психологическата

Всеки голям творец ни въвежда в свои светове, в които живата действи телност е претворена от неговия индивидуален поглед и философска концепция. Но той ще постигне истинско изкуство само когато живее с болките на своето време, когато е готов на всякакви жертви за истината. Надареният майстор, както изгарящият от творчески огън Саваот в чудната Сикстинска живопис на Микел Анджело, трябва да вдъхне душа на своите образи, да остави у нас илюзията, че общуваме с истински хора, които неусетно ни внушават хуманния идеал на автора.

Лео Шпитцер (1887-1960) е роден във Виена, която, казва той, по вре мето на неговата младост била изпълнена с възхищение от френския начин на живот. Самият той също бил заобиколен от френска атмосфера и на тази възраст си създал една макар твърде обобщена представа за френската лите- ратура, която му изглеждала като съчетание, наподобяващо австрийското - от сетивност и духовност, от жизненост и дисциплина, от сантименталност критически разум. В немалка степен това предопределило бъдещите му занимания. Вече почти шестдесетгодишен, Шпитцер си спомня как, когато заве сата се вдигала, за да започне представлението на някоя френска трупа и лакеят с плътния си равен глас, в който съзнателно се долавяла психологически пресметната оживеност, произнасял думите: „Госпожо, сервирано е!", сърцето му се изпълвало с наслада. В университета Шпитцер слуша лекции при един от най-значителните представители на младограматическата школа в езикознанието - Майер-Любке. „Моят велик учител Майер-Любке“, както го нарича Шпитцер. Но в лекциите по историческа граматика на френския език Шпитцер не откривал и следа от френския народ или от френския характер на езика. Той виждал как латинското а съгласно неумолимите фонетични закони преминава във френско е - рater pere, виждал как от нищото изниквала нова деклинационна система, в която ставало така, че шестте латински падежа се свеждат до два, а по-късно до един, научил също, че подобно насилие било извършено и с останалите романски, а всъщност и спрямо много от живите днес езици. За да обясни някоя френска дума, Майер-Любке я съпоставял с форми от старопортугалски, македоно-румънски, немски, келтски и палеолатински. На Шпитцер му се струвало, че докато говорели за френския език, самият французин зъзнел, изоставен вън на студа. Френският език не бил езикът на французина, а едно струпване от отделни, несвързани, безсмислени и смешни пре ходи - ако не се вземал предвид речниковият фонд, френската историческа граматика можела да бъде също така германска или славянска; и там се наблюдавали фонетични преходи и уеднаквяване на парадигмите.

В българската последното десетилетие масово разпространен, популярен еднакво сред творци и читателска публика лиро-епически вид се налага битовата поема. Тя представлява явление с изклю чително широки граници, включва разнообразни произведения от почти всич ки поети на десетилетието. Масовото и разпространение е неотменна част от незаглъхналия интерес към литературата с битова тематика, пуснала здрави корени в поезията и прозата на Възраждането. Бързото развитие на критическия реализъм също подпомага нейното избуяване: то възпитава у творци и читате ли интерес към ежедневния бит на хората, към реалните, приземени конфликти и проблеми, към реалистично изградените характери. Елементите на народничество, появили се в литературата ни към края на века, оказват ясно изразено влияние върху голяма част от битовите фолклорно-подражателни поеми (творби на Ст. Попов, Ц. Церковски, Ст. Киров, Н. Д. Йорданов, Д. Конаревски и пр.). От голямо значение е и порасналото внимание към фолклора - стремежът за неговото естетическо преоткриване и художествено преосмисляне. Ненапразно една голяма част от битовите поеми са фолклорно-подражателни. Друга част развива някои нравствени и социални елементи; трета се връща назад към историята и патриотичния патос на възрожденското минало.