Пиеса

Още в първата си пиеса Камен Зидаров показа особеностите на своето драматично дарование - ярки образи, които носят атмосферата на времето, вълнуващи конфликти и национален колорит. Но в „Царска милост" стремителната драматична линия се пречупва от известна разтегнатост и повествователност, от известно нарушаване на драматичното единство. Новото и радостното, с което пиесата „За честта на пагона", се различава от „Царска милост“ е по-ясно изразената конфликтност, непрекъснато усилващото се драматично напрежение и същевременно поголямата и композиционна стройност. Цялата постройка на „За честта на пагона" е по-съвършена, което показва, че дра- матургическото майсторство на Камен Зи даров е укрепнало. В центъра на пиесата драматургът е по- ставил дълбок психологически конфликт. Със средствата на драмата, чрез силни драматични ситуации Зидаров се еопитал да разгърне сложната душевна драма на К. Зидаров, За честта на пагона" драма, печатана в сп.п. „Театър", кн. 6/1956 г. един човек, у когото се борят силите на любовта със силите на дълга и честта. Голямо постижение за автора е фактът, че той изнася на преден план в пиесата психологическите противоречия, личната Драма на човека. Сблъскването на любовта с дълга, противоречието между мечтата за лично щастие и обществените задължения са стара тема в драматургията. Камен Зидаров е разрешил този вечен проблем по нов, оригинален начин, по комунистически.

Когато разглеждаме литературното творчество на Иван Вазов, ние се стремим да отстраним всичката оная плесен и ръжда, с която го бе замърсила буржоазната литературна критика. Същото важи и за Вазовите пиеси. Редно е при тяхното поставяне днес да се подчертават пренебрегваните или превратно тълкувани в миналото идеи и образи. Новата постановка на „Към пропаст" в Народния театър „Кръстьо Сарафов" изненадва обаче с премного смели хрумвания. Новаторският похват на Ст. Сърчаджиев е заличил до голяма степен Оригиналността на пиесата. В стремежа си да я осъвремени, режисьорът така е „счупил" Вазовата, традиция", че човек добива впечатление за пиеса, останала далеч от Вазовата „, Към пропаст".

Българските полонисти или по-скоро теоретици на литературата навярно помнят появилото се през 70-те години списание .,Тексти", издавано от Института за литературни изследвания на Полската академия на науките, чиято роля бе водеща в областта на теорията на литературата още от предишното десетилетие. Редактирано от Януш Славински, списанието се славаше с доброто си реноме и поддържаше нестихващ интерес не само сред полонистите в Полша. Списанието беше търсено, четено и очаквано, въпреки че тиражът му не беше от най-ниските, а в най-добрите периоди достигна 2000 броя. Лесно е днес да се пише за него в приповдигнат стил, когато списанието е вече исторически факт, но в онези годин~ то не бе помилвано от т. нар. политически и бюрократично-административни фактори. За старателния надзор и всекидневен тормоз биха могли да разкажат много самите редактори. Все пак с родилни мъки то излизаше, след непрекъснати усилия списанието приютяваше не само различни методологични концепции, но и личности. определяни като дисиденти със съответните им възгледи. По време на военното положение, през 1982 г ., то бе забранено и ликвидирано. Осем години по-късно Януш Славински характеризира методологичната ориентация и облик на .,Тексти" с присъщото на себе си и на цялата редакция красноречие (вж. "Тексти друге", 1990, бр. 1), че в дискурса на списанието .,се среща определен шеговит елемент". чиято роля се свежда до изграждането на критическа дистанция срещу господствуването на структуралистично-семиотичната методология и главно срещу универсалния И език. Едновременно с това списанието не оставаше чуждо на алтернативни на структурализма идеи и концепции - пхсихоанализа, херменевтиката на Хайдегер, Дерида. Бахтин. теорията на рецепцията.