сюжети

Ние, изкушените литератори, бяхме просто сви детели на създаването на тази книга. Един след друг текстовете, които я съставят, се трупаха в съзнанието ни: отначало ги възприемахме „слу хово" - като доклади по различни научни сесии и конференции, сетне някои от тях четяхме в периодиката, в юбилейни сборници. Авторът им щедро (подобна лекомислена щедрост често се наказва от дебнещите плагиатори) раздаваше изложените в тях идеи, правеше го в по-тесен или по-широк кръг, импровизирайки или четейки, без да проя вява аристократично високомерие към състава и степента на ученост у аудиторията си. Въобще М. Неделчев не е от „кабинетните“ литературоведи (въпреки че е събрал огромна библиотека), често той ражда" своите проникновени анализи, вдъхновен от средата, в която се намира, била тя величественият пирински пейзаж или достолепните банскалийски или копривщенски къщи. Същински катализатор на мисли за него са историческите ме ста на България - там, където са се разигравали върхови сцени от националноосвободителната ни епопея. Сам говорейки за семиосферата (в смисъ ла на Лотмановия термин), той - имам чувството - притежава чувството да се „враства" в да дена културологична среда от миналото, не само да вдъхва от атмосферата й, а и да я живее. (Става дума не за екзистенциално, а за творческо живее не, подпомогнато от артистизма и завидната ерудиция на интелектуалеца, чиято пословична страст към книгата, документа, фотоса и всичко, що носи 148 културноисторическа информация, добива - в доб рия смисъл - раблезиански размери). И нещо осо бено важно - да изразява това свое вживяване" чрез слово, съотнасяйки съответната среда към други (близки или далечни) социокултурни пространства от родната и световната духовна и историческа панорама.

Историята на криминалната литература е вълнуваща област, привличала мно зина чужди изследвачи, но ненамерила още свои достойни тълкуватели в България. Многото трудове, издадени по света, съвсем не означават, че е изяснено дори основ ното понятие. Показателно е терминологичното различие, което се забелязва при сравнението между използуваните термини в различните езици. Макар и тромаво, като че ли най-убедително звучи един английски вариант - literature of craim and detection (литература за престъпления и разследване), докато немският Kriminal literatur и особено френското определение policier или руското субстантивирано прилагателно „детектив", което генерализира един по-частен английски термин, значително стесняват рамките на разглежданото явление. Колкото до получилото гражданственост у нас съчетание „криминално-приключенска литература", то сви детелствува за недоразвитост на жанра и смесването му с други явления. Струва ми се, че широкият термин литература за престъпления и разследване е по-подходящ при исторически наблюдения. Тази формула обаче поставя нови въп роси. Като второстепенен според характера и насочеността на тези размишления тук е пренебрегнат важният сам по себе си проблем за това, дали разглежданото явление представя жанрово, наджанрово, тематично или друго някакво образувание. Трябва да се изясни дали избраното определение предполага едновременно наличие на двата елемента (престъпление и разследване) в едно произведение. Възниква и въпросът за произведенията, в които се акцентува не върху престъпления и разслед ване, а върху преживяванията на престъпника, следователя или жертвата. Разглеждайки най-общата му типология, Ц. Тодоров вижда две основни истории B класическия криминален роман - на престъплението и на неговото разкриване. Тяхното разделяне е характерно за т. нар. роман-загадка или роман-анкета, както и за полицейския роман - това са френски термини, на английски се говори за детективски произведения. Когато двете истории се сливат или първата изчезва, възниква друг тип - черният роман. В типологически чист вид при него няма предварителна загадка, не се извършва анкета или разследване. Междинният тип според Цв. Тодоров е романът на напрежението, както той превежда придобилото известност и у нас жанрово определение трилър,