Веселин

Живо си спомням една случка от първите години след войната. По онова време Съюзът на писателите се намираше на улица „Леге разполагаше само с две или три скромни помещения, в които трудно се побираха дори неговите административни и редакционни служби, тогава още твърде малобройни. Затова, когато се налагаха общи срещи на членовете, възникваха трудности и по необходимост трябваше да се търси временен подслон под чужд покрив. Така, някак неочаквано, през март 1947 г. общото годишно събрание се състоя в голямата концертна зала на „Радио София".

Всеки поет има неотменното право на личен поетически глас и инди видуален художествен поглед. Всяка лирика има право на живот, стига в поетическия и ритъм да струи тревожната кръв на времето, което я поражда... Поезия, херметически изолирана от патоса на епохата, е безжизнен дестилат, стерилен екстракт, без цвят, без вкус и сладост, без никакви привлекателни свойства... Такава поезия прилича на изкуствена роза, която въпреки филигранната и изящност, остава мъртва вещ. И обратно - лирика, носеща белега на неспокойната атмосфера, сред която е породена, се чете като откровение. Звучи като съкровена изповед Всеки куплет отеква в сърцето вдъхновено, правдиво и силно! Всеки стих носи динамиката и трагизма на времето. Дълбоко е пропит от чувствата и настроенията на народа... Всяко добро стихотворение прераства в страница от лирически дневник на епохата. А поетът - в неин пророк. Вдъх новен и горд. Като заговаря с мъдростта на народа, поетът извисява полета на мислите и чувствата. Изповядва най-свидните въжделения, запява с роден глас и застава в ролята на вдъхновен глашатай в борбата. Да осво бодим поезията от тези и качества е равностойно да я разстреляме. Художественото дело на Веселин Андреев подкрепя истините за огром ната роля на поета и на поетическото слово. Той внесе свои жизнени теми в съвременната ни лирика. Показа напрегнатия живот на българските парти зани и стана откривател на тяхната героика, страдание и гордост. Посочи най-острите конфликти на антифашистката епоха у нас, като ги преоткри в богатата душевност на съвременния комунист, в чийто образ съзря неугасимия свят на бъдещето.

Винаги е интересно да се проследи творческото развитие на един талантлив поет, да се видят неговите упорити търсения, ония трудно уловими, едва забележими зигзаги в пътя му, постепенното му израстване, промените, които стават с него. И толкова е поучително това проследяване. То може да ни предпази от погрешни и прибързани увлечения при преценяване на творците, особено на младите. Страшно индивидуално, неравномерно във външните си изяви е всяко истинско развитие на таланта. И все пак винаги има една обща основа. Животът и дейността на творческата личност са едни и същи и едновременно - винаги различни, нови, неповторими. В оригиналното, вдъх новено творчесвто като в звездно небе смайва разнообразието на близките далечни, ярки и по-бледи звезди, на преливащите се съчетания от багри контрасти. Във всяко от отделните частици има импулси, крият се отделни светове, пътища към безкрайното. Няма начало и няма край - а в същото време сякаш всяка една от звездите е и начало и край... И И Когато се възхищаваме от творчеството на един интересен поет, ние може да останем изненадани от началото на неговите търсения. Често първите творчески подтици представят твореца в особена светлина. Често по-нататък той е съвсем различен, поне външно така се изявява. Защото в сърцевината винаги има нещо, което свързва разнообразните прояви, дава строго очертана завършеност, прави дори полюсните явления приемливо обединени в непов торимо и здраво единство, в цялост. В поезията винаги наблюдаваме дълбока индивидуална осмисленост, винаги има нещо закономерно, правдиво, ЛОГИЧНО.

