Йорданов

На 24 април 1969 г. се състоя публичната защита на дисертацията на Христо Йорданов на тема „Веселин Андреев - живот и творчество". В присъствието на членовете на научния съвет, на научните сътрудници от Института за литература и на много граж дани рецензентите акад. Пантелей Зарев и проф. Ефрем Каранфилов прочетоха своите рецензии за предложения труд, като изтък наха неговите достойнства: съвестно проучване на материала, проникване в съвременните проблеми на нашата литература, сродяване с творчеството на Веселин Андреев, изграждане на точен портрет на една нрав ствена и творческа личност. В своята ре цензия акад. П. Зарев подчерта, че напълно споделя основната концепция на дисертантакрасотата и хуманизмът на социалистическата революция раждат поети и комунисти, достойни за традициите на нашата литература, идващи от Ботев. Той посочи също, че жи вотът и делото на Веселин Андреев са релефно представени и така осветлени, че са превърнати в една правдива апология на комунистическите идеи. Проф. Е. Каранфилов изтъкна, че Йорданов идва до някои инте ресни проблеми за преливането между реа лизма и романтизма, за социалистическия хуманизъм в нашата поезия, за революционния оптимизъм и др.

Личните впечатления за автора сигурно не са най-подходящото начало на една академична рецензия за книгата му. В случая обаче не мога да не ги споделя. Колкото и субективна да е запечатилата се у мен представа, смятам, че тя с нещичко би улеснила възприемателя. Особено онзи, който не се интересува само от набрания текст, а иска да проникне отвъд: в по-сложните и по-деликатните сфери на авторовите вълнения, предпочитания и идеи, в концепцията му за литературния процес. А без да познаваме- поне бегло - личността Христо Йорданов, това е трудно. Той е (в най-добрия смисъл) литературен черноработник. С месеци и дори с години трупа информация за интересуващото го явле ние; търпеливо изравя изпод пепелта на документите, архивите, спомените и старите издания факти, които после систематизира анализира и съпоставя с новите изследова телски достижения. Но това е само началото Хр. Йорданов умее да общува с литературата и извън читалнята. Сладкодумен и любопитен за всичко, отнасящо се до интелектуалния ни живот в миналото и днес, той знае как да предразположи събеседника към саморазкриване. Много получава, защото много и дава. Учудващо бърза е реакцията му спрямо новооткритите имена, събития, дати, спрямо интересната мисъл и идея. Те светкавично биват вписвани в неразделния от него бележник. И бих отворил една скоба, за да упрекна себе си и по-младото поколение литератори, че позанемарихме добрата традиция на до кументирането, завещана ни от Ив. Шишманов, М. Арнаудов, Сп. Казанджиев. А Хр. Йорданов записва. Имам чувството, че ако се съберат неговите скрити" и явни" анкети с писатели и културни дейци, ако към тях 167 се прибави натрупаното от дълголетния му труд в библиотеки и хранилища, ако найсетне се включи и активното му участие в пе чата, биха се получили няколко обемисти тома.

Прехвърлящите средата на тридесетте си го дини литератори все още наричаме млади, очакваме от тях да направят окончателния си избор, за да можем без страх от изненади да свържем име ната им с определен период от литературната исто- рия, с теоретически възглед или критическо убеж дение. Първата литературнокритическа или кри тическа книга обикновено идва като потвържде ние на нещо предварително известно. Много рядко вече оформените представи за възможностите и интересите на автора остават неоправдани, но още по-рядко и надхвърлени, и макар че щастливи изключения не са невъзможни, първата литературо ведска книга обикновено удовлетворява очакването и предоставя възможностите за изненада на следващите. Тя идва като узаконяване на постоянно или епизодично присъствие по страниците на периодиката и често пъти съдържанието й е вече известно, познати са ни теоретическите убеждения и тематичните предпочитания на автора, дори пристрастията и стилът му. Първата книга на младия литератор обещава по-малко изненади от първата книга на поета или писателя. Това наблю- дение не е упрек, в него дори няма негативно намерение, а желание да се посочи явление, пред- поставките на което са преди всичко обективни. При днешните естетико-теоретически, историко- критически и издателски условия критическо име се създава трудно, а пътят към него задължително трябва да спази последователността в равнищата на един общоприет модел за професионално утвърж даване. Като всяка конвенция този модел си има и добрите, и лошите страни, но трябва да му се 130 признае една добродетел - той има желанието да предостави равни условия за първите книги на младите критици. Поне такова впечатление с дава библиотека „Смяна" на издателство „Народна младеж", където през миналата година и началото на тази бяха издадени дебютните книги на трима млади критици - Георги Цанков, Александър Йор данов и Сергей Райков. И трите критически Книги потвърдиха нещо, което отдавна беше известно на сведущата публи ка - че авторите им са професионално подгот вени, че тяхното критическо мислене преодолява много от уморения език на предните поколения и от висотата на по-широка теоретическа и факти ческа култура са с разширени възможности за обек тивен, но нелишен от страст анализ на литератур ния процес. Съпоставителният анализ на трите книги би показал много от чертите на съвременната критика, би очертал както светлите, така и сенчестите и страни, но ми се струва, че основната му интонация ще бъде оптимистична. Всяка от трите книги е в състояние да удовлетвори и найвисоките претенции към критическата дейност, да събуди надежди и да предизвика интерес към една далеч не най-престижна литературоведска дисциплина. Задачата ми еда се спра само на една от тях - Личности и идеи" на Александър Йор данов.

