наследство

Архивът на Любен Каравелов съдържа интересни данни за идеологията и циклопедичната деятелност на крупния деец на националното ни възраждане. Крайна нечетливият Каравелов почерк затрудняваше използуването на много ценни доку менти, писани в значителната си част на руски език, и оставяше в неизвестност интерес ни догадки, мисли, впечатления и произведения на писателя, общественика, журнала ста. Разчитането на всички ръкописи, които ще бъдат издадени в подготвения то първи от архивното наследство на Каравелов, дооформя представата за цялостната лич ност на техния създател, като същевременно доизяснява някои спорни въпроси около идейно-творческия му път. Каравеловите „Мемоари", съхранявани в Арх. отдел при БАН, съдържат множество сведения за един от най-малко изследваните периоди от живота на автора им - дейността му в Сърбия. Ръкописът препечатваме автентично, като сме си позволили само осъвременяване на правописа, налагащо се при публикации от подобен характер. Писан приблизители 10 години след като Каравелов напуска Русия, когато новата езикова среда и всекидна ната употреба на още два езика (сръбски и румънски) оказват въздействие върху часто лексиката и граматичната конструкция на усвоения преди това руски език, в посочений документ, а и в значителна част от останалите се натъкнаме на неправилно употребена падежни форми, българизми и несполучлив синтактичен строеж на изречението. Приник нал към езика на великата славянска страна обаче, Каравелов си служи с него поч до края на живота си. Тъй като почеркът на редактора на „Свобода“ е крайно нечет лив, мастилото върху някои страници избеляло от въздействието на атмосферните услови икраищата на няколко листа са оръфани или скъсани, някои думи останаха неразче тени. Тях отбелязваме с многоточие, заградено в скоби (...) Думи, в разчитането които не сме напълно сигурни, поставяме в ъглести скоби, а онези от тях, кон Каравелов е употребил съкратено, даваме по два начина - когато са отбеляза само началните букви от думата, поставяме пропусната част от нея в скоби, а когаш съкращението засяга средната и част, отбелязваме цялата дума под линия. На много места в ръкописите срещаме инициалите на Каравелов ЛК. Так употребява като знак за подсещане при едва загатнати мисли, факти и събития, коет е възнамерявал да развие при по-нататъшната си работа, или в онези случаи, когато м са му били известни някои наименования и данни.

Като поет и белетрист Вазов е дълбоко врязан в съзнанието ни. Влязъл е так като драматург. Но ние съвсем не сме свикнали да мислим за него като за публици и критик. Не само защото големият ръст на художествените му произведения зас чва другите страни от дейността му, но и защото години наред неговото литература публицистично дело е било съзнателно или несъзнателно подценявано. Беше се утвърдил представата, че колкото и да е голям като художник, - като мислител Вазов е слаб Едни не можеха да му простят борбата срещу кръга „Мисъл и рязкото изказване символистите, други - злополучната студия за Христо Ботев. Единствено това се и знаеше. Всичко друго бе една смътна представа за някакви маловажни, неинтересни и до голяма степен случайни факти от живота на писателя. Едно не особено популярно самопризнание за няколко пламенни статии" срещу преврата на Батенберг, едно ши роко разпространено мнение за повърхностния, най-често снизходително-насърчителс характер на писаните от поета литературни отзиви и един не съвсем критично състався библиографски списък, 1 в който на Вазов се приписваха между другото и редица уводин статии и анонимни вестникарски бележки - това е почти всичко, което бе отбелязала литературната наука от миналото. И то си бе останало в кръга на специалистите. На интересната част от литературно-публицистичното дело на Вазов - неговите полита чески статии от първото десетилетие след Освобождението - бе напълно игнорирана Никой от буржоазните литератори не се зае да разлисти прашните страници на в. Н родний глас, за да извлече от тях спомена за ония години, когато поетът бе млад пламенен, когато пазеше в сърцето си непокътнати великите идеали на възраждането и с темпераментното перо на журналист служеше на същата оная богиня страшна на Свободата", която с юношески възторг възпяваше в стиховете си. Каквито и причини да изброим, струва ми се, че това премълчаване не бе случайно. На буржоазията беше нужен един Вазов - загладен, параден и. .. обезсилен. Тя нямаше интерес д подчертава цялата дълбочина на неговия демократизъм, цялата широта на неговия патриотизъм, цялата острота на неговото свободолюбие. Достатъчно трудно и беше да преглътне някои от стиховете му, за да има желание да си създава допълнителни за труднения и с публицистиката му. Тя сякаш смътно предчувствуваше опасностите, които крият политическите статии на Вазов от първите години на нейното царствуване иза всеки случай ги остави в забрава. Не се заинтересува от тях и прогресивната литера турна наука от миналото - на нея пък и пречеше предубеждението, че няма какво интересно да се очаква от политическите статии на един буржоазен писател.

