и талант" (1974) конкретно и по-пространно реализиране: Очерците „Някои особености на българския разказ от края на 30-те и началото на 40-те години“, „Традиция и съвременност“, „Урокът на Йовков“, „Следовници на Елин Пе лин" бележат една плодотворна тенденция в литературоведската мисъл, която поставя Съвременните явления в контекста на националната ни литература и приема съвременната проза в закономерната и връзка с богатата литературна традиция. Въпросите за класика и съвременност, традиция и новаторство, разгледани върху конкретен художествен ма териал, са предпоставка за по-цялостен поглед върху литературното развитие. По то 10 Литературна мисъл, 3 зи начин критикът, от една страна, задълбо чава своите наблюдения върху многообразието на съвременната литература, а, от друга - стига до ново виждане на безспорните естетически ценности от миналото. В крайна сметка неговите изследвания беле жат подстъпи към изграждане на единна концепция за литературното ни развитие. В кръга на тези литературоведски „при страстия" на Михаил Василев едно връщане към историческия развой на класическия български разказ е напълно закономерно и необходимо. „Българският разказ до Първата световна война" със своя характер на цялостно изследване върху развоя на един жанр в определен период пряко се свързва със засиления през последно време в нашето литературознание интерес към жанрови проблеми, към създаването, развитието, вътре шната динамика, специфика и т.н. на отдел ните жанрове (Б. Ничев, Т. Жечев, Св. Игов, Сим. Янев). Както посочва авторът в увода, целта на неговото изследване еда проследи развитието на разказа чрез неговите найкрупни представители - Каравелов, Вазов и Елин Пелин, както и чрез творилите заедно с тях Влайков, Мих. Георгиев, А. Страшимиров, А. Константинов, Г. Кирков, П. Тодоров и Г. П. Стаматов, - които дават своя принос в идейното и стиловото обогатя ване на жанра и в чиито творби се проявя ват симптоматични тенденции на неговото развитие. „В опита да се обобщят основните моменти от художествената практика на българските разказвачи в периода до Първата световна война се съдържат и основните намерения на това изследване" (с. 9). При това хронологично разглеждане и обобщаване се стига и до специфични проблеми на жанровата еволюция, на съотношението между органичния свят на разказвача и общите за кономерности на жанровото развитие. Изглежда, авторът сам е доловил известна недоизясненост при определяне задачите на своята работа, защото в заключителната глава сочи каква не е целта на неговото изследване. На практика са изоставени въпроси на вътрешното развитие на жанра, някои от които авторът споменава в увода (например движението от фрагментарен към монолитен разказ). Така той ограничава задачата си до един по-начален, но съществен етап в изслед ването на българската проза - как на практика се създава съвременният български разказ

Ако историята на един предмет е и негова теория (както бяха установили още класиците на домарксовата философия), то читателите на следващите редове сигурно добре ще разберат затрудненията на автора им. Защото става дума за развитието на една дисциплина като сравнителното литературознание, чиито предмет и методика, проблемен терен и сфера на изследване от дълго вре ме са дискусионни. След златния" период на класическата френска компаративистика през първите две десетилетия на века тая дисциплина преживя години на криза, през които потърси нови пътища и възможности, нови превъплъщения. Пол Азара, Фернан Балдансперже, Пол ван Тигем, класиците на френското и европейското сравнително литературознание едва доживяха до края на Втората световна война и дори не подозираха новите проблеми и новите трудности, с които щеше да се срещне издигнатата от тях като наука област на литературознанието. Твърде характерни за тези трудности бяха някои от заглавията на възлови студии на техните най-ярки приемници в първите следвоенни години: Рене Велек - „Кризата на сравнителното литературознание“, 1958, Рене Етиенбл „Comparaision n'est pa raison“ („Кризата на сравнителното литературознание", 1963). Още по-характерно е, че Рене Велек включи споменатата си работа, писана като доклад за Втория конгрес по сравнително литературознание в 1958 г., като гла ва в концептуалната си книга „Критически категории“ („Concepts of Critisism", 1963). Какво се бе случило? Работата бе в това, че новото време и новите форми на междулитературното и културното общуване бяха издигнали нови проблеми и нови гледни точки за преразглеждане на старите. Старата компаративистика не бе в състояние да се справи с тях. Въпреки това сравнителното литературознание продължаваше да се развива; вън от кризисната ситуация останаха конструктивните опити на ред учени-марксисти, които се постараха да обобщят от марксическа гледна точка богатите форми и дълговременни традиции на междулитературно сътрудничество на източноевропейски и извъневропейски литератури.

