Уроците

Всяка среща с поезията на Александър Блок е събитие в живота на добрия читател. И това е обяснимо. С Блок приключва развитието на руската предоктомврийска поезия и с него съще временно се трасира пътят към новата, революционната, съветската поезия. Патосът и отрицанието, толкова характерни за руските писатели от XIX в., Блок доведе в зрялото си творчество до краен предел и в същото време като поет и гражданин подкрепи и тръгна в крак новото. Затова и за българските читатели Блок става близък не само по дълбокото славянско чувство, което лъха от всеки стих на творбите му, но и по омразата му към миналото, по романтичната му устременост напред, по вярата му в човека и великата родина - чувства, които той изразява с поразително поетично майсторство. Като имаше пред вид следоктомврийските поеми стихове на поета, още през 1921 г. Гео Милев писа: „Русия - великата саможертва на чове чеството - е синтезирана в поетическото дело на Александър Блок. "1 Не по-малко точен в оценИ ката си за него е и Г. Бакалов: „Блок не дойде от Революцията, но когато се появи тя, той я посрещна възторжено. Душа Романтична, жадуваща нови светове през бури и пламъци, той възприе Революцията като велика обновителка. Каквито и да бъдат нейните пътища, него го пленяват крайните и цели. Блок не би бил поет, ако не видеше в Революцията една истинска поема, творима от милионите. В този смисъл уроците на Блок не пресекват и в наши дни. В стиховете и поемите му и днес читателят продължава да намира отговор на въпросите за човешкото щастие, вълнуват го мислите му за историческите пътища на руския народ, интелигенцията и родината. Уроците на Блок са многопосочни. С дистанцията на времето тяхната въздействена сила не намалява, а обратно - увеличава се, става още по-разтърсваща духовете. Защото Блок е от истински големите, класиците, новаторите. Много вярно тази страна или черта на таланта му е определил Г. Цанев в спомените си „Руската класическа и съветска литература в моя живот".

Всеки значителен писател воюва за читателите си, възпитава ги по законите на своята естетика, и - като правило - обогатява и извежда на ново стъпало техните литературни вкусове и социални въжделения. Пример за това са и найпоследните срещи на днешния читател с новата проза на Павел Вежинов, Слав Хр. Караславов, сбирките на Любомир Левчев - нека не утежнявам списъка с повече имена. Тук много често не формата на литературната творба се оказва решаваща, а доколко и как авторовата идея е въплътена в художествени образи. И от чии позиции! По този въпрос досега са водени много дискусии, понякога се чуваха вза имноизключващи се становища. Вероятно дискусии ще има и в бъдеще. Новото сега е, че се очертава възможността писатели-творци и литературни критици да минат към изграждане модела на нашата социалистическа литература и култура. Това го изисква новият инструментариум на управлението и новите структури в икономиката и духовната сфера. на Мислейки за модела, не можем да не тръгнем от първоизворите. В това отношение достатъчно респектиращо е художественото наследство на Максим Горки, чиято 120-годишнина от рождението предстои да отбележим (28.03. 1988). От края миналия век и до наши дни това творчество се явява отправна точка на разго рещени разговори в живота на цели поколения писатели, естетици, философи. Обикновено се спори за характера и новотата на революционно-пролетарската ли тература, за героя, който тя издига, за естетическите и принципи на превъплъщение действителността - минала, текуща и бъдеща. Спори се също за взаимодей ствието на тази литература с другите нереалистични течения и школи в литерату рата и изкуството на ХХ в. И на този фон - изучаването на особеностите и променливата динамика на съотношението личност общество, свое-чуждо. Тук съ ществено значение имат характеристиката на Максим Горки като типичен представител на руската съветска интелигенция, също и контактите му с изявени творци на в отделни страни, влияли върху общия развой на човешката култура.

Последната творба на Матвей Вълев „Ферма в Сертон" стана достояние на литературната общественост неотдавна, повече от четири десетилетия след гибелта на писателя в първата фаза на Отечествената война. Малцината, запознати с ръкописа на книгата, се изказват за нея по разному. През 1975 г. Ив. Сестримски споменава в предговора към избраните му произведения, че М. Вълев преработил „бразилските“си разкази в роман - но изкуствено, несполучливо“, и че отпечатването му е било осуетено поради бомбардировките над София през 1944 г. Кирил Апостолов, на когото сме задължени за публикуването на въпросния роман и за краткия, съдържателен послеслов към него, е на обратното мнение: това е най-цялостното и представително, най-зряло произведение на белетриста. Аз лично споделям становището на К. Апостолов. Бих добавила от свое име още нещо: пред нас е естетически значим и развойно закономерен факт. Такова е първоначалното ми впечатление от книгата. Целта на настоящото изложение е да подкрепи това впечатление с конкретни доказателства, да го верифицира. Като казвам - развойно закономерен факт, имам предвид най-първо тежнението на късия разказ от 30-те години към по-обемни повествователни цялости. Изследвано върху материал от „Под манастирската лоза" на Елин Пелин и Йовковите цикли, то съществува очевидно и в сборниците на М. Вълев. В рецензия за дебютната му изява „Прах след стадата“ (1937) Г. Цанев отбелязва, че увлечението на повествуващия герой по дона Лиджия „свързва голяма част от разказите в едно. Така се създава особено единство." И по-нататък: „По своята циклова постройка книгата напомня „Вече ри в Антимовския хан“ и „Ако можеха да говорят 1. Не е изключено замисълът да обедини „чуждестранните" си скици в роман да е възникнал у М. Вълев под влияние на изтъкнатото от Г. Цанев „цялостно впечатление", което разказите за добруджанския чифлик пораждат по силата на „тяхното подреждане и особената връзка помежду им. „Ако можеха да говорят е всъщност един роман... Отделните работи са свързани и по място на действие, и с общи ге рои, пък и с един общ мотив.