На 24 април 1969 г. се състоя публичната защита на дисертацията на Христо Йорданов на тема „Веселин Андреев - живот и творчество". В присъствието на членовете на научния съвет, на научните сътрудници от Института за литература и на много граж дани рецензентите акад. Пантелей Зарев и проф. Ефрем Каранфилов прочетоха своите рецензии за предложения труд, като изтък наха неговите достойнства: съвестно проучване на материала, проникване в съвременните проблеми на нашата литература, сродяване с творчеството на Веселин Андреев, изграждане на точен портрет на една нрав ствена и творческа личност. В своята ре цензия акад. П. Зарев подчерта, че напълно споделя основната концепция на дисертантакрасотата и хуманизмът на социалистическата революция раждат поети и комунисти, достойни за традициите на нашата литература, идващи от Ботев. Той посочи също, че жи вотът и делото на Веселин Андреев са релефно представени и така осветлени, че са превърнати в една правдива апология на комунистическите идеи. Проф. Е. Каранфилов изтъкна, че Йорданов идва до някои инте ресни проблеми за преливането между реа лизма и романтизма, за социалистическия хуманизъм в нашата поезия, за революционния оптимизъм и др.

Не искам да скрия, че от първия текст на тази книга, посветен на Ботев, написан в патетичен стил, ме лъхна нещо познато, дежурно, като уводна статия, с която почтително се отбелязва една годишнина. Впечатлението се поправи веднага от очерка му „Голямата българска книга" за „Записките" на Захари Стоянов, защото в него се съдържа всичко, което читателят би очаквал от един участник в партизанското движение, от един политически нелегален деец, от един писател. Всичко, което може да се каже за „Записките" като фундаментално-публицистично-художе ствено произведение, е казано с тънко познаване, с литературен афинитет, с респект към личността на Захари Стоянов. Но онова, което прави този текст личен и поради това неповторим, е свързването на творбата, за която говори, с преживяването и. Преживяност - ето кое прави тези есета и спомени явление на литературата. Преживяността, манифестирана в тази книга, и вдъхва достоверност, защото и нейната субективност е също така афиширана, а не скривана зад благовидни предлози, най-малко като претенция за научност на анализа. Чисто литературните анализи са на високо профе сионално ниво, дори имат известно преиму щество пред анализа на хладен критически ум, защото са стоплени от живо, следователно човешко съучастие. Искам да кажа, че и те са преживени. Всеки от нас има своето увлекателно бде ние над страниците на „Записките“ на Захари Стоянов, но бях любопитен и естетически задоволен да почувствувам как Веселин Андреев е съпреживял тази безсмъртна книга, колко интимно е навлязла в неговото духовно битие: „Отдавна съм смятал, че познавам всички богатства на „Записките“. И винаги откривам нови. Всеки може да ги открие за себе си. Ако тук искам да изтъкна някои, то е заради удоволствието да ги преживея пак" (с. 18). Тази интимност на преживените „Записки" започва от дните на неговото собствено, на Веселин Андреев, апостолство: „Като нелегален ремсов организатор в Пирдопско и Новоселско аз вървях с тази 154 книга, макар че можеше и да не я нося - тя беше в мене. Разгръщах я в някоя плевня, в някоя горичка и с удивление откривах колко моето шетане приличаше на неговата мисия в родопските села. Трогателна преданост или гръмки думи и... свиване или предателство - това срещах и аз. Като мисля за онзи, истинския Апостол, чувствувам неудобство да го кажа, но така беше - и нас ни наричаха апостоли" (с. 14). То продължава и в партизанския отряд, защото подбужда усещането за връзка, за приемственост между дейците на Април ското въстание и партизаните, защото поражда чувството за синовна революционна щафета. Коментарът на „Записките“, пречупен през призмата на спомените на участника в партизанското движение, е онова специфично, неповторимо негово качество, което повишава общоестетическата стойност на целия очерк. Разбира се, този коментар е не само на ума, който от историческа дистанция дава преценки за събитията, заключени в „Запис ките“, той е и трепет на сърцето, емоция, съпреживяване. И този коментар следователно се влива в общата преживяност: публи цистът в случая е развълнуван, разтърсен и в такова състояние се прекланя пред революционера и писателя Захари Стоянов. Текстът под заглавие „Живот с Димчо" е може би най-завършената есеистична форма, в която са се разположили удобно и споме нът, и изповедта, и изследването, и литературно-критическият разбор. Това е един от живите портрети на Димчо Дебелянов и в същото време един от най-субективните. Субективен, защото е изпълнен с пристрастие, обикновено чуждо на историческия поглед, с екзалтация, която е всеопрощаваща, с патос ту приглушен, ту избухваш, както е в разказания епизод, когато от него, организирания ремсист, се иска да се откаже от Димчо Дебелянов, дребнобуржоазния поет". Веселин Андреев определя Димчо Дебелянов, след като признава магическата сила на поетичното му слово, не като социален поет, а като „трагедиен“. „Димчо Дебелянов е дълбоко трагедиен поет. Но какъв друг можеше да бъде? Трагично бе времето, трагичен бе животът му. Трагична бе смъртта му. И чудното, и хуба вото е, че въпреки всичко това и въпреки тогавашните литературни веяния той си остана земен поет, в стиховете му влезе жи вотът и твърде малко - отвлеченото" (с.47).