Със своите три обособени и същевременно взаимодействуващи и взаимопроникващи области - литературна история, литературна теория, литературна критика - литературоведческата мисъл участвува най-активно и непосредствено в литературния процес, в естетическото и общокултурното възмогване на човека, на обществото. С всяка нова епоха са се умножавали усилията да бъдат утвърдени принципи и критерии, от чиито позиции да се изучават социалните, психологическите, познавателните, емоционалните страни и аспекти на литературните явления, да се разкриват своеобразните черти на творческата личност, да се осветляват обективните и субективните предпоставки на художествената дейност. Тези принципи и критерии са се формирали върху определени концепции за обществено-историческото и културното развитие на човешкото общество. Затова в литературоведческото мислене на всяка епоха са отразени не само социалните, общоидеологическите, идейно-естетическите възрения на едно общество, но и характерът на една национална култура с нейните завоевания, с противоречивите и изяви и тенденции. Съдействувайки за разбиране и възприемане на художественото творчество, за неговото по-нататъшно развитие с оглед исторически обусловените духовни потребности на човека, литературовед ческата дейност свидетелствува и за състоянието на духовете, за интелектуалните и нравствените процеси на времето. Оттук и все по-растящата необходи мост наред с художествената литература да се изучава и литературоведческата дейност, която е участвувала и все по-активно се включва в общите културноисторически процеси на всяка епоха, съдействувала и за идейно-духовното съз ряване на един народ. Тази необходимост се налага с особена настойчивост за българското литературознание, което поради специфичните условия, в които се е развивал националният ни духовен живот, поради ускорените негови темпове също се е изявявало в своеобразни форми, бързо е меняло своите насоки и характер съобразно с тенденциите на обществено-историческите процеси в страната. Но изследванията в тая област са все още малобройни, много видни негови представители, а и цели периоди все още не са проучени монографично, а липсват и обзорни прегледи, които да дават възможност да се видят основните моменти и тенденции в развитието на литературоведческото мислене през опре делен исторически период. С оглед именно на тази потребност по-нататъшното изложение ще има за цел да хвърли, един панорамен поглед върху неговите насоки през един важен период на историческото ни развитие - от Освобождението до Първата световна война.

