умират

В заглавието на своята последна книга Е. Ка ранфилов поставя двата въпроса, от които тръгва всяко литературнокритическо изследване: „Защо?" и „Как?". Тъй проблемът за смъртта е изведен още тук, без да е назована пряко най-често споме наваната в цялата творба (както и в насловите на отделните глави) дума - „смърт". Тълкуваме мотива за смъртта, а говорим за живота - дали причината е главно и единствено в оптимистичното твърдение, че народът ни се е научил да умира „заради живота" и смъртта не обезсмисля, а разкрива дълбокия смисъл на човешкия живот"? Анализите, наблюденията и обобщенията в кни гата неизменно са свързани с това „противоречие" Между живота и смъртта и с неговото отражение в литературата. Е. Каранфилов пише всъщност за формите, под които смъртта присъствува в живота - онези форми, под които смъртта живее. Свикнали сме с израза „преживях си смъртта", но едва ли си даваме сметка, че го чуваме все от живи хора и никой мъртвец не се е върнал, за да ни го разкаже. Заговорим ли за умиране", ви наги става дума за отношението ни към смъртта, за предусещането й или за пътищата към нея. Спрямо категорията „смърт" човешките реакции си остават външни - не проникват до същността й. Дори когато констатираме или изследваме чуждата смърт, гледната ни точка е отново жива" и връзката е пак едностранна - отговори на въ просите си търсим и даваме сами. Това, както го нарича авторът, е великото съмнение и великата тайна". Така проблемът за смъртта в тази книга се разкрива като проблем за нейните превъплъщения в живота и литературата. Сънят, болестта и страхът като „форми" на смърт; чуждата гибел и споменът за умрелия човек; самоубийството и убий ството; продължението на рода, достойните дела и творчеството като „форми" на безсмъртие - ето кръга от мотиви, който интерпретира Е. Каран- филов.