Юрий

Отдавна е назряла необходимостта от задълбочено изследване характера и взаимовръзките на естетическите категории. Др. Юрий Борев в повторното, разширено и уточнено издание на книгата си е направил интересен опит за систематичното им изучаване. Основателно е твърдението му, че разглеждането на естетическите категории досега остава на ниско теоретическо равнище, без исторически подход и особено без изучаване на връзките помежду им. Усилията му са насочени към преодоляването на тези недостатъци и там, където еуспял, трудът му има приносен характер. Уводната част е опит за историческо изследване развитието на естетическите категории. Авторът се естремял да се съобрази с диалектиката на логическото и историческото. Той е създал определена логическа система на категориите, от която изхожда и при теоретическото им изследване, „Категориите на марксистко-ленинската естетика, както и категориите на марксическата диалектика са възлови пунктове в историята на човешката мисъл.

На 16 януари 1969 г. Научният съвет при Института за литература обсъди труда на н. с. Юрий Константинович Бегунов - к. ф. н. - Козма Презвитер в славянските литератури". В работата на разширеното засе дание освен членовете на научния съвет взеха участие преподаватели от Софийски държавен университет „Климент Охридски", от Висшия педагогически институт „Кирил и Методий" в Търново и научни работници от институтите за български език и за балканистика при БАН. Този интерес към труда се дължи както на неговата проблематика, така и на широките рамки, в които е поставено изследването на прочутата „Беседа" на Презвитер Козма. Резултат от съвместната работа между Института за литература при БАН и Института за руска литература (сектор древноруска литература) в Ленинград трудът на Ю. К. Бегунов е ново дока зателство за плодотворното българо-съветско сътрудничество в областта на науката.

В спомените си винаги го наричам свой учител. Но той никога и нищо не ме е учил. Дори на лекциите му в Института по история на изкуствата (за които възторжено се отзовават неговите слушатели - известни днес историци на литературата) не съм ходил. Вероятно ми се е струвало някак странно отново да слушам същите неща, които се зараждаха и избликваха в домашна обстановка и просто се създаваха пред очите ми. „Всички, които са имали възможност да слушат Юрий Николаевич - пише неговата уче ничка Т. Ю. Хмелницка - ... никога не ще забравят удивителното усещане за радост, за празнично откритие, усещане за чудо. Сякаш сте попаднали в непозната досега страна на словото - сложно, многозначно, богато на нюанси и променлив смисъл. Сякаш установените, привични и гладки представи за книгите и писателите се лющят като кора, а под тях тече бурен и таен живот - борба на направления, школи и позиции." Така учеше той своите слушатели в Института по история на изкуствата. Но мен не само че не ме е учил, но отстраняваше тази възможност, когато тя се появяваше - и това специално важи за началото на двадесетте години. Той разбираше от половин дума какво съм написал или се готвя да пиша и подхващаше едно добродушно дразнене, недомльвки и шеги. От тях аз трябваше сам, със собствени усилия да правя изводи, които понякога ме принуждаваха да зачерквам всичко, което съм написал. Той никога не подкрепяше и не осъждаше моите понякога неочаквани решения. Имах пълна възможност да пиша всичко, каквото пожелая. фантастичен разказ, научен доклад и тогава да получа от него вместо отзив - епиграма. Именно тази „антишкола" ме приучи на самостоятелност и вглеждане в себе си, приучи ме на самопреценка. По случай годишнината от смъртта на Лев Лунц Тинянов посмъртно се обърна към него с писмо за приятелите, за литературата: „Вие с Вашето умение да разбирате хората и книгите знаехте, че литературната култура е весела и лека, че тя не е традиция“, не е външна декорация, а разбиране и умение да се правят нещата нужни и радостни. Защото Вие бяхте истински литератор. Вие знаехте много, скъпи мой, мой мили приятелю, и преди всичко знаехте, че „класиците" - това са подвързани книги в библиотечния шкаф и че те невинаги са били класици, а библиотечният шкаф е съществувал и преди тях. Вие знаехте тайната как се чупят библиотечните 9 Лите ратурна мисъл, кн. 7 129 Шкафове и как се късат подвързиите. Това беше нещо весело и всеки път културата се оказване по-малко „културна“ от всеки самоук, по-малко традиционна и най-важното, много по-весела." Тогава не предполагах, че ще настъпи време, когато горчиво ще съжалявам, че не съм записвал нашите ежедневни разговори в продължение на много години. Че строгата взискателност на Тинянов ще остане за цял живот образец за мене. Че и след своята преждевременна смърт той ще остане с мене, ще ме подкрепя в минути на безверие в себе си, на безнадеждност, на напразни съжаления. Че в моето духовно съществование той ще заеме единственото, сякаш от самата съдба отредено му място.