В едно от своите „Писма от затвора" Тодор Павлов, говорейки за поетич ното съзвездие от тримата славни наши христовци - Ботев, Смирненски и Ясенов, определя Христо Ясенов като „прелестна виолетова звезда", като „велика душа, прекрасен човек, богато надарен поет и рядък войник-редник на нашето пролетарско революционно движение", 1 Тази оценка и характеристика, направена от един от най-близките другари на поета наскоро след трагичния му край през 1925 г. и изхвръкнала от затворническата килия преди повече от половин век, все повече и повече се утвърждава в революционната литература и в признателната памет на поколенията. Гражданската и творческата съдба на Христо Туджаров - Ясенов (литературен „кръстник“ и „откривател" му е Антон Страшимиров), неговото кратко (малко повече от едно десетилетие) присъствие в българската литература наистина са огрени от всеотдайността и нравствеността на голямото му сърце, от неподкупността и скромността му на кристално чист човек и поет. Разбира се, обликът, смисълът и дълбочината на хуманизма и високата етичност се разширяват и обогатяват в зависимост от онази трудна, но и много показателна еволюция, която той извървява в идейния и творческия си път. 1 В предвоенните и военните години - Ясенов се появява в печата през 1910 -1911 г., след като отлично се е запознал още от гимназиалните години с българската и руската литература, главно с руските символисти (Балмонт и др.) - той като духовен син на своето време е увлечен по индивидуализма и особено по модния символизъм. Подобно на поетичните си връстници от „символистичната фаланга" Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Людмил Стоянов, Емануил ПопДимитров... и той, мизеруващият студент от Рисувалното училище (загубил след неизбежния „конфликт“ подкрепата на баща си, притежател на магазин в родното Етрополе), възприема като своеобразно откровение както аристократично-, аполитичните" проповеди за отдалечаване от уличния „шум и крясък, т. е. от социалните борби, така и преди всичко апелите за чисто изкуство" със смътните символи и песимистични откровения, с признанията за вечната скръб и страдание, с постоянната самотност и безродност и други скрижали и образи на символистичната поетика. З

Непосредствено след. Втората световна война заедно с икономическия просперитет в САЩ настъпва период на политическа реакция и открит антикомунизъм. Оптимизмът, революционният подем и социално-критическата насоченост на триде сетте години, на т. нар. „червено десетилетие", бяха сменени от песимизма и отчаянието на петдесетте години. Поражението на испанската революция, концентрационните лагери, атомната бомба и „студената война" смутиха и най-оптимистич ните духове в Америка. На все повече хора стана ясно, че войната не постигна напълно своите цели, демократическите свободи на хората бяха потъпквани страната с претенции за най-демократична обществена система. В атмосферата на политическа реакция много писатели се огънаха и се отказаха от прогресивните си убеждения, което доведе до упадък в тяхното творчество - типичен пример е Дос Пасос. Отзовавайки се за епохата на конформизма на 50-те години, Максуел Гайзмар пише: „Социалната атмосфера беше така тежка, бедна и угнетителна. Есте тическият въздух беше така прозрачен. Американската литература през 40-те и 50-те години понякога представляваше пред света странно и иронично зрелище. "1 B и Идеологическото настъпление на реакцията доведе до появата на провоенни романи, възхваляващи милитаризма и агресията. Начало на тази традиция положи Херман Уук с „Метежът на Каин" (1951). На фона на всеобщото объркване, страх примирение, романи като „Голите и мъртвите" на Мейлър, „Параграф 22" на Хелър, а по-късно и „Кланица 5" на Вонегът бяха смел опит на протест срещу официалната политика и официалната литература. Тези най-добри образци на американския военен роман за Втората световна война по думите на Джозеф Уолдмеър „продължават традицията на критическия реализъм и на романа на протеста, наследени от „червеното десетилетие“ и имат ярко изявена социална ориентация, а Най-важното, което обединява тези три романа е художественото виждане на техните автори, ангажираността им с проблемите на обществото, нетърпимостта към фалша и лицемерието и стремежът към откриването на действителните човешки на B по ценности. И тримата писатели водят непримирима борба с реакционните сили Америка, целейки, както казва Мейлър, „да предизвикат революция в съзнанието нашето време 3. Вонегът формулира своето разбиране за ролята на твореца следния начин: „Нашата цел се състои в това да дадем на човечеството представа самото себе си и то в цялата и сложност, за да изразим неговите мечти митове.

