Мигел де Унамуно в българската критика и публицистика

Това заглавие би могло да звучи и по друг начин, например: «Творчесrвото на Унамуно в българската критика и пубтщистика». И така сиrурно щеше да е по-правилно да се каже, но затова пък нямаше да е съвсем вярно. Работата е там, че българската литераrурна мисъл е далеч от това да разглежда творчеството на Унамуно в цялата му пълнота и жанрово многообразие, във всички етапи от неговото многолетно развитие, в сложната му и понякога противоречива съвкупност от духовни търсения. В това няма нищо чудно, като се има предвид каква част от литераrурното и философско наследсrво на Унамуно е успяла да проникне у нас с помощта на превода. Огносиrелният дял на това проникване не е малък (в сравнение с превода на български на други испански автори) и включва редица най-значителни заглавия, но същевременно не е голям - на фона на колосалното и по обем, и по значение творческо дело на Унамуно, съставяшо цяла епоха в литераrурния и мисловен живот на Испания и Европа през края на XIX и първите десетилетия на ХХ век. (1) Българската критика за Унамуно по общо правило е кшщетрирана около проблема за личността на писателя, като за целта си избира малко на брой, но затова пък същеегвени опорни точки. Тя се вълнува повече от цялостния образ на Унамуно, от неговия интелеК'I)'ален и граждански силует, а не толкова от творчесrвото му като процес, развитие, кулrурно-исторически обхват. Едва в края на разглеждания период, т.е. през 70-80-те години, когато най-интензивно се превеждат у нас съчиненията на Унамуно, се появяват и първите по-цялостни български изследвания на неговото творчесrво. Както ще видим по-нататък, от всичките му съчинения - «Животът на Дон Кихот и Санчо» - предизвиква най-голям интерес в България.