Методологическите проблеми на литературознанието, тази своеобразна саморефлексия на литературната наука, все по-често занимава напоследък литературоведите. За това, разбира се, има достатъчни основания - Методологическата плурализация на съвре менната наука, която в една или друга степен засяга и литературознанието. Методологията се превръща в един от най-напрег натите „участъци" от фронта на идеологическата борба в сферата на самата литературна теория, защото, както изтъква Юрий Барабаш, митът за уж съществуващ строг водораздел между идеологията и т. нар. „чиста" методология се оказва илюзия" (с. 182); твърдение, което авторът аргументира с конкретен анализ на най-актуалните чисти" методологии. За Марксистко-ленинското литературознание на настоящия етап е от съществена важ ност, от една страна, да определи собствената си генерална" насока, защото марксизмът не е извечна догма, а ръководство за действие - изменя се и картината на литературоведското познание, а това изисква, от друга страна, като се подложи на критична оценка целият „спектър" от немарксически методо логии, да се отберат от тях онези рационални „зърна“, които могат да играят полезна, макар и подчинена познавателна роля в собствената му теоретическа система, асимилирани и подчинени на нейните методологически принципи, по начин, който изключва възможност да внасят в нея еклектически „нанос". Особено упорити, последователни и плодотворни усилия полагат в тази насока редица видни съветски учени. Сред тях е и Ю. Барабаш, чиято последна книга е посве тена изцяло на методологически въпроси на литературознанието и естетиката. Наред с идеологическите аспекти и стимули (засиления интерес към методологическите въпроси на науката за литературата) несъмнено съществуват и стимули от „вътрешен" характер, породени от собственото и развитие. Сред тях авторът целесъобразно изнася на преден план проблема за системния и комплексния подход. Но преди да очертае както постиженията, така и насоките за по-нататъшни дирения, ученият подлага на щателен критичен анализ основните методологически направления в съвременната наука, които предявяват пре тенции за водеща роля и в литературознанието. Сред тях може би най-амбициозен" е структурализмът. Неговата оценка става още по-наложителна, като се има пред вид, че и в съветското литературознание „по същест во се оформи структуралистично течение" (c. 9).2 1 Разредките навсякъде в текста са мои, а курсивът - на цитираните автори. У нас философско-методологическа оценка на структурализма на Клод ЛевиСтрос от позициите на марксистко-ленинската философия направи Сн. Аврамова в книгата В съветската наука структурализъм е бил вече многократно обект на описание, критически анализ и оценка, сочени са и неговите връзки с руския формализъм. Задълбочен паралелен анализ обаче на двете методологически явления за пръв път прави Ю. Барабаш, който ни убеждава с богата конкретна аргументация не само в методологико-концептуалната близост между тях, но и че тази близост в редица насоки стига до равнището на методиката на изследването и конкретните резултати от него.

