вълна

Панорамата на днешната млада поезия и проза е доста неясна и усложнена от при съствието на разнородни и незавършени в своите търсения автори. Така че е на истина трудно да се очертаят контурите на най-младото поколение творци, да се обобщят на базата само на първи и втори книги проблемите на съвременното състоя ние и типологическите сходства и различия в литературата на най-младите, да се очертаят тенденциите на нейното бъдещо развитие. Постоянно променяща се както по количество на продукцията, така и по качество, съвременната млада литература има своите своеобразни естетически изме рения, свое място (с достойнствата и слабостите си) в развоя на литературния процес. И всеки критически опит за обобщение на постиженията и очертаване профила на поколението творци, навлязло в Литературата ни през 60-те години, носи риска да пропусне нещо съществено в него. Разбира се, подобни опити се правят постоянно в критическите колони на литературните издания, но цялостно изследване на процесите в съвременната поезия и проза на най-младите автори, каквото е изследването на Здравко Чолаков, досега не е правено. Казвам това, като подчертавам, че неговата книга е изцяло посветена на проблемите на най-младата литература и не само маркира, но и обобщава в дълбо чина (поне такива са целите й) проблема тиката, тематичните предпочитания, поетиката, социалната ангажираност, прием ствеността между поколенията и творческото преодоляване и асимилиране на предходния опит от тази литературна смяна. Съвременната млада литература отбе ляза през последните години някои интересни особености, които дадоха основание на мнозина да признаят приносния характер на участието в литературния процес на автори като Иван Цанев, Любен Петков, Георги Величков, Димитър Коруджиев, Рашко Сугарев и др. Тук, разбира 149 се, не става дума само за продуктивност или моден шум, а за отчитане реалната стойност на тези явления, за откриване на всичко ценно, което те внасят.

Вземе ли се под внимание слабата романова традиция в България до Втората световна война, то епическата вълна в началото на 50-те години е безспорно един от най-интересните феномени в българското литературно развитие след победата на деветосептемврийската социалистическа революция. За периода 1949- 1956 г. тя е явление от първостепенно значение и характер, определящо до голяма степен профила на тези години. В моето изложение бих искал да залегна някои въпроси повече от методологическо естество, засягащи преди всичко факторите, способствували възникването на епическата вълна, както и взаимоотношението между литературна теория и литературна продукция през разглеждания период. Най-напред две думи за съдържанието на понятието „епическа вълна". При всички разлики в подхода на досегашните изследвания на това явление в България - Тончо Жечев и Боян Ничев го разглеждат в трудовете си предимно във връзка с развитието на българския роман, Симеон Янев го извежда от рамките на отношението лирично начало - епично начало в прозата след Девети септември, а Светлозар Игов го обсъжда на основата на жанровата динамика на цялостния литературен процес от миналия век насам - у всички изследователи се наблюдава тенденцията под „епическа вълна" да не се разбира само едно жанрово явление, свързано с щурма на романа" в началото на 50-те години, а преди всичко времето на изявено доминиране на обективно-епичното като изказ и художествено светоотношение на писателите над субективно-лиричното, един феномен, който, намирайки своя най-ярък израз в разгръщането на българския епически роман, не остава ограничен само върху този жанр и само върху прозата, а засяга и другите литературни родове, цялата литература. Аз не само че се присъединявам към това разбиране, но и смятам, че едно такова по-разширено - засягащо не само жанровото развитие на романа, а и цялата литературна продукция - схващане на понятието епическа вълна" е от принципна важност не само за изясняване на нейната същност, но и за издирване и определяне на факторите, които я обуславят. Явно те не са свързани само с вътрешните закономерности на развитието на българския роман и на българската проза, а са и от характер, засягащ цялото литературно развитие. Такива фактори без съмнение са: 1. Победата на деветосептемврийската революция като акт с огромно историческо значение, с който започва преходът на България от капитализма към соци ализма;

реалност се явява не реалността sarosmoy то RTANNO RA TERRIKOORE Завръщането“, справедливото реабилитиране и публикуване на внушителен брой изкуствено задържани или написани от руски автори зад граница художествени творби формира напоследък необичайна и уникална литературна ситуация. Но не толкова неизтощимият им поток, заливащ лавинообразно периодичния печат, колкото тяхната висока художествена и идейна стойност и социална значимост, създаде основания да се предполага, че именно те доминират и определят облика на текущия литературен процес. Наистина далеч не всичко от забранената доскоро литература с художествените си качества заслужава да попълни класическия ред заедно с „Че венгур“ и „Изкопът" на Андрей Платонов, с „Архипелаг ГУЛАГ" на Ал. Солжени цин или с „Живот и съдба“ на В. Гросман, с прозата на М. Булгаков и Вл. Набоков или с „Лето Господне“ на Ив. Шмельов - ефектни и остри, но преходни, неиздържани в доста отношения, когато бъдат по-сериозно изследвани, се оказаха и „Де цата на Арбат" от Ан. Рибаков, и „Ново назначение“ от Ал. Бек, и „Зубърът" на Д. Гранин, въпреки че тъкмо те първи дръзнаха да пробият зоната на мълчанието по горещи теми и реално замениха липсващите в историческата наука до този момент точни оценки за конкретни исторически личности или явления. коп В известна степен неочаквани са някои схващания за въздействието на „закъснялата" литература или за оправдаността на несвоевременното и публикуване. Они Първо, завръщането за нов живот на „забравени" произведения се възприе съв сем буквално като нихилистично посегателство върху класиците на съветската лите ратурна епоха (М. Горки, М. Шолохов, Вл. Маяковски и др.) или поне като тотално противопоставяне на тях и изкуствено раздвояване на литературния процес. В дадения случай по-приемлива е тезата, че става дума за попълване на „бели петна" в руската съветска литература („Живот и съдба“ на В. Гросман и „В окопите на Ста линград" на В. Некрасов не отричат и не отменят военната проза от 60-те години, но внасят съществени корективи и нови измерения в представата за нея; аналогична е ситуацията с творбите на М. Булгаков за гражданската война и т. н.), както и за обмислена критична преоценка на канонизираните и христоматийни произведения, на стереотипното възприемане и еднопосочните догматични трактовки на творчест вото на талантливи писатели от съветската епоха, чието дар слово бе насочвано от тоталитарната власт за собствените и политически интереси и цели,