веднъж

В книжка 4 на сп. Литературна мисъл" бе пуб ликувана бележка от Лю бен Георгиев „За по-голяма обективност на на учната информация", в която се подлагаше на критика редакцията на „Реферативния бюлетин" при БАН - отдел за литературознание. По повод на тази критика излезе редакторът на бюлетина др. Кръстьо Генов с контрареплика, поместена в книж ка 6 на списанието. В отговор на неговите обяс ния в списанието се получи нова бележка от Л. Георгиев. В нея се прави разбор на възраженията, които дава др. Генов и се Установява, че редакторът на бюлетина фактически отхвърля всички критични бележки. Л. Георгиев пише: От изнесените 14 случаи на премълчани книги и два сборника редак торът има основание да протестира само за един - за книгата на М. Янакиев, която е излязла една година по-рано и случайно е попаднала в списъка на Книгите от 1961 година.

В книжка 2 на сп. „Литературна мисъл е отпечатана статията на В. Смоховска и Б. Ничев „За българо-сръбските литературни отношения и по някои въпроси на сравнителното литературознание". Всъщ ност тя езамислена и осъществена като ре цензия за моята книга „Българо-сръбски литературни взаимоотношения през XIX век (до Освобождението)". В нея не е поставен специално и не е разрешен нито един въпрос на сравнителното литературознание върху материал от нашата или друга национална литература, макар че още в самото й начало са казани няколко думи за ,, най-хубавите и ползотворни прояви на дружба и приятелство между балканските народи". Ето защо тук няма да се спирам на проблемата за сравнителното литературознание - една твърде важна проблема, която не може и не бива да бъде разрешавана инцидентно. Тази област от съвременната литературна наука привлича вниманието на все по-голям брой специалисти в Съветския съюз, Чехословакия, Полша, Югославия, у нас и другаде. Желателно е и на страниците на сп. „Литературна мисъл" да се явят подобни статии, да се поведе творчески разговор по принципните и така сложни въпроси на сравнителното литературознание. По такъв начин ще се пресече и пътят на непозволеното представяне като оригинална теза на вече известни в науката становища или пък на недостатъчно проверени и съмнителни мисли. Всяка книга може да бъде разглеждана от най-различни позиции и в нея могат да се намерят сполучливо написани страници, приемливи решения или пък констатации, които не отговарят на определени изисквания. Дори и с положителните си страни често тя подсказва нови възможности, насочва специализирания читател към нови моменти в изследваната проблема, които преди това не са били забелязани. Може даже в дадена книга да преобладават несполучливите решения, но и в този случай научната критика е задължена да противостои на тях аргументирано, за да допринесе максимално за по-цялостното изясняване на един или друг въпрос, да изхожда от задачите, които си е поставил нейният автор. И когато така се подходи, стават напълно неуместни каквито и да било подмятания, груби епитети и пр., които по неизбежност подменят анализа със субективни предпочитания и квалификации. А за съжаление, тъкмо така се е получило със статията на В. Смоховска и Б. Ничев.

Той, странният детектив Валас, върви из лабиринтите на града, в който ба- може би е роден, и разследва убийството на човека, който може би е негов ща. Даниел Дюпон, преподавател по политическа икономия, е трябвало да за гине в 19.30 ч. предишната вечер от ръката на наемния убиец Гаринати, но съд бата е отредила да падне на същото място 24 часа по-късно, пронизан от куршумите на същия тоя Валас. Остроумен криминален роман? Какво търсят тогава в текста картичките със стените на Тива, пазарът за домати, безкрайните градски улички и гумите? Гумите... „Мека, лека ронлива гума, която от натискането не се деформира, а се превръща в прах; гума, която лесно се раздробява и на отчупеното място е лъскава и гладка като седеф." Да започнем оттук. Годината е 1953. Романът „Гумите" от неизвестния, роден през 1922 г. агроном Ален Роб-Грийе минава незабелязано за критиката и читателите. Година по-късно (сп. „Критик“, бр. 86-87 от юли- август 1954) Ролан Барт не само регистрира, но и се опитва да обясни литературната новост в статията си „Обективна литература": „Опитът на Роб-Грийе цели да създаде роман на повърхността: вътрешността е поставена в кавички, предметите, пространствата и движението на човека от едните към другите са обявени на сюжетно ниво. Романът се превръща в директен опит на човешкото обкръжение, без този човек да може да превъзхожда с психология, метафизика или психоанализа, за да се доближи до обективната среда, която открива. Романът... се учи да гледа света вече не с очите на изповедника, на лекаря или на Бога, всички тези значещи хипостази на класическия романист, а с очите на човека, който крачи из града с единствен хоризонт - гледката, с единствена власт - тази на собствените си очи." Критици и теоретици многократно ще се връщат към тъл куванието на Барт, за да разширят и уточнят смисъла му, но няма съмнение, че то най-точно възвестява (или по-скоро подтиква) раждането на новото. Валас, разбира се, не познава Барт.

