таланта

„Жетварят" е един възел в творчеството на Йордан Йовков. В него са събрани най-ярко противоречията на писателя. Тук се борят непрекъснато талантът, животът, идеята; редуват се възходът и поражението. Ние виж даме как авторът търси, как разширява своите концепции до всеобхващаща жизнена философия, стремейки се да надрасне тесногръдието на религиозния възглед и да постави произведението си на общочовешко равнище. Погрешно е да се приписват всички идеи в романа като идеи на автора. Много от тях са идеи на героите, идеи, които се борят помежду си, съперничат си, без да са споделяни от твореца. Въпреки това те имат отношение към общата художествена идея на произведението. Или по-точно, без тях тя немислима. Тя не би съществувала, не би имала художествена обективност. „Така преживях тия неща на село и така ги почувствувах" - казва Йовков за романа си „Жетварят“. Преживях и почувствувах - това е вече отделяне на писателя от произведението. Той гледа от позицията на художник. Той пресъздава събитията, отдалечавайки се от тях, запазил своята независимост - да бъде правдив, честен към чувствата си и живота. Но той бил в тоя живот. И той ще бъде пристрастен към едни или други негови страни. Можем ли да отделим себе си от същността, от вечната човешка слабост - пристрастието? Ние винаги принадлежим на нещо, съществуваме за него и чрез него. То засяда дълбоко в нас и обагря отношението ни към света, мислите ни, възгледите, душевните трепети. То ни свързва здраво с настоящето или ни тласка към миналото. Ние действуваме или Съзерцаваме.

Орлин Василев е един от ярките и самобитни български писатели, творец със свое излъчване. Белетрист, драматург, публицист, сказчик - с едно обаяние, което не можеш да сбъркаш с никое друго. При него творбите са така цялостно свързани с личността на автора, че като назовем, Тревога", разбираме Орлин Василев, а като на зовем Орлин Василев, разбираме съвсем естествено, че ще става дума за неговите драми „Тревога" или „Любов", с които той прокара първите бразди в нашата социалисти ческа драматургия и се явява неин първосъздател. А ако се върнем малко по-назад, непременно ще свържем с неговото име романа „Хайдутин майка не храни" - едно произведение, влязло толкова дълбоко в съзнанието на народа, че имаше време, когато някои го възприемаха като народен епос - Зъб за зъб“, „Дивата гора" и др. Кои от тези произведения са за деца и юноши и кои за възрастни? Трудно може да се прокара някаква рязка, а още повече учебникарска граница - такава не е нужна и ще става все по-ненужна, когато отваряме дума за съотношението възраст -литература- възраст. Хубавата книга няма възраст, както знаем, тя има постоянен адрес към чита теля и постоянно местонахождение в съкровищницата на трайните стойности. За трайните стойности в творчеството на Орлин Василев става дума, защото те са свързани и с книгите за деца и юноши. Не е възможно да се разглежда творческият път на писателя Орлин Василев, като само между другото се отбелязват произведе нията му за деца и юноши. Би бил доста едностранен и неверен подобен портрет, защото колкото повече времето ни отдалечава от физическия живот и физическата лич ност на писателя, толкова повече тези негови произведения придобиват по-голяма стойност. Юношеските романи на Орлин Василев се преиздават през година, през две имат несъмнен успех сред младото поколение. А и пътят на развитие на самия Орлин Василев подсказва това - през 30-те и 40-те години, когато той налага името си в литературата, излизат и трите най-популярни негови книги за деца и юноши „Дивата гора" (1935), „Хайдутин И майка не храни" (1937) и „Зъб за зъб" (1944). Всестранните интереси на Орлин Василев в писателското поприще не са просто каприз или амбиция да се опита в една или друга област, в един или друг жанр, те са вътрешна реакция на богатия му жизнен опит, на многобройните превъплъщения на житейската му съдба, на разнородната му - по желание или по принуда - трудова дейност. Или, казано с две думи- те са реакция на желанието да се осмисли видяното И преживяното.

Светлосенките на таланта" представлява важен момент в развитието на автора. Спиридонов е известен като литературен критик с темпера ментно и остро перо, със своя позиция, която е готов да отстоява винаги и навсякъде. Духовна енергия и критически патос пронизват и рецензните му върху дадени творби, и разсъжденията му в статии върху актуални тенденции и проблеми, и в профилите на поети и белетристи, чието развитие внимателно следи. В послед ната му засега книга акцентът пада върху проявленията на истинския талант: увлече нията и пристрастията му, успехите и времен ните му неудачи. Авторът не разкъсва връз ката индивидуално творчество - литературен 146 процес и това му позволява да аргументира убедително своите заключения. „Светлосенките на таланта" е грижливо и прецизно съставен сборник и по отношение на композиция, и в тематично-проблемно отношение, и като разнообразие на похвати и критически техники Отделните му части „Традиция и новаторство", „Профили“ и „Критически дневник" състав ляват три етапа от самата литературна критика: оперативният жанр (рецензията), профилът и обзорно-проблемната статия. Така организиран, материалът ни дава възможност да проследим визуално критическия процес от единичния фрагмент до цялото. Добрата организация се проявява и във всеки от тези раздели, конто са здрави ядра от цялостния авторов замисъл. „Традиция и новаторство" включва четири статии: „Априлският дух и литературата", „Социално, национално и интернационално", „Селянофилът“ и „Вапцаров - наш съвремен ник", но още заглавията подсказват единното им звучене. Авторът си е поставил за цел да очертае най-важното от литературните тенденции и явления през 60-те години и чрез тях да осмисли хода на днешното развитие. Навре менните позовавания върху творчеството на поети и белетристи разкриват приемствеността между поколенията в областта на идеите, на социалния им заряд и художественото им пре творяване. Ал. Спиридонов е успял да вплете индивидуалния натюрел на белетристи като Б. Райнов, А. Гуляшки, К. Калчев, Ив. Пе тров, Д. Фучеджиев, И. Радичков, Г. Мишев и др., поети като Г. Джагаров, Л. Левчев, Слав Хр. Караславов в общия развой на социо културните процеси с оглед на „проблема за качеството - като проблем за героя и кон фликта, за идейно-естетическото извисяване на съвременната ни литература, за преодоляване на сивотата и посредствеността“ (с. 23) и на тази база да изведе актуалните задачи пред съвременния литературен процес. В идейнограждански план ръководна нишка в анализите на Спиридонов е единството на социално - национално-интернационално. Неслучайно критикът взема за основа на своите тълкувания благодатното време на годините след Април ския пленум, когато литературата е наситена със съдбоносни конфликти от нравственоестетически характер, когато откровено и не лицеприятно се спори за съдържанието и фор мата за героите и конфликтите, за региона и извисяването му на общонационално и общо човешко равнище. В патоса на тогавашното време авторът намира не само опорните точки на някои от днешните тенденции и в положи телен, и в отрицателен смисъл, но чувствува и духовна приобщеност към него. Защото Ал. Спи ридонов не е от типа литературни критици, които осмислят безстрастно или чисто лите ратуроведски поуките от миналото. За него всеки момент, всеки детайл от литературния живот и нрави са възможност за наблюдения, за сравнения с настоящето, за позоваване или отричане.