Поетическият свят на Ханчев бързо заплени не само нашия, но и световния читател. Само няколко години след смъртта на поета (1966) стиховете му се пресътво ряват на съответните езици във всички социалистически страни.. Лирическият герой на Ханчев проговори и на английски, френски, испански, италиански, немски и други световни езици. Сред десетките сборници на чужди езици изданието на руски език е найпредставителното. То включва не само най-голям брой творби, но и най-ярките му произведения от познатите ни стихосбирки: от ранните лирически стихотво рения на юношата-поет до забележи телната зрелост на поета. Предговорът, както и хронологическата подредба на подбраните стихове позволяват на читателя и специалиста да вникнат отблизо в съкровения свят на нежния лирик, да почувствуват неговото своеоб разие и да съдят за цялостния му облик, за неговите специфични търсения, неповторима поетика и възходяща творческа еволюция. Алберт Опулски е вложил изключи телна топлота, много обич, усет и талант, за да зазвучи плавно, на хубав руски език, поетическото слово на Ханчев. Живял години наред с Ханчевото мислене, образност и световъзприемане, преводачът се домогва до оригиналния му художествен изказ. Нещо повече: в творби като „Лози в Монмартр“, „Молитва към революцията" или „Парижкият дъжд, възпят от една шарманка", руският текст съперничи на оригиналния. Този стремеж да се достигне оригиналната мелодика на стиха, колкото и трудно постижимо, доминира и съпътствува почти навсякъде търсенията на преводача-поет. Той не робува на онзи познат педантизъм при превода, при който се подреждат дума по дума всички мисли, без да се съхранява атмосферата, общият смисъл, мелодика и идейно-емоционално въздействие на оригиниалното произведе ние. Като се придържа в оригиналния текст, Опулски се стреми да постигне поетическия му адекват на руски език, за да подчертае неповторимите интонации, алитерации, ханчевски багри и отсенки на речта, изострената му чувствителност към съвременността, без които би загубил своето очарование и изящество. Грапавините, които срещаме тук-там в руския текст, не са белег на недоглеждане или небреж ност. Те са по-скоро знак за усилията на Опулски да се доближи до спецификата на ханчевското слово, до новаторската му непривичност.

