съвременен

С „Двама в новия град" Камен Калчев навлиза в душевния свят на обикновения човек, добира се до психологични обобщения, подчинени на обширен идеен замисъл. К. Калчев доказва, че е писател с широк диапазон на творчески интереси, че открива нещо повече в мислите и чувствата на хората от нашето съвремие, представя драмата на човека от нашето общество. Героят му е поставен в съвременна обстановка, а това вече определя и неговото поведение, разкрито в аспекта на общественото развитие. Нищо трагично няма, ако героят изживее своята драма, главното е в името на какво върши това, от какво се ръководи. А Марин Масларски се ръководи от хуманни чувства, от мисълта на бъде полезен, да бъде преди всичко човек.

Радвам се, че дискусията, която днес се открива в нашия институт и на страниците на сп. „Литературна мисъл“, ще възстанови равновесието, може би дори ще поправи една несправедливост. Основното обвинение, което се повтаряше на много и различни гласове след нашия диалог с др. Никола Георгиев на страниците на „Литературен фронт“, беше, че неговата статия била 10 страници и половина, а моята 15 и половина, т. е. че той не е имал възмож ност да се разгърне, а аз съм се разположил почти на една страница на вестника. Както сега с убийствена ирония пише Н. Г., отговорил съм с два пъти повече думи“. Още когато писах статията, имах някакви смътни предчувствия, че давам изключително силен коз на някои хора, но все пак предпочетох да разгърна аргументите си докрай и да оставя на литературните бакали да правят сметките. В нашата област понякога една тлъста книга не може да оспори или обори един афоризъм и в същност дължината на нашите писания сама по себе си няма значение. И все пак морално се чувствувам доста освободен сега. Другарят Н. Георгиев е добавил към спора още 27 страници, т. е. неговите стават 37, а аз мисля засега да добавя още малко. Чувах и други обвинения във връзка с моя отговор във вестника. Уверявам ви, че тяхната сила и неповторимост не бяха нещо повече от току-що споменатите. Казваха ми, че съм официозен, че защищавам консервативни гледища. В едно привидно анонимно писмо („привидно“, защото авторът му е известен като дългогодишен мой и на мнозина други кореспондент по всеки подобен повод) бях обвинен дори, че съм „издевателствувал със силно слово срещу една слаба и неуспешна проява на колега". Какво не чух по повод ста тията? Единствено това, че не съм прав, че не съм прав по съществото на спора, по характеристиката на разказите на Хайтов и ограничените възможности на подхода на моя опонент към едно художествено произведение. Всичко това е стар и изтъркан начин на спорове, но никой не се досеща, че дори ако успее да докаже доколко морално съм паднал в дадения случай, това не го освобождава от задължението да докаже, че съм говорил неистини, че не съм прав. Нека да се надяваме, че сегашният наш спор, нашият другарски разговор ще премине тази безплодна и ужасна бариера и ще се насочи към спецификата на подхода към литературното произведение, към различните възгледи върху нашата съвременна методология. И тука вече може да бъде позволена и рязкост в характеристиките, и квалификации, и ирония, и изобщо всички онези елементи, които правят от полемиките нещо не само полезно, но и приятно, особено за публиката.

Поет-мислител, лирически или епически поет? Да се намери „крайно" определение за Ст. Михайловски като поетическо явление в развитието на българската поезия и националната поетическа традиция е трудна задача за литературната наука. И не ще да е случайно, дето не говият съвременник и пръв проницателен тълкувател д-р Кръстев го нарича „една психологическа гатанка", която е трудно да се разгадае. В съзнанието на повечето от своите съвременници той е мизантроп, гръмовержец, мрачен отрицател и песимист, презрял неизправимата човешка природа, бунтар и самотник, дори мистик. За съвременния читател той е почти забравен поетсатирик и баснопис е ц, мъртва класика, застинала в страниците на литературните истории и енциклопедии. Посочените характеристики изглеж дат безспорни. Но те нито изчерпват, нито обясняват оригиналността на явлението. Духовното присъствие на Ст. Михайловски в българската култура през последните две десетилетия на миналия и в началото на нашия век (присъствие в гражданския, политическия и литературния живот) е безспорно, но е проблематично дали е възможно взаимодействието на неговия противоречив, „ратоборен" дух с нашата съвременност и с какво именно. И за днешния изследовател и читател изглеждат странни невероятните политически „преображения" на общественика, а литературното му дело - някак чуждо и самотно за българската литературна традиция, сякаш вън от нейната национална самобитност. Под съмнение е също и традиционното му „вместване в школата на критическия реализъм (както и ние тук сме приели по установената инерция в литературната наука), доколкото всъщност никой не е изследвал цялостно Ст. Михайловски като тип поетическо мислене. Защото колкото и да разширяваме границите на понятието реализъм и да отчитаме неговата специфика в различните жанрови форми на поезията, все пак пълнотата в изображението на конкретния човешки характер, възможен в определено социално и природно битие, е неговата главна характеристика. А такова определение трудно може да се приложи към героя в поезията на Ст. Михайловски (ако, разбира се, включим чисто лирични неща като „Напред", „Кирил и Методий", „Железни струни“, „Лама Сабахтани", отделни лирични фрагменти в поемите му и пр.).

Последната творба на Матвей Вълев „Ферма в Сертон" стана достояние на литературната общественост неотдавна, повече от четири десетилетия след гибелта на писателя в първата фаза на Отечествената война. Малцината, запознати с ръкописа на книгата, се изказват за нея по разному. През 1975 г. Ив. Сестримски споменава в предговора към избраните му произведения, че М. Вълев преработил „бразилските“си разкази в роман - но изкуствено, несполучливо“, и че отпечатването му е било осуетено поради бомбардировките над София през 1944 г. Кирил Апостолов, на когото сме задължени за публикуването на въпросния роман и за краткия, съдържателен послеслов към него, е на обратното мнение: това е най-цялостното и представително, най-зряло произведение на белетриста. Аз лично споделям становището на К. Апостолов. Бих добавила от свое име още нещо: пред нас е естетически значим и развойно закономерен факт. Такова е първоначалното ми впечатление от книгата. Целта на настоящото изложение е да подкрепи това впечатление с конкретни доказателства, да го верифицира. Като казвам - развойно закономерен факт, имам предвид най-първо тежнението на късия разказ от 30-те години към по-обемни повествователни цялости. Изследвано върху материал от „Под манастирската лоза" на Елин Пелин и Йовковите цикли, то съществува очевидно и в сборниците на М. Вълев. В рецензия за дебютната му изява „Прах след стадата“ (1937) Г. Цанев отбелязва, че увлечението на повествуващия герой по дона Лиджия „свързва голяма част от разказите в едно. Така се създава особено единство." И по-нататък: „По своята циклова постройка книгата напомня „Вече ри в Антимовския хан“ и „Ако можеха да говорят 1. Не е изключено замисълът да обедини „чуждестранните" си скици в роман да е възникнал у М. Вълев под влияние на изтъкнатото от Г. Цанев „цялостно впечатление", което разказите за добруджанския чифлик пораждат по силата на „тяхното подреждане и особената връзка помежду им. „Ако можеха да говорят е всъщност един роман... Отделните работи са свързани и по място на действие, и с общи ге рои, пък и с един общ мотив.