Уместно е да си припомним фразата, произнесена от Луначарски в периода на богостроителските" увлечения:,, Може би се заблуж даваме, но търсим." „Приличаща на истина", тази фраза не закъсня да предизвика искрометната ирония на В. И. Ленин, който в пред говора към първото издание на „Материализъм и емпириокритицизъм" отбеляза: първата половина на тази фраза съдържа абсо лютна, а втората - относителна истина. "1 Смисълът на иронията е пределно ясен: пътят към истината също трябва да бъде истински... За това задължително условие на научното изследване не се уморява да напомня Ю. Суровцев, насочвайки вниманието си към проблемите на националното многообразие и интернационалното единство на съветската литература, която, както сам признава, вече три десетилетия представлява съществена част от творческите интереси на автора на дадената книга". Действително може да се отиде много далеч (от истината!), ако руската история, както и историята на всеки друг народ, се изучава от гледна точка на силата на духа“ и „верността към идеята", без да се придава значение на такива дреболии като насоченост на „духа" и съдър жание на идеята". . . " - отбелязва ав торът на едно място. Защо не искат да разберат други критици („разделители" и замъглители на социално ясните истини). че художественото изследване на характерите на нашите съвременници, в това число и в „национален аспект", от глед на точка на националната самобитност", е дело на цялата наша многонационална литература, на всички писатели, които се стре мят към художествената правда и я постигат?" - недоумява Ю. Суровцев на друго място.

С него ме беше запознала Зоя Богуславская много отдавна, още когато той не беше написал произведенията, с които щеше да остане в литературата. Но и тогава ме заинтригува със своите сериозни, тежки разсъждения на всяка докосната тема от живота и литературата. Бях чел в студентските си години романа му „Студенти", много нашумял, бях чул нещо за злощастната съдба на баща му и ми беше необяснимо и странно как един писател, израснал в дом за деца на народни врагове, е бил допуснат да следва и особено как книгата му е наградена с най-прецизно връчваната Сталинска награда? Тогава, при първите ни срещи, разбира се, не можех да го питам за такива неща, въпреки че антикултовската тема е присъствувала много често в нашите разговори. Юрий Трифонов беше и страстен запалянко, той се беше обяснил в любов към футбола в една статия, пишеше по спортни въпроси в „Комсомольская правда" и „Литературная газета", окайваше тежкото състояние, в което беше изпаднал любимият му отбор „Спартак", или изказваше възторзите си от превъзходните качества и футболната интелигентност на Георги Аспарухов. В областта на спорта той беше истински капацитет - споменаваше имена, припомняше резултати, правеше прогно зи. Колко пъти в свободно време сме се увличали да коментираме минали или пред стоящи мачове, а някоя надвисваща олимпиада или шахматен турнир можеше да измести на заден план всички важни литературни събития. А когато през 1970 г. се появи документалният филм„Спорт, спорт, спорта на младия и никому неизвестен режисьор Елем Климов, Юрий Трифонов написа в сп. „Искусство кино" пространна рецензия под заглавие „Планетарно увлечение" с любопитни размишления за връз ката между изкуството и спорта и с възторжени оценки за работата на дебютантите B Киното. Външно Юрий Валентинович имаше вид на професор - с дебелите рогови очила, с масивната фигура, с тази вечна сериозност, прорязвана само от кратки избухвания на затаена усмивка. Изглеждаше затворен и неразговорлив, а всъщност като се отприщеше, ставаше интересен и словоохотлив събеседник, владееше изкуството на сладката разговорка и умееше да дарява и извлича наслада от нея. Всички, които са го познавали отблизо, са изпитвали навярно удоволствието от беседите с него. Ду мата му тежеше, защото той знаеше м ного, и преди да се произнесе по каквото и да било, отмерваше приказките си със строга мярка. Но обичаше да се шегува и за мене е необяснимо защо човек с такова вродено чувство за хумор не написа нито едно хумо ристично произведение? Защо всичките му герои са толкова сериозни и съсредоточе ни?