На Шестата световна писателска среща „Мирът - надежда на планетата" присъствуваха 207 писатели от 57 страни. Тя бе посветена на бъдещето не само като тема, а като проблем, съдбоносен за ця лото човечество: проблем за мира, проблем за живота. Сега се нами раме в необикновен и вероятно неповторим момент, когато можем да се спасим от продължителния кошмар на драматичното минало. Ето защо сме особено признателни на Михаил Горбачов, Раджив Ганди, Роналд Рейгън и Тодор Живков за искрения отговор на на шите важни въпроси: Техните думи ни дават надежда и ни убеждават, че делото на писателя и на всички дейци на културата отразява истинската надеж да на колективния човешки разум. Затова апелът на тази среща е отправен не само към писателите, но и към всички хора на Земята, в това число политици, правителства, парламенти, академии и рели гиозни ръководители с очакването, че те ще бъдат новите съзидатели на мира. Днес има широк кръг от хора и гласове на всички езици, диалек ти и убеждения, които искат да се обединят и правят опити да постигнат разбирателство помежду си. Надделява общият стремеж към оцеляване. Това е истинската надежда, която трябва да вдъхнем - необходимостта от ядрено разоръжаване, от създаването на свят на истински човешки права и социална справедливост, свят на нерушимо единство между мира, творчеството и красотата, за да запазим онова, което бе постигнато в Рейкявик, когато първите очаквания, тревоги н желания се превърнаха за миг в общ израз на днешните човешки вълнения. Нека като писатели да пазим истината, защото една лъжа лесно може да стане извинение за унищожаването на човечеството. Нека да спасим звездите за влюбените и поетите, нека тези звезди блестят с мирно сияние след горчивия кошмар на безкрайните войни, нека да осветят пътя към нова светла ера в човешката хармония.

Изследването на М. Кирова върху историче ското развитие на българската поема за периода от Освобождението до Първата световна война доказва, че естетическите трансформации на този особен хибриден жанр много точно отразяват бързите промени в художественото ни съзнание през трите десетилетия на най-интензивни естетически търсения за българската литература изоб що. Авторката е проследила целия исторически материал, всички автори и произведения на този жанр през разглеждания период и формулирайки идейно-естетическите и структурни тенденции в развитието и превъплъщенията на поемата, стига и до изводи за цялостното ни национално литературно развитие. В уводната глава „Жанр и естетическо съзнание" М. Кирова очертава жанровите граници на поемата като синтез на двете родови начала - епос и лирика". Тя подчертава, че разделението - епическа и лирическа поема - е условно и притегля към преобладаващия в конкретния случай структуроизграждащ жанров елемент - лирическия или епическия, но тия понятия никога не изключват присъствието на двата родови фактора в съдържанието на понятието поема. Защото пое мата принадлежи на лиро-епиката, която е самостоятелен литературен род, и винаги изразява нейните най-същностни черти“. Отречен е терминът „лиро-епическа поема", защото представлява тавтология, както и делението на сюжетни и безсюжетни поеми като нецелесъобразно, тъй като всяка поема има сюжет в по-широк смисъл - не само като система от действия и герои, но и като целенасочено развитие на авторовите чувства и мисли". Направено е и убедително разграничение на поемата от епопеята, тъй като в нашето литературознание тези две жанрови понятия често се употребяват необмислено и неточно. По-нататък, още в увода, главните изводи на авторката във връзка с характеристиките на жанра са основно свързани и произтичащи от наблюденията и върху конкретния литературно-исторически материал. Преобладаващото лирическо пред епическото начало в българската поема тя обясня ва с липсата на класически епически форми (фол клорни и литературни) в нашето художествено творчество. Но изобщо изводите и за лиризираната поемна структура", за „подчинената роля на повествователния елемент", за „авторовия субективизъм към епическите и сюжетни елементи" ге нерализират вътрешножанровата динамика на структурата, при която не в равновесието, а в постоянната нестабилност на компонентите се реа лизира изобщо спецификата на жанра. Това се отнася и за специфичната лиризирана компози ционна логика", и за „сюжетно организираното повествование“, за „изобразителната фрагментарност“ и „символния синтез" при поемата. Историческото обяснение на преобладаващото лирично в развитието на българската поема с липса на епос (фолклорен и литературен) е неубедително и ненужно като теза в добре организирания теоретичен увод, в който се разграничава и дефинира жанровото понятие. Още повече, че по-нататък в изслед ването тезата се самоопровергава при проследя ването процеса на лиризация чрез преодоляване на обективната и субективна повествователност сюжетност.

