великите

В дейността на партията конгресите са били винаги най-важен форум за равносметка, за проверка на извършеното и за начертаване на генералните линии на бъдещото развитие. Колко повече се отнася това за предстоящия VIII конгрес на БКП! Той е призван да сумира крупните резултати от един период на плодоносни дела и да приеме план за комунистическо настъпление през следващите двадесет години. Нашият народ вече разгърна инициативата си в предконгресно обсъж дане на проектодирективите. Той прие като своя главна цел голямата икономическа задача, поставена от партията: да се завърши изграждането на социализма и постепенно да се премине към разгърнато строителство на ма териално-техническата база на комунизма. Грандиозната по своите мащаби програма предвижда да се ускоряват темповете на стопанско преустройство. През 1980 г. България трябва да бъде страна с увеличено седем пъти промишлено производство и с почти утроена селскостопанска продукция в сравне ние с 1960 година. Това означава да се разкрият напълно и да се използуват цялостно природните и материални ресурси в нашата родина, да се догонват сще по-бързи темпове на електрификация, във всички стопански сектори да излезе на преден план борбата за технически прогрес.

«С първото раждане се ражда и самата майка, защото отсега нататък тя е друг човек: чувства се завършена като родово същество, живяло със съзнанието за едно предназначение, дадено И от природата, и най-после изпълнено. Първото раждане тя посреща като себепостигане.» (Константин Гмъбов, Човекът чужденец) А дали се ражда и като жена (или това вече И се е случило), е друг въпрос. Още повече че именно въпросът за дефинирането на жената като жена все още е ключов и все още е нерешен (а и едва ли ще бъде) в съвременния теоретичен феминизъм. И все пак, ако продължим да се вслушваме в Константин Гълъбов, пък и не само в него, то отговорът на нашето питане би бил по-скоро «да» - «да», доколкото жената според Гълъбов е повече майка, отколкото каквото и да е друго; «да», доколкото тялото на майката, територията, която то чертае, бележи по някакъв начин възможната специфично женска зона по отношение на езика и «да», доколкото в днешната ни цивилизация представянето на «женското» е изцяло погълнато от понятието за майчинството. Или, казано този път и с думите на Юлия Кръстева (Stabat Mater- in: Kristeva, J. Tales of Love, New York, р. 234): «Ако не е възможно да се каже какво е жената (без да поемем риска да се лишим от нейната различност), може би било иначе с майката, доколкото това е единствената функция на «другия пол», на която определено може да се припише съществуване.» И всичко това изглежда наистина някак си нормално, тъй като именно раждането е един от ·главните козове в ръцете и на някои съвременни феминистки, предоставящ им възможност непрекъснато да напомнят и отстояват женската различност ... Като в същото време - нека не забравяме - въпросният коз чудесно се експлоатира и от мъжете: веднъж- като знак за тяхното превъзходство, измерващо се с изземването ако не на самата идея за раждане, то най-малкото - с установяването на фактическо господство над роденото и неговия живот. Какво по-точно имам предвид ... Ако е ясно, че днес митовете за буквалното «мъжко» раждане - като се почне от тези за Зевс, християнския бог и пр. богове, създатели на битие