Когато през 40-те години на миналия век книжовници като Васил Априлов, Георги Пешаков, Анастас Кипиловски, Неофит Рилски и още неколцина техни съвременници популяризират с възхищение българистичните проучвания на Юрий Венелин и неговите горещи симпатии към българите, посвещавайки му от такава позиция стихове, отзиви, много съдържателни приписки и похвални текстове в свои писма и трудове, наслагват двете основни критико-оценъчни линии на българската венелиада: патриотично-романтичната и научно-изследователската. Обикновено разминаващи се, двете линии още тогава се изявяват успоредно и се преплитат със своите същностни черти - патосът на първата определя концептуални елементи на втората, а характерни за тази втора линия разработки се открояват по-ярко посредством романтично-патриотичните виждания на книжовниците, които откриват Венелин за българското културноисторическо съзнание. Като следствие на това възторжената ода на Пешаков за Венелин придобива известност заедно с промислените характеристики на Априлов, Киниловски и Неофит Рилски, за да бъде неотстъпно цитирана в почти всички последвали публикации за Венелин (чак до наши дни) като интегрална част от знанието на българите за Венелин.

За историците на културата и литературата на Българското възраждане 1989 г. е белязана с не един юбилей на дейци на епохата. Навършиха се кръгли годишнини от рождението или смъртта на Нещо Бончев, Райко Жинзифов, Ил. Р. Бльсков, Софроний Врачански. Сред юбилярите са и Юрий Ив. Венелин и Васил Евст. Априлов - двама дей ци, свързани не само с лично познанство, но и с ролята си на посредници между две национални славянски култури - българската и руската. Старата традиция - за чествуване на юбилярите - и този път беше спазена. Традиция, чийто вътрешен смисъл е не само и не толкова напомнянето и изравянето на реликви от миналото, а съотнасянето му със съвремието и активизиране на настоящето. Традиция, чийто резултат често пъти е преоткриване на НОВОТО в старите томове И АКТУАЛНОТО в позабравените идеи и усилия на предците. Подобен бе резултатът и от проведените две международни научни конференции по повод 150-годишнината от смъртта на Юрий Ив. Вене лин и 200-годишнината от рождението на Васил Априлов. Поставено в контекста на собственото му време, делото на двамата възрожденци бе видяно на широкия фон на общоевропейската културна история и мисъл. Оценките на съвременници и след ходници за книжовното им наследство - резервирани или суперлативни, едностранчиви или научно задълбочени - не бяха самоцелно отразени. Те трябваше да провокират или доуточнят някои съ временни научни постановки. На 6 септември 1989 г. в Софийския университет „Климент Охридски" се проведе научната се сия, посветена на делото на Ю. Венелин. Организатори бяха Институтът за литература и Центърът за българистика при БАН. Сесията откри директорът на Института за литература проф. д-р Боян Ни чев. Той очерта накратко заслугите на юбиляря за изграждането на българската национална култура и пожела ползотворна работа на участниците в конференцията.

Мина доста време от онзи летен ден, когато с Румяна Узунова се срещнахме във Варна с Юрий Трифонов. В края на седемдесетте и началото на осемдесетте години той беше символ на най-новата и прогресивна градска руска проза. Сред „сибиряците“ стоеше на особен пиедестал. Когато го видях, се почувствах малък и не знаех къде да дяна ръцете си. Румяна Узунова разруши бариерата пред мен и свойски, приятелски го заприказва. С всяка дума гласът му ставаше все по-топъл. Вътрешният му свят излъчваше благородство и доброта, но същевременно много и различни чувства. Говореше бавно, умно, някои думи повтаряше, сякаш се съмняваше в тяхната ценност. През диоптричните очила гледаха уморени, но пълни с любопитство светли очи. Словата му, книгите му още тогава подсказваха, че един ден хората от Източна Европа ще тръгнат по днешния път. Беше роден демократ. Запомних и нещо много важно за мен. Не се сещам точно за коя от книгите му говорехме, когато той ни каза: „Бог има избраници за всяко дело.“ Днес си мисля, че Юрий Трифонов беше един от тях и съм уверен, че Бог наистина си има избраници. Минаха много дни, Юрий Трифонов го няма сред живите, но следата е силна и се вижда отдалеч. И непубликуваното интервю, пленено навремето от тоталитаризма, се оказа, че е живо. Тази история има голяма поука — рано или късно истината и вярата изплуват на белия, свободен свят. И само за това си заслужава да отстояваш принципите си.