Трите войни, двете национални катастрофи, редуването на народен подем и на дежди за освобождение и национално обединение с покруса от неосъществените стре межи, търсенето на историческа справедливост и носенето на раните от пораже нията, люшкането между надеждата и отчаянието, между свободата и робството - всичко това, което нашият народ преживява за по-малко от едно десетилетие, открива неподозирани черти на българския национален характер. Събитията от второто десетилетие на ХХ век предоставят на народопсихолога необикновено богат материал за наблюдения от социален и нравствено-психологически характер. След Априлското въстание от 1876 година Балканската война е тази, в която избликва неудържима национална енергия - енергия, насочена към довършването на освободителното и обединително дело, осъдено на почти четиридесетилетно закъснение от решенията на Берлинския конгрес. И никак не е случайно, че именно по това време българският национален характер привлича все по-настойчиво вни манието и на изследователи, и на творци. Този факт е показателен за едно издигащо се националноно самочувствие, дошло като резултат и от обявяването на независимостта през 1908 година, и от българските победи в Балканската война. Не е случайна и появата на първата ни народопсихология през 1914 година - „Психология на българския народ" от Тодор Панов. Макар и едностранчива, съобразена с тогавашната политическа конюнктура, книгата на Панов е уверена крачка напред за нашата народопсихология.

Гео Милев спада към поколението, чиято младост минава под знака на Първата световна война и последвалите я огромни обществ~но-политически промени. Неговото пряко участие във войната оставя не само физически следи във физиономичния облик на поета със спуснатия кичур коса върху дясното (изкуствено) око; екзистенциално най-дълбоко разтърсващо то се отразява и на неговия начин на мислене, и ние не бихме могли да разберем и оценим наПълно новаторството на неговата поетика без да ()ТЧетем влиянието на Първата световна война - първа не само по световния си обхват, но и по употребените технически средства за масово унищожение, първа и ненадмината дотогава и по ужасяващите си резултати -10 милиона убити и 20 милиона ранени. В края на ХХ век, който междувременно познава не само далеч по-ужасяващите резултати на Втората световна война, но и атомното оръжие и компюгьрно управляемИте военни действия, историци и културолози са все пак единни в мнението, че Първата световна война е единствена по рода си що се отнася до фундаменталността на предизвиканите промени (показателно е английското И обозначение The Great War). Тя се води с техниката на ХХ и морално-идейната екипировка на XIX век - това нейно основно противоречие - най-точно доловено в характеристиката на Карл Краус "техно-романтична авантюра"(1), разкрива спецификата на съвременната цивилизация изобщо. Както пораженията от бунта на техниката, често сравняван с духа, пуснат от бутилката, и свързаната с него Дълбока морална криза, така и политическите преобразования вследствие на войната - рухването на три големи империи, революцията в Русия,- са толкова неочаквани и носят толкова радикални промени, че мнозина историци са склонни да считат 1914 година за начало на ХХ век и определят непридвидимостта и неочакваността като диференциален признак на неговата култура. Ако шокиращата изненада, логическата несвързаност, случайността и фрагментарността до 1914 г. са естетически принципи на елитарното авангардно изкуство, "Голямата война" е факторът, който ги "демократизира", превръща ги в съществени белези на светоусещането на модерния човек, помитайки за четири години вековни авторитети и структури.(2) И ако неочакваността, фрагментарността и скокообразната асоциативност определят естетическото кредо на Гео Милев, не на последно място преживя~ането на войната - на фронта и първата следвоенна година в Берлин - именно в Берлин, където през 1918-1919 в цайтраферна сгъстеност се изреждат неочаквани революционни СQбития, полагащи основите на съвременна Германия, - не на последно място именно това преживяване има дял в оформянето на Гео-Милевата поетка.