Взаимообусловеността и взаимовръз ката между идейно-естетическите и литературно-художествени ценности на различните епохи налагат необходимостта Всестранно да бъдат изучени и творчески използувани завоеванията на предход ните поколения. Да се види при какви условия са се появили едни или други постижения на националната творческа мисъл, от какви потребности са били извикани, какво въздействие са оказали за разширяване кръгозора, за насочване по правилен път търсенията на ума, вълненията на сърцето на тогавашните хора, несъмнено се явява първостепенна задача на нашата съвременност. Това се явява толкова по-необходимо за онези завоевания, появили сев преходни епохи, когато са се трасирали пътищата към нов живот, когато духовните сили на народа са били Особено напрегнати, за да се извоюва и утвърди правото за свободно национално съществуване и развитие. Такава епоха несъмнено представлява и Българското възраждане. В онова време на политиче ско робство и духовен мрак, когато бъл гарската националност ебила поставена на големи изпитания, малобройната ни интелигенция етрябвало да напряга до сетен предел интелектуалните си и нрав ствени сили, за да даде вярна насока на пробуждащата се творческа енергия на българина, да заложи здрави основи на формиращата се народностна литература и култура. Да се издири и събере книжов ното наследство на тези първи пионери на културната ни нива, всестранно да се изучи и осветли, та да може то наистина да стане опора за по-нататъшното разви тие на научно-теоретическата литературнохудожествена мисъл, несъмнено пред ставлява едно от задълженията на днеш ното марксистко-ленинско литературо знание. Мисълта на Белински - за да се разбере настоящето и предугади бъдеще то, трябва да се изучи миналото, мисъл, припомняна настойчиво от мнозина хора на творческите дирения, не трябва да се забравя и от днешните поколения.

Една книга, която респектира с мащаба на духовния синтез! Тридесетилетна кондензация на мисълта на автора в една Основна цел: релефно уплътняване контурите на есетическия ескиз, завещан от Маркс и Енгелс. Двойно и тройно отли ване и шлифоване на всеки фрагмент с теоретическо значение за изкуството и точното му вграждане в логическата постройка на марксизма. Исторически и концептивен анализ на основните есте чески понятия - от идеалистическата постановка до марксическия синтез на тяхното реално съдържание: теоретическо обосноваване на всеки естетически принцип с оглед вътрешната логика на Марксическата философия. Тоя подход издига Фридлендер над стесненото тълкуване на естетическите идеи на Маркс иЕнгелс като израз на личните им художествени преценки, лишени от теоретическо значение; подменянето им с общите принципи на историческия материализъм или използуването им за потвърждение на констатацията, че ,, марксистка теория на художественото творчество тепърва ще трябва да създа ваме (М. Н. Покровски). Фридлендер убедително доказва, че естетическата теория на марксизма, макар да не еформално завършена и систематизирана, е, една от страните на цялостното революционно мировъзрение на К. Маркс и Ф. Енгелс, неразривно свързана с тяхната обща принципиална партийна позиция" (4).

Половин година преди да потегли с чета за родината Христо Ботев издава заедно със Стефан Стамболов малка книжка със заглавие непретенциозно и скромно както целия и външен вид: „Песни и стихотворения от Ботева и Стамболова". Това е единственият опит на писателя-революционер да хвърли поглед върху изминатия творчески път и то само в областта на поезията. Издирването и издаването на цялостното му литературно дело остава задача на поколенията, голяма и отговорна задача, която не е окончателно решена до днес. Какво е направено в миналото и какво е състоянието на въпроса за Ботевото литературно наследство в наши дни?

Мисълта, че няма истински литературен историк, който да не е в същото време и критик, не води началото си от вчера и Въпреки това много често е пренебрегвана, оставяна в сянка. Това отношение особено е по вкуса на ония, които обичат да се връщат към „вечния спор - литературната критика наука ли е, изкуство ли, или тя щастливо обединява тия две духовни човешки дейности. Всъщност литературната история не познава и не признава разделянето на теоретика от историка - става дума за историка-творец и критика-творец - всеки от тях в различни аспекти върши едно и също: естетически преценява произведенията на словесното изкуство; единият борави предимно с произведения от настоящето, другият е ориентиран към миналото. Друг е въпросът доколко и как всеки постига това. Прекрасен, извънредно полезен пример в Това отношение представя литературното наследство на професор д-р Иван Д. Шишманов. Запознавайки се с това наследство, нашият съвременник навлиза в един идеен свят, дето истинското служене на науката по необикновен начин се съчетава с активна обществена дейност - втората е основа за правилното протичане на първата. Иван Шишманов еднакво е оригинален и значим и като изследвач на Възраждането, и като фолклорист, и като историк на западноевропейските литератури, и като критик. Може би за това спомага обстоятелството, че у него натрупването на разностранни и богати знания става върху основата на самобитен, роден талант на литератор. Ето защо издаването на литературно-критичен очерк за тоя наш голям учен в „Български писател" трябва да се отбележи като твърде навременно и полезно.

Не ми беше определено да избирам сам политическата насоченост на жи вота си. В края на Първата световна война, баща ми, разбунтуван войник, се е завърнал от фронта със самочувствието на болшевик. Създал партийна група в своето село, участвувал в Септемврийското въстание в Харманлийския край, а през 1925, вече преселник в града, станал член на тамошната военна партийна организация. Когато съм бил на два месеца, баща ми ебил арестуван (Априлските съби тия), хвърлен в казармения кладенец, бит със шомпли до оголване на дясната му бедрена кост (тя и досега епокрита само с тънка гранава кожица) и осъден (с конфискация на цялото му бедно имущество). Подобни неща ставаха с него и по-късно, когато аз бях по-голям. Тогава вече ги изживявах лично. Имаше у дома тежки дни, тежки години и вечери, в които съм чувал как мама укорява тати: „Ти щом си искал са оправяш света, защо си се же нил, защо раждахме деца!" „Трай Дяле - отговаряше в тъмното тати - ще го оправим тоя свят и ще те заведа в Москва да я видиш!"

