Унамуно

Пред всеки философ - ако е фшософ - неминуемо се изправя един въпрос, напълно достоен за сфинкса, а именно: как той се отнася и трябва да се отнася към другите, към обществото, към държавата? Още Христос е бил изкушаван от лицемери с такъв въпрос, но, както е известно (Мат. 22, 21), се е отклонил от прекия отговор със своето: «Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу.» Но какво трябва да прави философът и как той трябва да се отнася към властта на кесаря? Несъмнено въпросът е екзистеiЩИален, а и отговорът му може да бъде само такъв - тук няма обща задължителна норма и тя едва ли може да се намери. Защото до голяма степен (макар и не абсолютно) в този случай теоретическият отговор е мотивиран от практическото поведение, от доброволно направения или принудително наложения избор, и в това отношение Унамуно е пример, достоен за анализ. Влязъл в политическия и духовния живот на своята страна в самото навечерие на ХХ век с участието си в движението, наречено поколение на 98-а година, годината на американско-испанската война, от която родината му излиза победена и унизена, Унамуно до края на живота си запазва най-жив обществен интерес, без който той не може да си представи същността и мисията на човека. За рязкото си противопоставяне на диктатурата на генерал Примо де Ривера (1923-1930) Унамуно е отстранен от университета в Саламанка, на който много години е прославен ректор, и който благодарение на него става най-блестящият от испанските университети, и е изпратен на Канарските острови, едва успявайки по-късно да замени заточението с доброволна и изпълнена с много страдания шестгодишна (1924-1930) емиграция в малкото френско градче Андай до самата граница на неговата Испания. Триумфалното му завръщане в родината през 1930 г. и възстановеното му ректорство всъщност стават начало на нови социални конфликти. Разочарован от царящия в републиката хаос, той влиза в конфликт с тогавашния премиер (а по-късно и презИдент) Мануел Асаия и през 1934 г. републиканското правителство отново му отнема ректорския пост. А и след това стълкновение още по-непримирим е конфликтът му с възхождащия фашизъм, успял да го постави и под домашен арест. Дори и краят на Унамуно е предизвикан от социални натоварвания: той умира при остър спор със свой бивш колега, станал фалангист.

Това заглавие би могло да звучи и по друг начин, например: «Творчесrвото на Унамуно в българската критика и пубтщистика». И така сиrурно щеше да е по-правилно да се каже, но затова пък нямаше да е съвсем вярно. Работата е там, че българската литераrурна мисъл е далеч от това да разглежда творчеството на Унамуно в цялата му пълнота и жанрово многообразие, във всички етапи от неговото многолетно развитие, в сложната му и понякога противоречива съвкупност от духовни търсения. В това няма нищо чудно, като се има предвид каква част от литераrурното и философско наследсrво на Унамуно е успяла да проникне у нас с помощта на превода. Огносиrелният дял на това проникване не е малък (в сравнение с превода на български на други испански автори) и включва редица най-значителни заглавия, но същевременно не е голям - на фона на колосалното и по обем, и по значение творческо дело на Унамуно, съставяшо цяла епоха в литераrурния и мисловен живот на Испания и Европа през края на XIX и първите десетилетия на ХХ век. (1) Българската критика за Унамуно по общо правило е кшщетрирана около проблема за личността на писателя, като за целта си избира малко на брой, но затова пък същеегвени опорни точки. Тя се вълнува повече от цялостния образ на Унамуно, от неговия интелеК'I)'ален и граждански силует, а не толкова от творчесrвото му като процес, развитие, кулrурно-исторически обхват. Едва в края на разглеждания период, т.е. през 70-80-те години, когато най-интензивно се превеждат у нас съчиненията на Унамуно, се появяват и първите по-цялостни български изследвания на неговото творчесrво. Както ще видим по-нататък, от всичките му съчинения - «Животът на Дон Кихот и Санчо» - предизвиква най-голям интерес в България.