У Веселин Андреев са се смесили сякаш две води в една река, в едно общо течение. Забелязвал съм, когато слизат два потока от Балкана и се събират, че те носят по-различни води, двата им цвята се отделят. Сетне всичко улегва и става еднакво в по-голямото, в по-спокойното русло на реката. Такъв си го представям винаги и него. Той е комунист, той е израсъл в едно революционно време, възпитан от РМС, БОНСС, от партията, носи в себе си революционните й добродетели, предан на голямата идея, в която е повярвал още от ученическите си години. Но той е и някак си друг. В него има и нещо изконно българско. Нали произлиза от Пирдоп. Нали в много близко съседство е протекла другата, „старата“ революция. Нали родът му е сраснал здраво със земята ни. Нали най-много споменава двама писатели - Захари Стоянов и Димчо Дебелянов. Единият го пленява с българските си образи, с българските си мисли и българския си хумор, а другият с нежната си мечтателност, с идеалните си пориви по красотата, с любовта си към поезията. И ето всичко това ни накланя към образа и на двата различни потока, и на общото в реката, която го е поела. И Веселин Андреев ставаше комунист през 30-те години, при Димитровския курс, отхвърлил сектантството. Това бе времето, когато погледът бе обърнат към родното, когато много силно зазвучаха заветите на първата, на народнодемократическата революция. Всичко това събуди освен високите пориви на комуниста революционер, но и изконната обич, близостта към българина из народа, към земята ни. У Веселин Андреев - при малкото време, което е притежавал за себеотдаване на културна наслада - винаги се долавя един тънък афинитет към голямото у човека, към достойнството на силната морална личност, самозапазила се от ръждата на еснафството, потопена в блясъка на големите си цели и на големите си духовни жажди. От тези сложни елементи се е извайвала личността и на писателя - за да ни осветли със своя морал, със своя подвиг, със своята чистота. Творчеството на Веселин Андреев е пряко зависимо от участието му в освободителната борба. Почти не бе забелязван като поет и публицист преди излизането на неговите „Партизански песни". Пък и другото, което е написал, има все един стожер - преживяното като участник в съпротивата, изстраданото като партизанин, самоопознаването му и опознаването на много българи по време на величавите и трагични събития, протичали като подвиг, като жертва, като смърт и като борба за живот.

Зачестилата поява през последните го дини на критически книги, свързани с творчеството на съвременни български писатели, говори, че изследванията нямат стихиен характер, а са практически резул тати в усвояване на съвременното литературно многообразие. Литературно-критическото изследване на Наташа Манолова е представено на чи тателското внимание чрез разработката на единадесет подтеми - В партизанския строй", „Големият ден“, „Коренът“, „На чални стъпки", „Изстраданите песни на поета“, „След „Партизански песни“, „На нова жанрова територия“, „Винаги можеш да станеш мъж", "Пътеписите на поета", Публицистика - страстна, мислеща, дей ствена...", "Умираха безсмъртни", - в които чрез единен критически подход е направен опит да се постигне цялостен облик на твореца, на човека-комунист Веселин Андреев. Още в началото авторката пише: „Той не сътвори своите стихове, изчакал „разумната" дистанция на времето, в писателски кабинет, където всичко се дооглежда и дообмисля, а ги написа в дни те на нелегалност или в партизанската землянка, между две сражения или по парещата диря на преживяното. Затова неговите „Партизански песни" са художествен документ на времето, Достоверен лирически дневник на участник в партизанската епопея. Затова в тях ще почувствуваме снази и с тинност на събитие и преживяване, която ще открием и във всичко излязло изпод персто на Веселии Андреев. Това ни дава и правото на категоричния извод: Всичко у него е из повед, чиста вълнува ща изповедна революционер и псет" (разр.а.). Това сбощение за псетическото творчество на В. Андреев (или „категоричен извод", както се изразява самата тя), валиден по СТНОШение на автентичността структурно-композиционно сформяне на книгата; открива подстъп към стремежа на Манолова за най-органично взаимо проникване и взаимовлияние - между критическата интерпретация и стила на съответното художествено творчество на разглеждания писател. Изтъквам това, защото изборът на кри тически подход към обединяване на биографичните данни, на творческите резултати и на критическите оценки за тях не може и не бива да бъде случаен. Една по-свобод на, по-волна критическа интерпретация най-малко би била подходяща за писател като Андреев, при когото а втентич ността не само на обективното, но и на преживяното (защото в него участвува неизбежно въображението, а то е строго индивидуално!) е в основата на неговите творби. В. Андреев има свой определен профил, изграден в съзнанието на съвременния чи тател, в мисълта и самочувствието му на българин - а това е вече предпоставка за отговорна самокритичност. В такава на сока бихме могли да тълкуваме думите на автора, засягащи историческия ни развой и естетическата му трактовка, в които прозира и определен творчески темперамент, но и разумен отчет пред законите на времето: „Там, където не говоря пряко за себе си, винаги съм имал прототип. Дори нещо повече - готов герой. Обикновено писателят от хиляди хора избира - вне запно или след грижливо търсене - чове ка, чиито черти ще използува, за да съз даде художествен образ. Аз бях много уле снен. Подборът, един естествен подбор, бе вече направен по суровите закони и високия морал на времето." Можем да си обясним защо авторката на портрета избира този зрителен ъгъл в отделните глави на книгата изгражда убедително вътрешната еволюция на човека-комунист, на писателя-комунист, засвидетелствувана чрез творчеството му. Наташа Манолова е предпочела да остане в сянка пред голямото му дело. И тогава идват истинските критически сполуки - впрочем и Н. Манолова постига не само верен, но и за когато по-късните вече му белетристични творби, цялостен облик на твореца В. Андреев.