Въпреки „заговорът на мълчанието" спрямо марксизма от страна на офи циалната буржоазна наука, в средата на миналото столетие той бе вече респектираща реалност. Но неговата естетическа теория бе „преоткрита" едва в 30-40-те години на нашия век от съветските учени. Това ограничава временно периметъра на нейното въздействие над световната естетическа мисъл; забавя формирането на марксистката естетика; изостря международната полемика относно теоретическото значение на Марксовата естетическа концепция. А предубежденията към нея, съмненията в самото и съществуване и дори във възможността от изграждане на естетика върху принципите на историческия материализъм, са покрайни, отколкото традиционния буржоазен скептицизъм към марксизма като цяло. На пръв поглед късното откриване на Марксовото естетическо наследство е обикновена аномалия. Фактически тук се пресичат комплекс причини от научно, социално, идеологическо, естетическо и библиографско естество. В съвкупност те детерминират своеобразната съдба на това наследство. Тяхното изследване е предмет на настоящата статия.

Безспорно е, че за формирането на българската марксическа интелигенция наред с Маркс и Енгелс най-много са спомогнали Плеханов и Ленин. В тая връзка могат да се споменат и младият Кауцки и Меринг. Но преди всичко най-трайно въздействие са оказали със своите трудове Плеханов и Ленин. Известно е, че знаменитото съчинение на Плеханов „Монистическият възглед върху историята“ е имало силата за една нощ да превърне непредубедения ум в марксистки. Сам Ленин се изказва много похвално за тая книга, излязла от перото на високообразования марксистки теоретик Г. В. Плеханов. По ред причини Плеханов дълго време владееше най-добрите български умове. (Затова неговите по-късни теоретически и политически грешки станаха източник на умствени „страдания" в средата на страстните му поклонници, един от които е нашият голям критик и публицист Г. Бакалов.) Съвсем справедливо той взе почетно място в съзнанието на българските социалисти. Плеханов си спечели име и голям авторитет благодарение на това, че водеше непреклонна борба срещу разновидностите на западния ревизионизъм и опортюнизъм, завладели международното работническо движение след смъртта на Енгелс

За Централния институт за литературна история при Германската академия на нау ките в Берлин стана вече традиция да провежда ежегодни разширени съвещания, на които заедно с други литературоведи от ГДР, историци и културни дейци да обсъжда своите трудове. Съвещанието, състояло се от 8 до 12 май 1972 г. (на тема „Световното литературно наследство и социалистическото общество"), заема особено място в тази поредица от творчески срещи не само защото на него се направи равносметка на постигнатото през целия пръв етап от работата на института, започнал през 1969 г., когато той се създаде, но и защото в него участвуваха голям брой чуждестранни учени, които взеха отношение към редица важни теоретически иметодологически въпроси от общ интерес, тясно свързани със следващия етап в научната дейност на института. На поканата на Ръководството на Централния институт се отзоваха повече от 40 изтъкнати литературоведи от академичните литературни институти на Съветския съюз, Чехословакия, Полша, България и Унгария, както и двама френски учени, членове на Френската комунистическа партия. Така съвещанието придоби характер на международен форум на марксистко-ленинската литературоведческа мисъл. Четири колективни труда, изработени от сътрудниците на Централния институт в периода от 1969 г. насам, доставиха конкретен материал от различни литературни спохи и от различни национални литератури за разискването на основни проблеми на съхраняването и оползотворяването на хуманистическото и социалистическото литературно наследство. При това главното вни мание бе насочено към обсъждането на диалектиката от актуалност и историзъм, от традиция и новаторство, на отношението между традиция и световния революционен процес. Генералният методологически въпрос: как литературоведите би трябвало да разкрият хуманистическото и социалистичес кото литературно наследство, че то да въздействува върху читателите от развитото социалистическо общество с цялата си непосредственост и свежест, как традицията да се превърне в неизчерпаем извор за понататъшното развитие на социалистическото изкуство, бе залегнал в основата на главния доклад, За смисъла на традицията в световния революционен процес. Отношението на Брехт към традицията", изнесен при откри ването на съвещанието от акад. проф. Вернер Митенцвай, директор на Централния 146 институт за литературна история. Той изтъкна, че при определянето на отношението към традицията и при оценка на литературното наследство трябва да се изхожда винаги от конкретното, от реалния исторически процес и от равнището на формиране на социалистическото съзнание. Затова литературоведите трябва да подлагат непрекъс нато на проверка своята досегашна методология. И другите доклади, изнесени на първия ден на съвещанието - Главни линии на литературоведческите изследвания в Съ ветския съюз от акад. проф. М. Храпченко и „Национални традиции. Новаторство и социалистическа синтеза в лириката. Атила Йожеф и неговото влияние над съвременната унгарска лирика" от акад. проф. М. Саболчи, - третираха проблемите на литературното наследство в тясна връзка с акту алните въпроси на марксистко-ленинското литературознание. Оживена дискусия по поставените в тези доклади основни въпроси, илюстрирани чрез конкретни примери, се разгърна през следващите дни на съвещанието в секциите, в които се разискваха отделните Трудове. В секцията, в която бе обсъден трудьт Френско просвещение“, в центъра на дис кусията бе поставен въпросът за значението на френската литература от XVIII в., за днешното социалистическо общество. Френското просвещение се разглежда в труда като идеологически израз на процеса на разпадане на феодалното съсловно общество и на постепенното завземане на политическата власт от буржоазията на базата на разгръща шите се капиталистически производствени форми. Затова и цялата литература на Просвещението се явява като носител на ново светоусещане, на нова представа за света и човека. В стремежа си да обхване и отрази промените през XVIII в. и свързаните с тях класови противоречия Просвещението преодолява метафизичното и теологично све торазбиране и подготвя с това политическата еманципация на третото съсловие. Така то допринася за историческия прогрес. Авторите на труда са си поставили за задача да разкрият диалектиката от буржоазни класови интереси и всеобща човешка репрезентативност в различните области на просве щенческото светоразбиране и оттук да отговорят на въпроса, защо и по какъв начин Просвещението е запазило своето значение и след възникването на класовите противоречия между буржоазията и пролетариата чак до днес.

