съветското

През юни т. г. на съвместно заседание на секцията за българска литература след Освобождението, за руска класическа и съветска литература и теория на литературата при Института за литература бе обсъден трудът „Някои проблеми на хумора и сатирата в съветското литературознание" от В еличко Вълчев. Рецензентът Боян Ниче в намира, че авторът старателно и добросъвестно е проучил почти всички трудове на съветските изследователи, излезли от печат през последните десет години, които се занимават с творчеството на изтъкнатите руски и съветски сатирици. В направения обзор в тази област се изтъкват на преден план въпроси за спецификата на жанра и художественото майсторство, разграничават се различните отсенки на комичното, отде лено е значително място за характера на съветската сатира и за нейните идейни позиции и др. В центъра на вниманието на автора са трудовете на изтъкнатите съвет ски литературоведи Я. Елсберг, Ю. Борев, Л. Ершов, В. Кирпотин, А. К. Бушмин. Рецензентът намира, че общо взето първите три раздела на статията имат осведомителен характер. В тях изложението е конспективно, липсват проблеми и на места съдържанието на разглежданите трудове е обеднено. Б. Ничев оценява втората част на работата на В. Вълчев като по-интересна. В нея авторът показва по-задълбочени наблю дения и излага верни становища. Рецензентът посочи, че В. Вълчев би трябвало да разгърне в по-широк план тази част, като се спре и на по-новите излезли от печат трудове и направи по-пълни и по-цялостни обобщения. В заключение Б. Ничев изтъкна, че работата на В. Вълчев няма конкретна цел и в този вид има осведомителен характер. След сериозни съкращения (в първата част), преработка и прекомпози ране на материала тя може да се използува за рецензентския отдел на Известията на Института.

Дългогодишният изключителен интерес, проявяван у нас към съветското литературознание, не подлежи на никакво съмнение. За представителите на марксизма в предишните няколко десетилетия той е толкова очебиен, че на Дали ще може да се посочи поне един въпрос от методологическо естество, който да ги е занимавал и който да не е бил преди туй разискван в съветския литературен живот. Това е толкова лесно обяснимо, че е достатъчно просто да се припомни.

Съветското литературознание отдавна се занимава с тази тема - направено е много по изучаване на Лениновото наследство и по-специално изледвани са статиите му за Толстой. Подробно е анализирано съдържанието на тези статии и е показано принципното им различие от всичко, писано дотогава за Толстой в народническите и либералните издания и социалдемократическия печат - легалния и нелегалния. Събран е богат фактически материал, направени са интересни наблюдения и редица сериозни теоретически обобщения. Но предметът е толкова дълбок и значителен, че едва ли някой ще се осмели да признае тази тема за изчерпана. Напротив, нашето литературознание може би едва сега се приближи до възможността да я изследва цялостно и с такава научна обстоятелственост, каквато съответствува на важността на предмета. Лениновите статии за Толстой спадат към най-изтъкнатите произведения на световната естетическа мисъл. И макар че за тях е писано много, техният теоретически смисъл и методологическо значение все още не са извлечени и усвоени в пълна степен. Ето защо нужно е наново да се обръщаме към безсмъртните страници на Лениновото наследство и в тях да се опитаме да открием ония моменти, които днес за нас са особено поучителни и имат значение не само във връзка с творчеството на Толстой, но и за решаването на остри проблеми на нашата съвременна естетика и литературознание.

Въпросът за сравнителното и типологическото изучаване на отделните литератури в марксисткото литературознание не е нов. Но на всеки нов етап този въпрос се решава по новому, разглеждат се нови негови аспекти, разкриват се нови страни. Марксистко-ленинското литературознание, след като преодоля компаративистката методология, често свързана с реакционната социология и естетика, през последните години постигна известна точност и яснота в определението на идейно-естетическата и философска същност на такова сложно понятие като типологическата общност на литературите, развиващи се при сходни социално-исторически условия, набеляза повече или по-малко точни граници между сравнителноисторическия и типологическия подход към литературата, реализира редица интересни и безспорно успешни опити в типологическото изучаване на родствените литератури. В тая насока допринесе много и позадълбоченото изучаване на естетическото наследство на класиците на марксизма-ленинизма, и научните дискусии, проведени в Института за световна литература „Максим Горки" към АН СССР, в Института по славяноведение към АН СССР и в братските социалистически страни (България, ГДР, Чехословакия), и новите теоретически изследвания по този въпрос на съветските, българските, германските и други литературоведи.