Сътвореното от този поет издава тънкия усет на художника-лирик към фраг мента, към вярно отразеното мигновение, към проникването в дълбините на детайла и едновременно с това — чувството за единство на пресъздаваното, за цялостно и монолитно отражение на действителността. В неговата художе ствена палитра единичното е само крачка към общото, то е средство за постигането на крайната цел - изображение битието на общото. Може би тъкмо затова в творчеството на Веселин Ханчев има няколко основни теми, към които поетът се връща многократно в своите творби от различни периоди. Съсредоточаването на неговото поетическо внимание върху един проблем в течение на години говори за усилията на духа да обозре всестранно явлението, да постигне неговата същност в динамиката на развитието и изменението му. Освен това тази „многопластова“, ако можем да я наречем така, интерпретация, която се осъществява на отделни качествени нива в различни отрязъци от време, позволява да се създаде представа за движението на авторовото самосъзнание, за промяната, настъпваща в образно-емоционалната система на поета в процеса на търсенето на истината. Ако трябва най-общо да се определи съдържанието на Ханчевата поезия, би могло да се каже, че това е поезия на хуманизма, на раждането му и изстрадването в човешката душа, на опитите да се съхрани той от атаките на отчуж дението и самотата. Хуманизъм - ето думата, която обема в себе си светлите дирения на поета, но заедно с това и раздиращите го нравствено-философски дилеми, мъчителните рефлексивни вглъбявания в космоса на своето собствено „аз" и спонтанните изблици на възторг пред всемогъществото на природата. Още в юношеските стихотворения на поета се долавя лъхът на тоя хуманистичен порив - първата му стихосбирка „Испания на кръст“(1937) демонстрира активността на неговото социално мислене, болезнената чувствителност при възприемането на жестоките и драматични събития в Испания по време на гражданската война. Неспокойното му съзнание се бунтува пред безсмислицата на кръвопролитията, не може да приеме ужаса на братоубийствата. Но в тия стихове позицията на автора още не е определена, неговото отношение към двете страни на този класов конфликт е неясно и протестът му е оцветен от отвлечеността на един хуманизъм „въобще“, една любов към хората „изобщо". Поетическото съзряване на Веселин Ханчев е сложен и противоречив процес. Започнал в края на 30-те години, той минава през неизбежните младежки лутания и слабости, за да стигне до първите действително значими творби в началото на следващото десетилет ие, където поетът се домогва до непринуден и естествен изказ. В интонацията на правдиво рисуваните и неукрасени от него картини отеква звученето на остри социални мотиви...