За да се установи точно литературното наследство на Хр. Ботев, са правени и се правят и днес многобройни проучвания от наши учени - ботевоведи в отделни изследвания или във вид на коментар към изданията на Ботевите произведения (например от М. Арнаудов, Г. Бакалов, Ал. Бурмов, М. Димитров, П. Динеков, Ив. Клинчаров, М. Николов, Т. Павлов, Цв. Унджиева, Ив. Хаджов, В. Христу, Г. Цанев и др.). Направено е твърде много. Но въпреки това някои въпроси за литературното наследство на Ботев се нуждаят все още от известни изяснения и доказателства. Тъй като всеки ред, излязъл под перото на Ботев, е от особено значение както за нашата литература, така и за литературната и за езиковедската наука у нас, всички тези въпроси би трябвало да бъдат подложени на сериозна преценка, като се осветлят с нови факти от исторически, от литературно-исторически и от езиковедски характер. Повечето неразрешени въпроси за литературното наследство на Ботев се отнасят до пуб лицистиката му. Авторството на Ботевите стихотворения се смята за установено. Обаче и тук съществуват единични случаи, които все още се нуждаят от осветляване и от окончателна пре ценка. Целта на нашата статия е именно да изясни един от тях. Известно е влиянието, което е имала народната песен върху Ботев и неговото творчество. Този въпрос е занимавал мнозина от изследвачите на Ботевата поезия (Ив. Бурин, Ал. Бурмов, Хр. Вакарелски, Ат. Далчев, Цв. Минков, Д. Осинин). Ботев още от дете е закърмен с народната песен. Той я е слушал от майка си (тя е знаела няколко стотин народни песни) и в родния си град. Ботев расте и се развива като младеж, когато новата българска поезия прави първите свои смели крачки. Новата тематика, революционните идеи на новото време, жизнено необходими тогава за българския народ, навлизат в поезията. Поети като Раковски, Каравелов, Чинтулов внасят в нея революционно съдържание, но все още не намират нови съвършени езикови форми да го разкрият. Старинен език, остарели езикови форми и слаб, тромав стих са характерни до голяма степен за тогавашната наша поезия. Поети като Чинтулов, Каравелов, П. Р. Славейков се борят да ги преодолеят. Народните песни, а най-вече хайдушките народни песни, и в този момент са живата поетична форма, най-достъпна и близка на народа по съдър жание и с езиковите си и стилни средства, в която той е изливал векове наред своите чувства, преживявания, мисли и копнежи. Нейната образност и сила и нейният жив език са най-подходящите средства, чрез които може да се изрази поетично-революционното съдържание на епохата. От народната песен се интересуват дейците за духовната ни и политическа свобода, просветители, писатели, поети и публицисти като Раковски, Каравелов, Н. Геров, П. Р. Сла вейков и др., а и самият Ботев. Народната песен ги вълнува не само като наш фолклор, чието събиране представя една патриотична задача, но и като поетическо творчество, пре красен израз на народностния дух, на борческите сили на народа.