В историята на славянознанието особено място заема следоктомврийският период от неговото развитие. Той започва с трудовете на първите изтъкнати съветски учени-слависти - Н. С. Державин, В. И. Пичета, В. Д. Греков и др. Началният етап на съветското славянознание се опира органично върху традициите на родната и чуждестранната славистика. В това се пречупват обективните закони на приемствеността в движението на научната мисъл. Огромният фактологически материал по история на националната и световната славистика, натрупан към границата на ХІХ-ХХ в., създадените в класическото славянознание на миналото методологически опит и методика на научноисторическите търсения - всичко това не е могло да не се отрази върху начинанията на родоначалниците на съветското славянознание. Но в тяхната научна и обществена дейност отчетливо се съзира и качествено различният теоретико-методологически принцип на възникналата нова славистична школа. Нейна база става марксистко-ленинското учение. Съществено важен методологически фактор е ориентацията към осмисляне и научно-обективно изтълкуване на комплекса от социално-обществени функции на славянознанието като наука, влизаща в идеологическата система от знания, призвани да спомагат за построяването на социалистическото общество. Именно на тази основа възникват научните изследвания на съветските слависти в социологията, историята, етнографията, фолклористиката, литературознанието, езикознанието и другите области, които „свидетелствуваха за определено изместване на вниманието на изследователите от древния период към най-важните явления на литературата през XIX в., към постиженията на съвременните революционни писатели"

Проблемът за различните повествователни форми и техните структурни особености в пряка връзка с въпроса за авторовото присъствие, за ролята и функциите разказвача в художествената проза се поставя за пръв път в немското литературознание от началото на нашия век. На тази тема са посветени няколко изслед вания на немски учени, които разглеждат различните форми на водене на разказа тяхната роля в художествената организация на белетристичните творби. Тези трудове са добре познати на повечето от водещите по това време (1918-1923) руски литературоведи, за което свидетелствува както цитирането им, така и използува нето на отделни техни наблюдения и постановки (например в работи на Шкловски, Тинянов, Айхенбаум, Виноградов). И От друга страна, пак по същото време руските литературоведи посрещат с осо бен интерес и постановките на т. нар. „слухова филология" (die Ohrenphilologie), развити предимно в трудовете на Е. Сиверс и Ф. Саран. Идеите за изучаването на произносимото, звучащо поетическо слово активно и същевременно критико-поле мически се усвояват от руското литературознание главно чрез работите на Б. М. Ай- хенбаум, С. И. Бернщайн и Ю. Н. Тинянов. „Слуховата филология" обаче оказва силно влияние не само върху развитието на стихознанието. „У историците на ли тературата се породи потребност - пише В. Виноградов - да приложат слуховия анализ не само към стиха, в който моментът на „звученето" е ярък до очевидност..... но и в областта на 요 художествената проза. Проблематиката на споменатите по-горе работи, както и постановките на „слу ховата филология" играят ролята на първоначален импулс, който насочва изсле дователските интереси на част от руските литературоведи към един особен и дъл боко самобитен начин на повествуване - останал изцяло извън вниманието на за падноевропейската литературна наука - сказовия тип повествование. В неговата специфичност проблемът за сказа се поставя за първи път в съветското литературо знание от края на 10-те и началото на 20-те години на нашия век. Тогава започва да се изгражда и неговата теория.