Испанската гражданска война от 1936—1939 г. е едно от онези събития в човешката история, които получиха особено широк обществено-политически и културен резонанс. Вътрешният конфликт на една нация прерасна в сблъсък с международно значение дълбоко отражение върху историческите съдбини на Европа. Тази братоубийствена война отне около един милион човешки живота и причини на Испания огромни мате риални разрушения. Над половин милион души, сред които цветът на испанската интелигенция, отидоха за няколко десетилетия в емиграция. Кървавият двубой, който доведе до раздеделение на испанската нация и представляваше по същество общонационална трагедия, бе отразен от десетки творци от различни страни: А. Мачадо, Р. Алберти, М. Ернандес, П. Неруда, Н. Гилен, С. Валехо, М. Колцов, И. Еренбург, Ст. К. Нойман, А. Малро, Б. Хемингуей и др. Испанската гражданска война получи широк отклик и в творчеството на редица български поети и писатели: Н. Вапцаров, Мл. Исаев, Л. Стоянов, Ал. Геров, Кр. Пенев, В. Ханчев, Св. Минков, М. Грубешлиева, Кр. Белев. Испания, която до 30-те години на века е стояла извън орбитата на системните духовни интереси на българина и до голяма степен е била за него терра инкогнита“, „една загубена страна на рицари и на плата", по точния израз на Вапцаров, една държава ня къде накрая на земята, изведнъж му става близка и скъпа. Българската общественост е следяла с трепет испанските събития през онези тревожни години, вълнувала се е от всеки обрат на испанския фронт, приемала е като собствена участ трагедията на един далечен народ, изживяващ неимоверни страдания. В тази обществена атмосфера появява първата стихосбирка на Веселин Ханчев „Испания на кръст“ (1937), представляваща особено интересен факт в нашата литература от втората половина на 30-те години. НЕТ ETY RERO & 380 ce Изследователите на Ханчев или отминават с мълчание неговия поетически дебют, или говорят само с няколко думи за него, като изтъкват неопределеността на идейните позиции на младия автор, нежеланието му да вземе страна в испанския конфликт и сериозните художествени недостатъци на книгата, бегло споменавайки за актуалността и през онези години. В този смисъл показателна е например оценката, която Б. Делчев дава на „Испания на кръст:

На 19 октомври 1989 г. в Стара Загора се състоя юбилейна научна сесия, посветена на 70-годишни ната от рождението на изтъкнатия български поет, преводач и критик Веселин Ханчев. Тя беше орга низирана от Института за литература при БАН. Дома „Литературна Стара Загора" и Общинския съвет за духовно развитие - Стара Загора, и се проведе в рамките на традиционните „Есенни литературни дни - Стара Загора". Съпровождащите сесията литературни празници бяха открити на 18 октомври 1989 г. със запалването на огъня на поезията от известния поет Божидар Божилов пред родната къща на В. Ханчев. Същата вечер в залата на Старозагорската народна опера се състоя литературно четене на поети от цялата страна, носители на литературни награди. Слово за поезията произнесе главният секретар на Съюза на бъл гарските писатели Петър Караангов. Връчена беше националната награда за поезия „Гео Милев" за 1989 г. на старозагорския поет Стойчо Стойчев за новоизлязлата му стихосбирка „Рана". Научната сесия за Веселин Ханчев се проведе на 19 октомври 1989 г. в Профсъюзния дом на културата в Стара Загора (пленарната зала). Преди започването й ст. н. с. Илия Тодоров представи новоизлезлия библиографски труд „Веселин Ханчев. Библиография“. С., НБКМ, 1989 г., съставен от Стоян Стаев, Християна Илиева и Елена Фурнаджиева, с предговор от Веселин Йосифов, вклю чен в поредицата от персонални библиографии за български писатели. Сесията беше открита от Тошо Христозов председател на Общинския съвет за духовно развитие, който произнесе слово за живота и делото на В. Ханчев, Ст. н. с. Сабина Беляева, научен секретар на Института за литература и председател на сутрешното заседание, обоснова необходимост та от нов критически поглед към творческото дело на поета. Силно емоционално бе и словото на дьщерята на В. Ханчев, Елка Ханчева-Ришар, която предложи свой зрителен ъгъл към творчеството на своя баща, изградено според нея върху двете велики сили, най-високо ценени от него - Свободата и Любовта. Тя приведе неизвестни досега, не публикувани стихотворения на поета, останали само в архива му. Божидар Божилов произнесе вълнуващо слово за Ханчев и поколението пости от 40-те години, в което се преплетоха лични спомени и импровизирани размисли за творческото своеобразие на Ханчевата личност и за пътя на съвременната българска лирика.