Трифонов

С него ме беше запознала Зоя Богуславская много отдавна, още когато той не беше написал произведенията, с които щеше да остане в литературата. Но и тогава ме заинтригува със своите сериозни, тежки разсъждения на всяка докосната тема от живота и литературата. Бях чел в студентските си години романа му „Студенти", много нашумял, бях чул нещо за злощастната съдба на баща му и ми беше необяснимо и странно как един писател, израснал в дом за деца на народни врагове, е бил допуснат да следва и особено как книгата му е наградена с най-прецизно връчваната Сталинска награда? Тогава, при първите ни срещи, разбира се, не можех да го питам за такива неща, въпреки че антикултовската тема е присъствувала много често в нашите разговори. Юрий Трифонов беше и страстен запалянко, той се беше обяснил в любов към футбола в една статия, пишеше по спортни въпроси в „Комсомольская правда" и „Литературная газета", окайваше тежкото състояние, в което беше изпаднал любимият му отбор „Спартак", или изказваше възторзите си от превъзходните качества и футболната интелигентност на Георги Аспарухов. В областта на спорта той беше истински капацитет - споменаваше имена, припомняше резултати, правеше прогно зи. Колко пъти в свободно време сме се увличали да коментираме минали или пред стоящи мачове, а някоя надвисваща олимпиада или шахматен турнир можеше да измести на заден план всички важни литературни събития. А когато през 1970 г. се появи документалният филм„Спорт, спорт, спорта на младия и никому неизвестен режисьор Елем Климов, Юрий Трифонов написа в сп. „Искусство кино" пространна рецензия под заглавие „Планетарно увлечение" с любопитни размишления за връз ката между изкуството и спорта и с възторжени оценки за работата на дебютантите B Киното. Външно Юрий Валентинович имаше вид на професор - с дебелите рогови очила, с масивната фигура, с тази вечна сериозност, прорязвана само от кратки избухвания на затаена усмивка. Изглеждаше затворен и неразговорлив, а всъщност като се отприщеше, ставаше интересен и словоохотлив събеседник, владееше изкуството на сладката разговорка и умееше да дарява и извлича наслада от нея. Всички, които са го познавали отблизо, са изпитвали навярно удоволствието от беседите с него. Ду мата му тежеше, защото той знаеше м ного, и преди да се произнесе по каквото и да било, отмерваше приказките си със строга мярка. Но обичаше да се шегува и за мене е необяснимо защо човек с такова вродено чувство за хумор не написа нито едно хумо ристично произведение? Защо всичките му герои са толкова сериозни и съсредоточе ни?

Мина доста време от онзи летен ден, когато с Румяна Узунова се срещнахме във Варна с Юрий Трифонов. В края на седемдесетте и началото на осемдесетте години той беше символ на най-новата и прогресивна градска руска проза. Сред „сибиряците“ стоеше на особен пиедестал. Когато го видях, се почувствах малък и не знаех къде да дяна ръцете си. Румяна Узунова разруши бариерата пред мен и свойски, приятелски го заприказва. С всяка дума гласът му ставаше все по-топъл. Вътрешният му свят излъчваше благородство и доброта, но същевременно много и различни чувства. Говореше бавно, умно, някои думи повтаряше, сякаш се съмняваше в тяхната ценност. През диоптричните очила гледаха уморени, но пълни с любопитство светли очи. Словата му, книгите му още тогава подсказваха, че един ден хората от Източна Европа ще тръгнат по днешния път. Беше роден демократ. Запомних и нещо много важно за мен. Не се сещам точно за коя от книгите му говорехме, когато той ни каза: „Бог има избраници за всяко дело.“ Днес си мисля, че Юрий Трифонов беше един от тях и съм уверен, че Бог наистина си има избраници. Минаха много дни, Юрий Трифонов го няма сред живите, но следата е силна и се вижда отдалеч. И непубликуваното интервю, пленено навремето от тоталитаризма, се оказа, че е живо. Тази история има голяма поука — рано или късно истината и вярата изплуват на белия, свободен свят. И само за това си заслужава да отстояваш принципите си.