Една от основните задачи на съвременната марксическа мисъл е постоянното изучаване на теоретическото наследство на класиците. Необходимостта от постоянно изучаване на това теоретическо наследство произтича от няколко основни причини. На първо място - от това, че съвременната марксическа философия се базира върху основополагащи теоретически принципи, създадени от Маркс и Енгелс, които като една отворена теоретическа концепция не са мъртва и закостеняла догма, в съответствие с новото социално развитие в тях се актуализират все нови и нови плодотворни теоретически моменти. На второ място - необходимостта от все новото и ново изучаване на Марксовото наследство произтича от факта, че съдбата му е била твърде сложна, ред Марксови и Енгелсови текстове се пуб ликуват за първи път и влизат в научно обръщение едва през ХХ в., а някои от тях дори и в последните години (така например последният том на съветското издание на събраните съчинения на Маркс и Енгелс включва съвсем нови, наскоро открити и за пръв път публикувани текстове). Това продължаващо усвояване на теоретическата мисъл на класиците разкрива все нови и нови богатства в нея, в ред отношения доуточнява и доразвива основните им теоретически схващания по ред научни въпроси, поставя в нова светлина научните разработки на други автори-марксисти, прецизира в още по-голяма степен отделни концепции и научни детайли в цялостното теоретическо наследство на класиците. И, на трето място - това постоянно изучаване на теоретическото наслед ство на класиците е продиктувано от идеоло гическата необходимост да се води борба с извращенията на марксическата филосо фия, които намират място в работите на ред съвременни буржоазни, леви и десни ревизионистични автори. Всепобеждаващата сила на марксическата теория, все по-големите практически успехи на социализма принудиха голяма част от буржоазните и ревизионистки автори да изоставят методите на пренебрегване на марксическата теория, както и грубото и вулгаризиране или пряко отрицание. Днешните спекулации с Марксовата теория се характеризират с по-голяма тео ретична гъвкавост, с по-фини в научно отношение теоретически спекулации. Голото отрицание отстъпва място на привидно обективно признание и интерпретация на Марксо вите възгледи. Това говори за отново актуализирания теоретически престиж на Марксовата мисъл въпреки опитите чрез противопоставяне на двата Маркса (ранния и зрелия), чрез свеждане на теорията му само до икономическа или чрез конструирането на един нов Маркс - хуманистичен“, „антропологичен" и пр. - да се разруши цялостното диалектическо единство на Марксовата мисъл, като се противопоставят едни или други нейни страни на съвременната марксисткоЛенинска философия. Всичко казано дотук за актуалността на Марксовата теоретическа мисъл се отнася и до неговите естетически възгледи. В някои отношения дори се отнася с особена сила. Защото именно около въпроса за естетиче ските възгледи на Маркс се разгърнаха и някои от големите идейни спорове. От всич ки дялове на Марксовата теоретическа мисъл неговите естетически възгледи имат най-сложна историческа съдба. Голяма част от Марксовите текстове, имащи отношение към въпросите на естетиката и изкуството, бяха открити и проучени в един по-късен период. Не само буржоазни, но и някои марксически автори бяха на мнение, че Маркс не е имал своя естетическа концепция, че неговите възгледи в областта на изкуството са имали случаен, откъслечен характер, изразяващ субективните му естетически пристрастия, които нямали връзка с цялостната му теория и дори противоречели в известни свои моменти на нея. Поради това марксисткоЛенинската естетика в някои свои етапи на развитие бе извличана от най-общия мирогле ден смисъл на Марксовата теория или пьк се правеха валидни и за естетиката изводи от икономическото учение на Маркс, от основополагащата му идея за социалната детерминираност на надстроечните явления.

Вече свикнахме с активното участие на П. Зарев в литературоведческия живот. Като феномен в това отношение той почти няма предходници и съперници. Но плодовитостта като че ли е в „кръвта на последните две десетилетия - откриваме я в поезията, бе летристиката, публицистиката. Да се носиш на вълните на непрестанното, повседневно участие в събитията на литературния процес, да си свързан и непосредно да отразяваш многото му страни и същности, с избързваща във времето упоритост да подемаш и осмисляш многоезичието на идейно-тематични, стилови и жанрови дислокации, неосъзнато следваната потребност да си постоянно във вчерашния и днешния ден на литературата 150 стана съдба на критиката и литературната наука, съдба е и на П. Зарев. Очевидно е, че не се сблъскваме с единичен случай, с индивидуални творчески възможности и т. н. Пред нас е обективен в реализацията си, в практическите си измере ния процес - независимо от засилената или съвсем скромна въздействена роля на кри тиката - нейните прояви стават внушителен факт, те се открояват в обемите и развръ щанията, познати досега само от отделните насоки на самата художествена практика. Това ни прави свидетели на равностойните начала, въз основа на които емоционалното и аналитичното се успоредяват, взаимно обо гатяват и насочват към една цел - духовността и емоционално-интелектуалните силови полета на човека, на съвременника. Нали пак, следвайки и логиката на художественотворческото, и литературнокритическото начало, настъпиха значителните промени в стилистиката, в жанрово-организиращите, в аналитико-осмислящите форми на самата лите ратурна критика и наука, с които бързо за живяхме, без да отчетем плюсовете и мину сите на отдалечаването от академизма. Не за „двубой" се уравновесяват правата и изда телските прояви на литературоведческото мислене - а като постигната външна форма на едно нормално състояние. Разбира се, и изискванията при една такава ситуация следва да са по-големи. В уточняването им голям дял се пада на изследователското дело на П. Зарев. С петтомното издание на „Панорама на българската литература", с усилията си в литературнотеоретическото поле („Народопсихология и литература“, „Аспекти на стила“, „Структурализъм, литературознание и естетически идеал"), с очерковите си и опе ративнокритически статии и материали той действително дава представа за положителните страни, свидетелствува за нивото на литературоведческото мислене у нас през последните две десетилетия. А кой би казал - при тия темпове и смяна на вкусове, на творческа умора и похабяване, - че това емалко и е лесно?

