влияние

Неотдавна издателство „Народна култура" пусна на пазара монография за Лев Николаевич Толстой. Изданието е юбилейно - през август м. г. цялото културно човечество тържествено отбеляза сточетиридесетгодишнината от рождението на писателя. На български език досега са излизали множество статии и бележки - оригинални и преводни - като се почне от 1898 г., когато се празнува седемдесетгодишнината от рождението на Толстой и петдесет години от литературната му дейност. Ще напомня найзначителните от тях - рецензията на Димитър Благоев за трактата „Що е изкуство? по случай българското му издание през 1900 г., предговора на Петко Тодоров към брошурата на Лев Толстой „Времената са близки", отделни работи на Васил Коларов, Вела Благоева, Георги Бакалов, признания и преценки на Иван Вазов, Алеко Константинов, Стоян Михайловски и други. Целият този и допъл нително събраният от автора материал е легнал в основата на монографията „Л. Н. Тол стой и неговото влияние в България". Няма спор - това е първото цялостно изследване от български литертуровед върху живота, литературното творчество и философскоетичните идеи на великия мъдрец от Ясна Поляна. Сред огромната - и по размери, и по мисли - критична литература за Толстой, книгата на Георги Константинов ще се нареди не на последно място. Преди всичко тя увлича и вълнува с личното отношение на изследователя към многото и често пъти взаим но изключващи се проблеми и идеи, които за стъпва сам Толстой в течение на повече от половин век най-активна и резултатна творческа дейност, и под перото на който се раж дат толкова изумителни художествени произ ведения.

Мнозина може би ще се запитат какво е накарало една славистка да се зае ме с тази толкова експлоатирана тема, каквато е Гоголевото влияние върху следващите писателски поколения. Непосредствен подтик да се заловя с нея ми дадоха различните мнения за характера и обема на това влияние - те наложиха необходимостта да посоча конкретно мотиви в чужди творби, идентифицирани като Гоголеви, и да отговоря по-отблизо на неизменния въпрос: ако са подобни, защо все пак са различни? Гоголевото изкуство не е изгубило и до Днес своята творческа сила, за което свидетелствуват много произведения на световната литература, а още повече на съветската. Романът на Булгаков „Майсторът и Маргарита“ и „Дяволияда - Повест за това, как близнаците погубиха делопроизводителя" са може би най-фрапантният пример за неугасващото влияние на Гоголевия дух и Гоголевото художествено творчество. Ето защо въпро сът, на какво почива това влияние, по-скоро печели актуалност, отколкото да се смята, че я губи. В случая с българските писатели Любен Каравелов и Иван Вазов е направено много, за да се изследват известни паралели в творчеството на руския писател инеговите български „ученици“. В тази връзка трябва да споменем изследовате ли като М. Арнаудов, д-р Н. Бобчев, В. П. Велчев, Л. Воробьов, Любомир Георгиев, Н. С. Державин, Георги Константинов, К. А. Копержински, Н. Л. Кравцов, Малчо Николов, Боян Пенев, Захари Стоянов, П. Тодоров, Милена Цанева Георги Цанев. И Като изходна база на моето изследване избрах Гоголевата „Повест за това, как Иван Иванович се скара с Иван Никифорович" (1834) и българските повести „Българи от старо време" (1867) на Любен Каравелов и „Митрофан и Дормидолски“ (1881) и „Чичовци“ (1884) на Иван Вазов. За да огранича работния си терен само върху тези повести, ми се наложи по различни съображения: от една страна, общият мотив предлага солидна срав нителна основа. От друга страна, касае се за един изобщо разпространен мотив - приятелство, което поради някаква дреболия се превръща във вражда - този мотив е използуван и преди Гогол. Но както в специфичното представяне на мотива, така и по отношение на сюжета споменатите повести показват някои общи черти. Не по-малко интересен е и начинът, по който писателите излагат мотива - именно във формата на „иносказание“, което чрез включване на един експлицитен разказвач трябва да предизвика у читателя илюзията за приятел ство, което фактически не съществува. Това разработване на мотива, обуслове но от поведението на разказвача, стои в центъра на изследването ми.

