сянката

В сянката на думите" не е случайно заглавие за втората книга на Александър Йорданое. То маркира една вече избрана посока на критическо присъствие, поведение и движение в съвременната културна ситуация. В първата си книга „Личности и идеи" (С., 1986) критикът призова към проглеж дане отвъд „сянката на думите", към диалог с онова, което е внушено чрез думите ненатрап чиво и недиректно, което е отправено към нашето съзнание по-скоро като провокация към осъзна ване и разбиране, а не като възприемане на постулирани и неприкосновени истини, както са ни карали да привикваме години наред. Като критик Ал. Йорданов няма жанрово пред почитание към поезията, прозата или критиката, тъй като не е склонен да теоритизира върху жанра като такъв. Авторът гради у себе си едно исторично съзнание, което възприема и интерпретира литературните явления в тяхното единство и активно живеене, в диалога им с времето, в изконния стре меж на словото и на неговото изкуство да се пре бори с времето в името на вечния живот, в името на човека. И все пак може би поради началния старт на литературните му занимания (имам пред вид защитената от автора дисертация „Литературната критика на българския модернизъм" - 1984) и в двете книги на Ал. Йорданов в основата на критическото интерпретиране предимството е на самия критически жанр. Критикът по-често се интересува и по-често тръгва от критическата ре цепция на литературното явление, а не от факта на неговата иманентност, на относителната му самостоятелност. Веднага трябва да кажа, че тук са и силата, и слабостите на автора. Не будят съмнения вещите му познания върху литературната история, неговата ориентация в литературно-критическите полемики около художествените явления. Често впечатлява със сполучливите открития на критиче ските си ракурси, с възкресените от миналото или сега поставени полемики. Несъмнено продуктивен е дискусионният той на неговите критически съгла сия и несъгласия с предшественици исъвременници. Увлечен в самата критическа полемичност, която естествено предполага и подчертано засилен субек тивизъм на оценъчния план, Александър Йорданов често остава в плен на това си предпочитание, дори 176 и когато се стреми да се освободи по някакъв на чин от него. Така читателят може наистина невинаги да есъгласен с повече или по-малко крайната субективистична гледна точка на автора, да го подразни пристрастието към собствената теза, която би могла да отчита повече и по-съществени иманентни особености на интерпретираната художествена реалност; но така или иначе, целта на кри тическия текст е постигната - провокирано е чита телското поведение както към първичния художе ствен текст, така и към интерпретиращите го пред ходни и други критически текстове. В избраната от критика посока, която го характеризира и като личност, и като естетическа позиция, втората му книга В сянката на думите" е по-освободена и, може да се каже, по-артистична в своята отвореност към диалога и полемиката. В уводния и текст - Между вчера и днес..." - авторът заявява: „Литературната критика е комп лекс от текстове. Това прави неограничима и сво бодата на читателя. Той може да избира. Може да спори. В тази книга, надявам се, поводи за поле мика има предостатъчно. Вероятно защото съм се стремил не към „затваряне на аналитичния прочит, а към разкриване на историческата перспективност на литературните явления. Новият прочит включва органично в себе си не само достойните, но и възможните интерпретации." Сам критикът е диалогично настроен към вече изказани свои идеи, стреми се да ги обогати и доразвие в своите нови текстове. Той държи на „завършено-незавършения" прочит като на единствена великолепна и непов торима възможност да проникнем в тайните на литературната история, за да кажем истини не само за нея". Тази своя позиция и разбиране за функ циите на критическия текст Ал. Йорданов особено добре защищава със статиите и студиите си за онези автори и по онези проблеми, които в известен смисъл представляват връщане към вече познати не гови текстове от първата му книга. Такива в новата книга на критика са статиите, Яворов и Днес", която своеобразно доразвива идеите и диалогизира по въпроси, поставени в статията „Последният възрожденец" (от книгата „Личности и идеи"), както и„На „горна“ и „долна земя" с Ангел Кара- лийчев",

This text examines the specific life of Karavelov’s “Russian” belletristic works in Bulgarian and within a Bulgarian readership. It traces the implications of the premise that even outside the book Stranitsy iz Knigi Stradanii Bolgarskogo Plemeni (Pages from the Book of the Sufferings of the Bulgarian People”), substantially edited as they are in their Bulgarian translation, the individual works which are published on the pages of the Svoboda newspaper exhibit the author’s desire for completeness, accomplished in potentia in the shadow of the book. It is the present writer’s endeavours to describe the fresh justification for a search for over-textual completeness not only in a metamorphosis in the optics which serve to regard Bulgarian life but also through the structuring of the texts within the framework of the newspaper. The text discusses a special case of Karavelov’s book-desire.

The name of the poetess Karamfila Stefanova has been more and more frequently mentioned in the last two decades. In 1874 and 1875 she published mainly poems in the press. The hypothesis constructed in this paper claims that she was not actually a woman, but a man. A hint about such a mystification is the title of a poem signed with the name of Karamfila Stefanova. The hypothesis is supported also by the fact that no personal data for such poetess or established facts of her life have been discovered. Also, no fellow- townsman of her time knew anything about her, and she was not mentioned in the memoirs of Todor Ikonomov, Sava Dobroplodni, Krastyo Mirski, Dobre Ganchev, etc. Her name was only mentioned in an unpublished paper of Anton Frangya. The analysis of the literary patterns of Karamfila Stefanova and Anton Frangya (the common themes, their preferences for genres and motifs, especially satire, the language similarities, some other features of the texts), as well as some facts of Anton Frangya’s life prove that there are reasons for the hypothesis that they are the same person.