В кн. 8 от 1987 г. на сп. „Литературна мисъл" бе поместена статията на Запрян Козлуджов „Проблемът за сказа в съветското литературознание от 20-те години", изградена почти изцяло върху книгата на Е. Г. Мушченко, Б. П. Скобелев и Л. Е. Кройчик „Поэтика сказа", в отделни откъси с буквално текстуално заимствуване. Безспорно посочената книга, издание на Воронежкия университет от 1978 година, има свой принос за уточняване теорията на сказа. Замислена като „опит да обобщи резултатите от изследванията, да изведе закономерностите в еволюцията на сказа, да определи типологическите основи на неговата поетика“, тя конкретизира и доизяснява характерологичните белези на сказовата повествователна форма, набелязани от Б. Айхенбаум, В. Виноградов и М. Бахтин. Отчетливо са разграничени сказът и фолклорната стилизация, сказът и персонифицираното повествование. Показва се подробно как сказовата повествователна форма се осъществява в творчеството на редица художници. Наред с това въпросната книга представя както моменти от историята на теорията на сказа, така и самата теория на сказа от разглеждания период твърде непълно неточно. Това налага да се върнем още веднъж към проблема за сказа в съветското литературознание от 20-те години. Както отбелязват авторите на книгата „Поэтика сказа", Б. Айхенбаум пръв прави опит да осмисли теоретически сказовата повествователна форма. (Нека засега не разискваме въпроса, дали това става под влияние на немското и френското литературознание, или го обуславя литературната практика на предреволюционните години в Русия.) През 1918 година излиза неговата статия „Илюзията на сказа“, в която уче ният изследва един от най-съществените признаци на този тип повествование - насочеността към устната реч. Приел идеята на т. нар. слухова филология, че всяка художествена реч трябва да се разглежда като звучаща реч, Б. Айхенбаум стига до своето определение на сказа: „Под сказ аз разбирам такава форма на повествователна проза, която в своята лексика, синтаксис и подбор на интонациите разкрива насочване към 3. устната реч на разказвача "; сказът е повествователна форма, която „се строи по законите на устната реч, съхранавяйки нейния глас и интонация". С това приносът на Б. Айхенбаум според авторите на книгата „Поэтика сказа" се изчерпва.

В настоящата статия ще бъдат засегнати само отделни, симптоматични примери, извлечени от почти необозримото множество теоретични и методологически постановки през двете следреволюционни десетилетия, когато ще срещнем в непосредствена близост и прозрения, и затруднения на естетическото мислене. Към направленията и школите, оказали трайно въздействие върху теоретическата и естетическата мисъл, принадлежат между другото руският формализъм, литературната социология и философски ориентираната естетика и литературна теория, в които Маркс играе първостепенна роля. Grom Излагайки някои противоположни становища, имаме за цел да откроим централни въпроси на съветската естетика през 20-те години, с нейната съзнателна културнореволюционна стратегия на преобразования, които играят съществена роля и в специфичните прояви на по-късната марксистко-ленинска естетика. Ще засегнем централни проблеми на т. нар. дискусия за метода, придобили - независимо от различията в обществено-историческата и научно-историческата ситуация - значение, надхвърлящо рамките на чисто" вътрешната съветска дискусия. Наред с въпроса за разработването научно обосновано историкоматериалистическо литературознание и естетика, към тях принадлежи преди всичко остро дискутираната през 20-те години проблематика на отношението между марксизма и частните науки, както и изобщо взаимовръз ката между обществено-политическа практика и научно мислене. STETH на Още преди революционната 1917 година противоречието между неимоверно натрупване на детайлирано литературно научно знание и неспособност за неговото обще ствено-научно обобщение и обвързване с практиката доведе до сериозна криза на академичните школи в руската литературна наука. Процесът на осъзнаването на това противоречие бе продължен с удвоена сила и при нови обществени условия в дискусията за метода, поведена през 20-те години. В нея руският формализъм и марксическата социология на изкуството бяха до голяма степен единни вв отхвърлянето на литератур но-научния позитивизъм и на митологическата, респ. символистичната естетика. Но разработвайки своите позитивни програми, те поеха по различни пътища: „От Плеханов насам марксическата социология на изкуството се стремеше да даде историкоматериалистическа обосновка на философско-естетическите измерения на художестве ните процеси.