Световната слава за по-възрастните съвременници на Чехов - Достоевски и Толстой - идва още приживе. За Чехов - едва посмъртно. Но неговото международно признание така стремително нараства от десетилетие на десетилетие, че днес Чехов в целия свят се възприема наравно с авторите и на „Ана Каренина", и на „Братя Карамазови". В този смисъл можем с пълно основание да наречем ХХ в. Чехов век. Този толкова бурен ръст на популярността на Чеховото творчество показва колко прав е бил Лев Толстой, когато, наричайки Чехов „художник на живота", същевременно подчертава, че главното достойнство на Чеховото творчество се състои в това, че то е достъпно и близко не само за всеки русин, но и за всеки човек изобщо". Чуждестранните отзиви за творчеството на Чехов прекрасно потвърждават това. Така например известният английски актьор Пол Скофилд през 1963 г. писа: „Чехов е един от най-националните писатели, характерите на неговите герои са чисто руски. Но проблемите, които вълнуват Чеховите герои: и щастието, и нещастието, и семейният живот, и изпитанията - са еднакви у народите от различните страни, "2 Заедно с това зад граница нееднократно се е подчертавало значението на истината за Русия, за руските хора, която Чехов разкри на света. „Наред с Толстой - писа през 1958 г. Клод Руа - Чехов е може би именно онзи дореволю ционен писател, благодарение на когото навсякъде по света започнаха по-добре да разбират и по-силно да обичат неговия народ. Чехов... ни помага да разберем и днешна Русия. По пътищата на сърцето Чехов ни дава да почувствуваме доколко революцията е била необходима и как я е призовавала цялата жива, 3 страдаща, мислеща Русия... На пръв поглед това са твърде различни, дори взаимно изключващи се съж дения и оценки. Но работата е именно в това, че при Чехов едното не противоречи на другото. Чехов е наистина руски писател в най-дълбокия смисъл на това определе ние. И не само поради силата на неговата любов към руския човек и руската природа, на погълнатостта му от проблемите на руския живот. Чехов гениално е изразил в творчеството си най-важната особеност на руската прогресивна обществена мисъл - нейната загриженост за главните въпроси на общественото битие, засягащи кръвните интереси не само на русина, но и на всеки човек без разлика на неговата национална и расова принадлежност.

Докато в книгохранилищата на Съветския съюз са запазени ръкописите на Цамблак, у нас в Германия е съхранен неговият образ, предизвикал очарование и вдъхновение у художниците на баварската школа. Освен образа, визуално, неговото присъствие, неговият патриотичен български дух е предизвикал и възхищението на немските хронисти, които са описали подробно неговото импозантно посрещане от папа Мартин V и крал Сигизмунд на 19 февруари 1418 г., както и литургията в Констанц, което говори, че той е бил също една централна църковна и политическа фигура на Вселенския събор. Докладът ми е изграден върху новооткрити или малко използувани и неизследвани досега извори за Григорий Цамблак и неговата мисия на Вселенския събор в Констанц. Констанцкият всемирен събор се явява като едно от най-големите и найзначими събития на късното Средновековие. Всички политически и църковни проблеми е трябвало да намерят на събора своето мащабно решение. Един така продължителен на години събор (1414-1418 г) е дал възможност за небивал дотогава и след това съвместен живот на учени от различни нации, факултети, остроумни хуманисти, литературни и църковни експерти, поети..., за което свидетелствуват многобройни писмени документи. Така ние научаваме от старите немски хроники за атмосферата на града, за красивите архитектурни сгради, за живота по време на четиригодишния Вселенски събор. Политически погледнато, Констанц е бил имперски град - т. е. самостоятелен град-държава в империята, който еимал свои закони, монети, водел войни, сключвал държавни договори и бил вплетен в една гъста мрежа от външнополитически и стопански интереси. Икономически градът е бил търговски център благодарение на доброто му разположение на Боденското езеро, което благоприятствувало на далечната търговия да се реализира по най-краткия път през удобните проходи на Алпите, по реката Рейн и нагоре. В центъра на града се намирала катедралата, в която се е състоял Вселенският събор. Тя се извисява и днес близо до брега на езерото. До нея са били разположени жилищата на епископите и палатата, която притежавали за жилище папа Йоан ХХIII и след това папа Мартин V. От източната страна на катедралата се намирал т. нар. „кауфхаус“ (търговски дом) - който съще ствува и днес. В него кардиналите се събирали при избор на нов папа. Освен това в града и околността се намирали няколко мъжки и женски манастири.

Въпреки тази висока оценка, изказана през 1911 г. от видния български учен историк В. Н. Златарски, все още за Онуфрий Попович няма цялостно проучване, в което да се про следи неговата биография, неговата обществена, културна и църковна дейност. Сега познатите материали говорят, че целият му живот е насочен към въздигане духа на българина, към създаване на просветно движение, предпоставка за по-добър живот. Проучванията, пря ко свързани с неговия живот и с неговото дело, са съвсем малко. Първа такава публикация дава В. Н. Златарски - Архимандрит Онуфрий Попович Хилендарец", в която обнародва автобиографията му, придружена с проучване за възрожденеца. Втора публикация пак с извороведчески характер направих аз през 1968 г. - Хилендарска преправка на „История сла вяноболгарская "2. В повечето случаи за него става дума в проучвания за други възрожденски дейци, като понякога се изнасят и негови писма

