възприемането

С Иво Андрич българските читатели и българската критика се запознават сравнително рано. Името му и пръв превод на негов разказ се появяват на български в периодичния печат още през 30-те години. През 1939 г. изд. „Т. Ф. Чипев" представя писателя с книга „Разкази". която са включени „Любовницата на Вели паша“, „Изповед“, „В мусафирханата“, „При казана“, „Чудото в Олово“, „Олуяци“ и „Жажда". Книгата се открива с предговор от д-р Никола Миркович, посветен на живота и творчеството на Андрич. Тази книга събужда жив отклик у читателите и за нея съобщават редица вестници. Появяват се няколко сравнително обширни B рецензии. Обаче първата българска статия за жизнения и творчески път на Андрич - написана с разбиране и с критически вкус - предхожда с цели две години книгата „Разкази" от 1939 г. За образованите българи сръбската литература винаги е била близка и достъпна. В България преподавателите по роден език и родна литература в средните училища са специалисти с университетско образование по славянска филология. Мнозина от българските интелектуалци с такова образование ползуват свободно сърбохърватски език и следят отблизо развитието на сръбската и хърватската литература. Статията „Съвременни югославски писатели: Иво Андрич" от 1937 г. 5 принадлежи на един от тях - на изтъкнатия литературен критик и историк Георги Константинов. Още в тази първа статия проличава ярко начинът, по който българската критика възприема и оценява Андрич като писател. Г. Константинов познава в оригинал неговите произведения дотогава, както и югославската литература изобщо, и вижда и оценява творческия му образ върху широка югославска и европейска литературна основа. В статията намираме доста точни и пълни биографични и библиографски сведения за Андрич. За Г. Константинов той е „между най-значителните югославски писатели, които утвърждават имената си след войната“ и „изпъква със своята изискана култура и с човечността си", т. е. с хуманизма на своето творчество. „Рядък талант и оригинален мислител“, „Андрич е писател и интелигент в европейски смисъл". „Делото му е ценно като израз на проникновен творчески дух", отличава се със „сдържан песимизъм и аристократическо благородство“ и „отбелязва етап в развитието на югославското словесно изкуство". Приблизително от такъв ракурс и с такава мярка, но не с ерудицията и компетентността на Г. Константинов, разбира се, виждат и оценяват сборника от 1939 г. с преведени Андричеви разкази неговите млади по онова време рецензенти Николай Дончев, Нели Доспевска и Стойко Божков. Според Н. Доспевска Андрич е „от челните представители на югославската лите ратура" и художник, „тълкувател на Босна“, с „епическа широта и реализъм“, който „се прибли жава към героите си по-скоро откъм вътрешната, психологическа страна на действията и преживяванията им, отколкото откъм тяхната външна проява".