В сянката на думите" не е случайно заглавие за втората книга на Александър Йорданое. То маркира една вече избрана посока на критическо присъствие, поведение и движение в съвременната културна ситуация. В първата си книга „Личности и идеи" (С., 1986) критикът призова към проглеж дане отвъд „сянката на думите", към диалог с онова, което е внушено чрез думите ненатрап чиво и недиректно, което е отправено към нашето съзнание по-скоро като провокация към осъзна ване и разбиране, а не като възприемане на постулирани и неприкосновени истини, както са ни карали да привикваме години наред. Като критик Ал. Йорданов няма жанрово пред почитание към поезията, прозата или критиката, тъй като не е склонен да теоритизира върху жанра като такъв. Авторът гради у себе си едно исторично съзнание, което възприема и интерпретира литературните явления в тяхното единство и активно живеене, в диалога им с времето, в изконния стре меж на словото и на неговото изкуство да се пре бори с времето в името на вечния живот, в името на човека. И все пак може би поради началния старт на литературните му занимания (имам пред вид защитената от автора дисертация „Литературната критика на българския модернизъм" - 1984) и в двете книги на Ал. Йорданов в основата на критическото интерпретиране предимството е на самия критически жанр. Критикът по-често се интересува и по-често тръгва от критическата ре цепция на литературното явление, а не от факта на неговата иманентност, на относителната му самостоятелност. Веднага трябва да кажа, че тук са и силата, и слабостите на автора. Не будят съмнения вещите му познания върху литературната история, неговата ориентация в литературно-критическите полемики около художествените явления. Често впечатлява със сполучливите открития на критиче ските си ракурси, с възкресените от миналото или сега поставени полемики. Несъмнено продуктивен е дискусионният той на неговите критически съгла сия и несъгласия с предшественици исъвременници. Увлечен в самата критическа полемичност, която естествено предполага и подчертано засилен субек тивизъм на оценъчния план, Александър Йорданов често остава в плен на това си предпочитание, дори 176 и когато се стреми да се освободи по някакъв на чин от него. Така читателят може наистина невинаги да есъгласен с повече или по-малко крайната субективистична гледна точка на автора, да го подразни пристрастието към собствената теза, която би могла да отчита повече и по-съществени иманентни особености на интерпретираната художествена реалност; но така или иначе, целта на кри тическия текст е постигната - провокирано е чита телското поведение както към първичния художе ствен текст, така и към интерпретиращите го пред ходни и други критически текстове. В избраната от критика посока, която го характеризира и като личност, и като естетическа позиция, втората му книга В сянката на думите" е по-освободена и, може да се каже, по-артистична в своята отвореност към диалога и полемиката. В уводния и текст - Между вчера и днес..." - авторът заявява: „Литературната критика е комп лекс от текстове. Това прави неограничима и сво бодата на читателя. Той може да избира. Може да спори. В тази книга, надявам се, поводи за поле мика има предостатъчно. Вероятно защото съм се стремил не към „затваряне на аналитичния прочит, а към разкриване на историческата перспективност на литературните явления. Новият прочит включва органично в себе си не само достойните, но и възможните интерпретации." Сам критикът е диалогично настроен към вече изказани свои идеи, стреми се да ги обогати и доразвие в своите нови текстове. Той държи на „завършено-незавършения" прочит като на единствена великолепна и непов торима възможност да проникнем в тайните на литературната история, за да кажем истини не само за нея". Тази своя позиция и разбиране за функ циите на критическия текст Ал. Йорданов особено добре защищава със статиите и студиите си за онези автори и по онези проблеми, които в известен смисъл представляват връщане към вече познати не гови текстове от първата му книга. Такива в новата книга на критика са статиите, Яворов и Днес", която своеобразно доразвива идеите и диалогизира по въпроси, поставени в статията „Последният възрожденец" (от книгата „Личности и идеи"), както и„На „горна“ и „долна земя" с Ангел Кара- лийчев",