На 25 декември 1980 г. почина в София основателят на германистиката България, забележителният литературен критик и позабравен писател Константин Гълъбов. Прелиствайки днес многобройните страници на неговите произведения, ние усещаме докосването на една необикновена личност, прекосила духовната нива на България с гордата и независима крачка на сеяча, който мисли за хляба на утрешния ден. Защото онова, което прави най-силно и - нека призная - неочаквано впечатление в повечето от тези произведения, техният „съвременен" характер, тяхната отдавнашна съгласуваност с основни насоки на днешната литературно-историческа наука, тяхната съзвучност едни от най-важните изисквания на съвременната литературна критика. Роден на 17 април 1892 г. в Перущица като син на учител и потомък на e C борци от Априлското въстание, проф. Гълъбов запазва в себе си докрай суро вата жизненост на родната планинска природа и светлината на идеалите от българското революционно минало. Бащиният дом му дава като незаличимо наследство интерес към историята и народното творчество, стремеж към върховете на човешката култура. През 1910 г. той завършва гимназия в Пловдив И започва да следва славянска филология в Софийския университет. Но през следващата 1911 г. решава да отиде в Германия и да изучава там германистика. В Гьотинген до 1914 г. той слуша лекции по немска филология, история и философия при Едвард Шрьодер, Едмунд Хусерл, Ранке и др. През 1915 г. следва немска филология, история на изкуството и философия в университета на гр. Кил, където и защищава докторската си дисертация на тема: „Отношението на Фридрих Шлегел и другите немски романтици към Гьотевия „Вилхелм Майстер". След Първата световна война Константин Гълъбов работи като гимназиален учител по немски език в София (1918), като лектор по немски език Университета (1921), като дългогодишен преподавател по старобългарски и руски език в немското училище в София. През 1923 г. той е избран за доцент, B а през 1926 г. — за извънреден професор по немска филология в Софийския университет. Редовен професор по тази специалност той става през 1931 г. Катедрата по немска филология при Софийския университет е основана още през 1904 г. по инициатива на големия български учен проф. д-р Иван Шишманов, тогава министър на просветата. Но тя се стабилизира едва през 1923 г., когато се формира нейното основно преподавателско ядро: Константин Гъльбов, хабилитиран доцент по немски език и литература и двамата професори по славистика Михаил Арнаудов и Стефан Младенов, които изнасят лекции върху принципите на литературната наука и принципите на езикознанието.

През 1854 г. Петко Славейков публикува в подлистника на „Цариградски вестник" преводната брошура „Брачний дар на младите сопружници, годеници и на всички ония, които мислят този път да последуват". В бр. 184 от 31 юли, след първия откъс от превода, е написано: „Някой турски сатирик така вика против ония, които се женят за пари: Тежко и горко на тогова, кой се жени за пари и богата стара баба предпочита от девойка добросърдца сиромахкиня. - За имот ли се ожени? Роб си. Имаш заповедник. Варди и кат му прилегне в чутурата счуква вяра. Ха бре! дръж го за брадата, вещице за пари избрана! Ще не ще, щеш го накараш да търпи като магаре. В следващия бр. 185 пак след края на превеждания откъс е отпечатано стихотворението Не търси далек честта си...", също без подпис, и то е припознато като Славейково в т. І на пълното събрание на съчиненията му, а „Тежко и горко на тогова..." е отминато от съставителите. Основание да приемем възможността, че това стихотворение е писано от Славейков, ни дава фактът, че и то като „Не търси далек честта си..." е поместено непосредствено след текста на превода, правен от Славейков, като и двете стихотворения не са подписани. Освен това безспорно е, че и двете творби са се родили в резултат на контакта на техния автор с проблематиката на „Брачний дар...", което, струва ни се, също може да послужи като агрумент да се приеме, че те са създадени от неговия преводач. В бр. 5, г. ІV на в „Право“ от 27 март 1871 г. е намерила място сатирата „Посвящение А. Д. Пюскюлиеву", подписана Т... На Връбница 1871", в която се осмива Ангел Пюскю лиев за стихотворението му „Пейте, Славейков!". В бр. 14 на в. „Македония" от 6 април 1871 г. Пюскюлиев отговаря с „Посвещава се, комуто се пада", а в извънредната притурка след бр. 14 е поместено стихотворението:

Целият обществено-политически, научен, културен живот в нашата страна през настоящата година минава под знака на двете най-крупни събития - ХІІІ конгрес на БКП и тридесетгодишнината на Априлския пленум. В светлината на тия събития ние оглеждаме изминатия път, преценяваме днешните си дела, чертаем перспективите за бъдещето. Що се отнася до литературата и литературната наука, можем с гордост да отбележим, че България е една от малкото социалистически страни, в които не се прояви колебание и съмнение по отношение на избрания път на развитие - пътя на социалистическия реализъм, път, който доведе до истински разцвет на художественото слово у нас. Главната заслуга за това принадлежи на БКП, на нейния Централен комитет, на др. Тодор Живков, на верността на нашата партия към принципите на марксизма-ленинизма, на марксистко-ленинската естетика. Но не по-малко важно е и това, че многобройният отряд на художествената интелигенция у нас утвърждава и развива тия принципи като свое верую, воюва за тях. От старейшината на естетическия фронт у нас академик Тодор Павлов до най-младите специалисти, от ветераните на пролетарската, социа листическореалистическа литература до тези, които за първи път излизат на литературното поле - всички живееха и живеят с мисълта, че създават, трябва да създават партийно изкуство, изкуство на социалистическия реализъм. и Но това от своя страна налага своевременно научно осветляване на всич ки ония проблеми, които развитието на живота, самото развитие на литературата поставят пред творци и теоретици. И тук, както във всички други обла сти на живота, истински фар, който сочи верния път и предпазва от грешки отклонения, е жизненото и теоретично дело на В. И. Ленин. Това определя насочването към темата на настоящата статия. Още повече, че за голямо учуд ване тази проблематика досега е оставала някакси встрани от вниманието на специалистите... На тази тема няма нито едно голямо специално изследване. Даже в монографиите за естетическите възгледи на Ленин, за неговото отношение към проблемите на литературата и изкуството няма не само отделни глави, посветени на тази тема, но понякога не става и дума за това! В специалния библиографски указател „Ленин и наука о литературе (Ленинград, 1970) на тази тема не е отделено място даже в проблемно-тематичния указател... Някои може би смятат, че доколкото понятието социалистиче ски реализъм се е появило след смъртта на В. И. Ленин, то неговото дело, неговото теоретично наследство нямат отношение към художествения метод, към метода на социалистическия реализъм.

