тривиалното

Ако се съгласим с твърдението на Бахтин, че най-адекватното познание за кул турата е всъщност познание за нейните граници, то какво по-неспокойно място от границата - идеалната „територия" за конфликти и противоречия. Затова и трансформационните процеси в литературния развой, които задължително включват и елементи на противопоставяне, най-отчетливо се наблюдават в непосредственото им протичане тъкмо на границата на отделните периоди, стилови формации, жанрови сис теми и пр. Изучаването на литературноисторическите епохи по правило е подчинено на един „класикоцентризъм“, т. е. пред погледа на изследователя са преди всичко образ цови творби, представителните текстове на големите автори. Тази практика почива на дълбоко вкорененото убеждение, че големите произведения са резултат на дълга еволюция и са попили търсенията и постиженията на своето време. Това безусловно е вярно, но, както твърди В. Бенямин в своето изследване върху немския трауершнил, .... свидетелствата на по-посредствените поети няма да са по-маловажни от тези на по-великите, защото в техните произведения обикновено се очертава характерHOTO." B ce Литературното пространство на дадена епоха е ценностно разслоено и функциално нееднозначно. Затова е трудно, да не кажем невъзможно, да реконструираме цялостната литературна физиономия на една епоха, а това задължително предполага да се спрем и на онези явления, стоящи на периферията на литературния живот, неудостоявани с вниманието на критиката или литературната историография и ценностно неравнопоставени спрямо „голямото" изкуство. Но подобен интерес не подхранва единствено от желанието за разширяване на изследователския обхват. основата му лежи разбирането, че успоредно с ценностната и структурно-функционалната обособеност на литературния феномен спрямо други комплекси в кул турата е невъзможно литературата да се мисли като единно по своите диференциални характеристики явление, т. е. художествената практика не може да се дефинира в рамките на самата себе си, а винаги с оглед и на една извънхудожествена сфера. Тя винаги се изгражда като система от йерархично разположени равнища, обладаващи нееднаква ценностна значимост и чиито комуникативни цикли често не съв падат. Границата литература - нелитература, художествено - нехудожествено ми нава през цялото на литературата като вид изкуство. И още едно уточнение - става дума за конкретното взаимодействие между онтологичния статут на едно естетическо явление и възможностите за изразяване на оценъчно отношение към него.

В една анонимна анкета на въпроса за малката и голямата правда някой беше отговорил: „Малка правда е това, което виждаме в живота, а голяма правда — онова, което пишат вестниците.“ Този отговор остроумно опростява сложното взаимоотношение между реалната действителност и нейния преобразен облик в „лъжливото съзнание“ на социалистическата идеология. От Маркс знаем, че съзнанието не е нищо друго освен осъзнато битие. Не само от него знаем, че съзнанието никога не отразява битието пряко, че помежду им винаги има опосредстващи и трансформиращи „буфери“ — традицията, обичаите, понятията, идеите... Действителността никога не е „такава, каквато е“: тя е винаги такава, каквато сме в състояние да я възприемем и осмислим. Тя е някакъв компромис между това, което непосредствено възприемаме, и онова, което вече знаем за нея (съпоставката с нейния предварително формиран в съзнанието ни образ). Какъв е социалистическият образ на света? Въпрос сложен и разностранен, който тепърва ще бъде изследван както трябва. Тук ще се ограничим с няколко забележки във връзка с нашите литературни цели. Социализмът беше благородна, но далечна и неосъществима цел: той беше една утопия. Но тази утопия за разлика от царството божие искаше да се реализира тук и сега, на земята и в близко бъдеще. Затова на всекидневно равнище се „снемаше“ в най-прагматична дидактика, в конкретни до пародийност указания и директиви, абсурдни ритуали и табу, обвързани в сравнително цялостна система. Наложена върху реалността, тя раждаше шизофренни ефекти на раздвоение — с различна интензивност на различните равнища. Анализът на този нашенски „феномен“ може да бъде осъществен по-лесно благодарение на три понятия, формирани не без помощта на Джордж Оруел: двуречие, двумислие, двумирие.

Със самото формулиране на предмета и интереса си нашето изследване изглежда странно. За днешното ни мислене „Аз съм българче“ е текст от буквара, стихотворение, чрез което сме осъзнали националната си принадлежност, което ни е накарало да се почувстваме българи и да изпитваме гордост от това, което е безсмъртно, както е безсмъртна България, и т. н. Нека в това изброяване не бъдат търсени иронични или поне само иронични акценти, защото тези и други подобни представи съдържат нещо, което изследването счита за извънредно важно: аксиоматичността на „Аз съм българче“, неговата абсолютна безпроблемност, както и усещането за вечен, за извънвременен текст. Не се наемаме да спорим с тези представи, оптиката ни по-скоро е насочена към проникване в техните основания, а до известна степен и в тяхната структурираност. Интересът ни е продиктуван и от някои парадоксални несъвпадения между споменатите становища и реалното литературноисторическо битие на „Аз съм българче“: усещането, че творбата е стародавна, че е съпътствала, изразявала и диктувала българското самосъзнание винаги, противоречи на това, че рождената ѝ дата е през 1918 г. — стихотворението се оказва изненадващо ново; усещането, че „Аз съм българче“ е неотменима част от творчеството на Иван Вазов, че е негова емблематична творба, противоречи на факта, че първото издание на Вазов, в което тя се появява, са 20-томните „Събрани съчинения“ от 50-те години.