В творческото наследство на Стоян Михайловски откриваме повече 250 творби, обозначени като „басни", но високите му постижения в този жанр са повече от 30-40. Той не е родоначалник на баснята у нас. Пръв в този жанр в нашата литература е бил първият български поет на новото време Петко Р. Славейков. От него имаме оставени преводи на Езопови басни, както и разработки и побългарявания на езоповски и криловски сюжети. Басни пи шат и други български автори - Цани Гинчев, Иван Вазов и др. Но Стоян Михайловски, завършващ тази верига от баснописци в междинното време меж ду двата века, пръв издига баснята до нейните класически измерения и върхове. Като всички свои предшественици в този специфичен жанр и Михайловски заимствува своите сюжети: това е едно узаконено" явление - най-разпространените сюжети в баснята изобщо представляват заемки от такива автори като Езоп, Федър, Лафонтен, Крилов и др. За пръв път Ст. Михайловски публикува басни през 1888-1889 г. в сп. „Библиотека Свети Климент" (т. І, кн. 1-6), помества басни и в четирите час ти на „Novissima verba" - 1889-1891 г., както и в „Книга без заглавие" - 1892 г., сп. „Българска сбирка" - цикъл от 106 басни, публикувани през 1914- 1915 г., и накрая - в „Съчинения", т. 1 - 1918 г. Откъде е правил своите заемки нашият баснописец? Френски възпитаник, той естествено ги прави от добре познати нему френски автори. (От Езоп и Федър Михайловски също заимствува сюжети, но това се е извършвало или чрез посредничеството на Лафонтен, или под влияние на френските им преводачи.) Нека разгледаме особеностите на тези своеобразни въздействия и влияния в измеренията на баснята. Ще си позволим да номерираме разглежданите творби за повече прегледност. Най-напред да се спрем върху най-популярните басни на Ст. Михайловски - „Бухал и Светулка" и Орел и Охлюв".

През последните две-три десетилетия марксистко-ленинското литературознание направи сериозен опит да преразгледа някои основни научни понятия и кате гории, да уточни тяхното съдържание или да създаде нови, които отразяват същ ността на явления и процеси, познати и в миналото, но ненамерили своето точно научно определение. Така се утвърди понятието т и пология като израз на найсъществени явления и процеси в литературите на различни страни, процеси сходни, близки, породени от сходни, близки икономически, политически, идеологически, естетически и други условия и причини. При това появата на тези явления и процеси понякога се извършва без каквато и да било връзка и взаимодействие между лите ратурите на различните страни. Това понятие ни дава възможност да разкрием по-задълбочено особено ония закономерности на литературния процес, които възникват с литературната общност с в етовна литература, световен литературен процес, така както разбират това явление Гьоте, Маркс Енгелс. На сериозна критика бе подложено понятието влияние. Немалко учени предлагаха то да бъде изхвърлено или заменено с други определения, тъй като било компроментирано от буржоазната компаративистика, водело до омаловажаване, до подценяване на „малките“, на „зависимите" литератури, на литератури те, които са се влияли. Вместо него бяха предложени понятията взаимовръз ки и взаимодействие.

Въпросът за взаимоотношенията между апокрифната и богомилската литература, от една страна, и фолклора, от друга, има вече стогодишна история. Той е поставен още от М. Драгоманов в първата книжка (а по-късно продължен и в другите) на Сборник за народни умотворения при изследването на българските легенди. По-късно Й. Йовков, изследвайки богомилските книги и легенди, обоснова не само връзката им с апокрифите, но потърси отражението им и във фолклора. Цв. Романска изследва влия нието на един от най-популярните апокрифи - „Ходене на Богородица по мъките" - в народнопесен ното творчество. Преди десетина години Д. Петканова се зае с по-цялостно изследване на връзката на апокрифите със старата българска литература и с фолклора, В книгата си „Апокрифна литература и фолк лора освен особеностите тя изследва и взаимното влияние между фолклора и апокрифната литература, посочва мотиви и образи от апокрифните прозаични творби, намерили място в българската приказна и не приказна проза. Отделни проблеми на отношението между апокрифната литература и фолклора са наме рили място в изследванията и на други учени - старобългаристи и фолклористи. Влиянието на апокрифите върху богомилските идеи, а оттам и върху богомилската литература от давна е доказано и не буди съмнение. От друга страна, един от източниците на апокрифите, възникнали на българска почва, стават богомилските идеи. Ето защо правомерно ще бъде в източнородопската фолк лорна проза да търсим апокрифно-богомилско влияние. При всички случаи тук ще имаме работа с ло кални варианти на широкоизвестни сюжети, образи и мотиви. Задачата на изследването се усложнява не само от разстоянието на времето, но и от това, че по време на турското робство населението в ре гиона е било подложено на асимилация, поради което във фолклора се забелязват наслоявания от исля ма. Във връзка с тези факти нараства и значението на подобно изследване - то би довело до интересни изводи.