Темата за взаимовръзките и взаимните влияния между писателите на Русия и другите славянски страни е традиционна за катедрата по славянска филология в Ленинградския университет. Най-попу лярна форма за разкриване на литературните взаимоотношения е анализът на влиянието на отделни зна чителни руски писатели върху славянските литератури и техните представители, получили образованието си и живели дълго в Русия, върху писателите, станали в родината си пропагандисти на прогресивните литературно-естетически възгледи на руските автори. Съветските литературоведи от 40-те 70-те години на ХХ в. изучаваха въздействието на творче ството на такива бележити писатели, като Пушкин, Гогол, Толстой, Салтиков-Шчедрин, Достоевски, Горки, Маяковски. Появиха се редица работи за творчеството на Л. Каравелов, Хр. Ботев, Св. Мар кович, Р. Доманович, А. Ашкери, П. Кочич, работите на Н. С. Державин и В. И. Злиднев за Ив. Ва зов, на Н. И. Кравцов и Ю. Д. Беляева за руско-югославските литературни връзки, на Д. Ф. Марков и В. Д. Андреев за българската литература, на Л. С. Ерихонов за обществената мисъл на южните сла вяни през 60-те 70-те години на XIX в., на П. А. Дмитриев и Г. И. Сафронов за възприемането Горки в Югославия, за Цесарец и Достоевски, за Доманович и сатиричните традиции на Гогол и Салти ков-Шчедрин, за руско-югославските литературни и научни връзки, изследванията на И. М. Шептунов, на А. М. Балакин, Е. И. Карцева, Е. В. Шпилева, Г. Я. Илина, М. И. Рижова, М. Л. Бершадска и др. Сред работите от 40-те -50-те години по редица проблеми на взаимовръзките на славянските литера тури особено се открояват изследванията на известния ленинградски славист Константин Александро вич Копержински (1918-1953). К. А. Копержински навлиза в българистиката като вече формиран учен. След като завършва през 1918 г. славяно-руското отделение на Историко-филологическия факултет на Петроградския универси тет, той преподава история, руски и украински език, руска, украинска и западноевропейска литература в средните учебни заведения и в педагогическите курсове в град Каменец-Подолск. След четири години, през 1922 г., К. А. Копержински се завръща в Петроград и работи като научен сътрудник в Изследо вателския институт при Петроградския университет. Като се започне от тези години, К. А. Копержински изгражда своята преподавателска и пропагандистка работа върху основата на марксистко-ленинската методология, вземайки под внимание задачите на социалистическото строителство. През 1925 г. е избран за професор в Одеския институт за народно образование, в който чете не само етнография и фолклор, но и курс по история на революционното движение в Украйна. През 1927 г. К. А. Копержински взема участие в редактирането на „Трудове на Одеската народна библиотека" и бива избран за председател на Украинското библиографско общество. К. А. Копержински организира издаването на „Записки на Украин ското библиографско общество" и взема активно участие в редактирането им. Както и в Петроград, той развива активна обществена дейност, чете лекции в работническия факултет, в различни курсове и в ра ботническите клубове в Одеса. От 1928 г. К. А. Копержински е действителен член на научноизследова телската катедра по история на Украйна при Украинската Академия на науките

The Ottoman legacy is a curious topic in Bulgarian cultural studies. Despite the overall quest for prestigious legacies and heritages (Antique, Thracian, even Byzantine, not to mention Slav and Proto-Bulgarian), it is still neglected and even rejected. Mass consciousness admits some traces and influences in the field of material culture, in cuisine, rarely in traditional costumes and even more rarely in customs. The Ottoman legacy is often seen as a "legacy of shame" from which modern Bulgarians should deliberate themselves. The paper is trying to deal with some aspects of the complex problem of interferences, border phenomena, mechanisms and arguments that deny the Ottoman legacy. It focuses on some cases in which rejection in fact appears to be confirmation, like when one's own identity is based on the rejection of some other identity (Ottoman, Turk, Muslim) using its proper matrix. Not infrequently own "high" traditions are succeeded by foreign "low" traditions in a text and a situation. In other instances one could trace curious coexistence of rejection and glorification of the alien and Turk in particular. This was typical for some canonical literary works, dedicated to the struggle for national independence (such as the memoirs of Zachari Stoyanov), and for modern text of culture too. The author attempts to see these phenomena in the context of national mythology. All of us are inclined to think of national mythology as built mainly on the basis of narrations of the great ancestors' glorious deeds. The narrations of suffering and traumatic events that consolidate the community through other mechanism supplement the general picture. It is not so obvious that some important events in which "ours" overcome "enemies" are either missing, or appear later, or are presented modestly. Other victories, either real or easy to imagine, do not have the place we expect them to have. The present paper points at some similar cases in Bulgarian context and some possible explanations. Bulgarian national mythology's main plot is the abducted treasure narrative - Bulgarians were first and foremost victims and then liberators and avengers. This plot has its inverted mirror image variations in which heroic Bulgarians abducted "other's" women, books, faith. It had its ground in history, but its presence in national mythology is limited, the reasons for that being rather complex and not so clear. In certain cases they have to do with so called ressentiment. One of these inverted mirror image variations of the abducted treasure plot unexpectedly became actual in the late 20th century in connection with the name change of the Muslims in Bulgaria. These events have enormous myth-generating capacity that can go in diametrically opposed directions and have not yet fully shown its potential.