Ако за етнолога това откровение на Йовков възхожда към родо вата памет на нашия народ, към самобитното светоусещане на бъл гарина, формирало се в течение на векове, за литературния изследвач то е една от непосредствените предпоставки за правилното разбиране и оценка на неговото творчество. Неведнъж е писано за митологичното съзнание у Йовков, за наличието на митологични и фолклорни еле менти в произведенията му, за митотворчество и т. н. С тези най-общи изводи обаче обикновено се изчерпва разработката на проблема, без да се потърси същността на явлението, без да се изясни неговата функция в цялостната художествена система и най-вече - без да се привлече то при анализа на естетическите характеристики на творчеството на Йовков и съответно на всяка отделна негова творба. e Безспорно е, че при създаването на своите произведения Йовков използувал голямо многообразие от универсални теми, мотиви, образи, символи и т. н. При това независимо дали са преминали от митологията чрез фолклора в личното творчество, или са по-късни обра зувания, в художествената практика на Йовков те са свързани с ня колко основни функции. В някои случаи универсалните насочват тъл куването и възприемането на творбите. В други- те представят основни те характеристики на включващата ги художествена система и по този начин усилват естетическото и въздействие.

В кн. 8 от 1987 г. на сп. „Литературна мисъл" бе поместена статията на Запрян Козлуджов „Проблемът за сказа в съветското литературознание от 20-те години", изградена почти изцяло върху книгата на Е. Г. Мушченко, Б. П. Скобелев и Л. Е. Кройчик „Поэтика сказа", в отделни откъси с буквално текстуално заимствуване. Безспорно посочената книга, издание на Воронежкия университет от 1978 година, има свой принос за уточняване теорията на сказа. Замислена като „опит да обобщи резултатите от изследванията, да изведе закономерностите в еволюцията на сказа, да определи типологическите основи на неговата поетика“, тя конкретизира и доизяснява характерологичните белези на сказовата повествователна форма, набелязани от Б. Айхенбаум, В. Виноградов и М. Бахтин. Отчетливо са разграничени сказът и фолклорната стилизация, сказът и персонифицираното повествование. Показва се подробно как сказовата повествователна форма се осъществява в творчеството на редица художници. Наред с това въпросната книга представя както моменти от историята на теорията на сказа, така и самата теория на сказа от разглеждания период твърде непълно неточно. Това налага да се върнем още веднъж към проблема за сказа в съветското литературознание от 20-те години. Както отбелязват авторите на книгата „Поэтика сказа", Б. Айхенбаум пръв прави опит да осмисли теоретически сказовата повествователна форма. (Нека засега не разискваме въпроса, дали това става под влияние на немското и френското литературознание, или го обуславя литературната практика на предреволюционните години в Русия.) През 1918 година излиза неговата статия „Илюзията на сказа“, в която уче ният изследва един от най-съществените признаци на този тип повествование - насочеността към устната реч. Приел идеята на т. нар. слухова филология, че всяка художествена реч трябва да се разглежда като звучаща реч, Б. Айхенбаум стига до своето определение на сказа: „Под сказ аз разбирам такава форма на повествователна проза, която в своята лексика, синтаксис и подбор на интонациите разкрива насочване към 3. устната реч на разказвача "; сказът е повествователна форма, която „се строи по законите на устната реч, съхранавяйки нейния глас и интонация". С това приносът на Б. Айхенбаум според авторите на книгата „Поэтика сказа" се изчерпва.

1999 Книжка 1 Адриан Прохоров между дома и занаята или още веднъж за смисъла на Майсторът на ковчези от А. С. Пушкин

The present essay attempts to find a new approach to the investigation of the famous lyrical digression and the motif of bird-troika in the finale to the first volume of ‘Dead Souls’. The genealogy of this motif is not sought in the borrowing from foreign poetical sources but in the working of a deep motif scheme determining the generation and the transformations of certain texts in Gogol’s oeuvre and the writer’s memory of them. The bird-troika motif is examined as a complex integration of the finales of ‘The Diary of a Madman’ and ‘Taras Bulba’ in the finale to volume one of ‘Dead Souls’.