южнославянски

По-подробното запознаване със запазените старославянски ръкописи дава възможност за по-пълно разкриване репертоара на старите славянски литератури, тяхното жанрово бо гатство, връзки с другите литератури (византийска и западноевропейски). Твърде често то поднася на изследователя нови и интересни подробности, засягащи дейността на отделни кни жовници. За такъв един случай става дума в настоящата бележка, свързана с книжовната дей ност на видния старобългарски писател Йоан Екзарх, участник в изграждането на„Златния век" на българската литература по времето на цар Симеон. Съчинението „Небеса" - творба на византийския писател Йоан Дамаскин (VIII век) етясно свързано с името на Йоан Екзарх, понеже първо чрез неговия превод то прониква в старите славянски литератури (българска, руска, сръбска), получава голямо разпространение иоказва дълбоко въздействие върху религиозно-философската мисловност на средновековния читател. Общодостъпно на научния свят то става благодарение усилията нана О. М. Бодянски, който го подготвя за издаване, като самата публикация излиза под редакцията на Андрей Попов през 1878 г. под наслов „Богословие святого Йоанна Дамаскина в переводе Йоанна Екзарха болгарского. По харатейному списку Московской синодальной библиотеки". Нашият писател пристъпва съвсем трезво към своята задача - съобразявайки се с конкретната действителност на българското общество и с културната подготовка на своя читател, той не превежда изцяло „Небеса“, състоящо се от 100 глави, а превежда само 48 глави, найнужни и подходящи за читателя.

Речем ли да поставим Георги Кирков в по-широк контекст и обърнем ли поглед към младите южнославянски литератури в края на XIX и началото на ХХ в. - време на духовен кипеж и граждански вълнения, ще видим, че богато разцъфтява сатирата. Утвърждава се и суровият съдник Стоян Михайловски, и високоетичният Алеко Константинов, и порицателят на покорното отношение към властта Радое Доманович, и „хроникьорът" на обществените нрави Бранислав Нушич... Не само нашият пролетарски хуморист Георги Кирков, но и цяла броеница от балкански творци на синора между двата века показват по самобитен път болестните форми на „модерната цивилизация". Ярки хуманисти, те ненавиждат насилието, деспотизма, полицейско-бюрократичните произволи, верноподаническия страх и ни представят рисунки, наситени със сатирична експресивност. Изправени пред лицето на новия гешефтарски морал, който знае да купува всичко, пред смразяващата бруталност на тия, чийто девиз е „Сега му е времето", писателите не могат да заемат позицията на неутралитет. При това именно политическият живот е в центъра на творческото им внимание. Тъй като политиката се оказва своеобразен кристал, през който могат да се видят същностните черти на времето. Най-характерната особеност на сатирата през този период е, че тя е неразривно свързана с обществено-политическия живот на полуострова. От една страна, този живот я подхранва с обилен материал: от друга - тя се утвърждава като динамична художествена структура, чрез която се осмислят аномалиите в действителността. За обществените процеси на славянския Юг в края на миналото столетие са характерни редица противоречия, чийто двигател" е именно двигателят", чрез който се реализира комичното. Големият скок от „века" на патриархалността във века" на буржоазната цивилизация изостря противоречието между привидната жизнеспособност и логичност на новите социални норми и истинската им същност, което е източник и на комичното. Накратко самите особености на социалния процес на полуострова, непоследователността в циклите на развоя му, липсата на дистанция във формите пре доставят материал за разнообразната хумористична проза и сатиричните формули на южнославянските творци, дават „канавата" за весело-тъжния им смях. Типично балканските предпоставки на обществено развитие създават естестве ната среда на „маймунствуването" в живота и на смешните „приключения" на негативните обществени типове. Препрочитайки „смешилата" на Кирков и алегоричните разкази на Доманович например, между които има толкова много сходства, аз си мисля защо все пак формите на комичното се оказаха едни от най-динамичните форми, чрез които писателите откликнаха на нагорещената атмосфера в онази историческа 76 епоха. Докато романът се оформя като жанр твърде дълго и бележи напредък едва в последните десетилетия на века, то малките гъвкави форми - мемоа рът, фейлетонът, разказът, очеркът получават голямо разпространение много по-рано. Ако тези форми са жанрове за първа и пряка белетристична реакция, ако те отразяват преди всичко непосредно тематично живота и проблемите на едно общество, романът - както подчертава Б. Ничев - следи живота на това общество като цяло, с поглед към гльбините му, стремейки се към философски обобщения, към социално-психологически синтези и нравствени присъди". Очевидно при ускореното развитие, при смешението на явления и компоненти от различен естетически и исторически порядък, с една дума, при своеобразните условия на балканското развитие романът не може да се формира като „епос на частния живот“, както се формира европейският роман, и в средата на XIX в. достига най-големите си постижения. Не чрез друго, а чрез кратките ударни жанрове писателите успяха да откликнат най-бързо на животрептущия съвременен материал. Те нетърпеливо подбираха факти и епизоди от всекидневния хаос, реагираха бързо, с „моментни снимки" на вътрешнопротиворечивата действителност.

Започнатото от известните литературноисторически трудове на Боян Пенев бинарно разглеждане на южнославянския културен фонд като славянски и като балкански продължава да бъде основен проб лем в развитието на литературната славистика и балканистика. Тази двоичност на научното изследване е обяснима със спецификата на самия регион, мост между Запада и Изтока, даваща неограничени възможности за прилагане на вси чки направления на сравнителното литературо знание. Избраната от Лилия Кирова концептуална формула на „литературни сходства" всъщност представлява опит за типологизиране на различни литературни процеси и явления, обединени хроноло гично в преходния отрязък между XIX и ХХ в. - време, преломно и плодотворно за неотдавна осво бодените от национална зависимост южнославянски народи. Авторката проследява подробно трансформирането на общественото напрежение в ду ховна активност, която от своя страна формира историко-функционалните контури на балканския литературен процес. Съдържащите се в книгата студии и статии са насочени към откриването на идейно-естетическия статус на регионално близ ките и исторически свързани в еволюцията си литератури. Началната студия „За някои особености на южнославянския реализъм" продължава изследователската тенденция, започната от Боян Ничев в неговия „Увод в южнославянския реализъм" (1971), предполагащ продължаващи научни усилия и на други учени спрямо такъв важен период от развитието на славянските литератури изобщо. Релефът на южнославянския реализъм е обяснен от Л. Кирова с появата на жанрови предпочитания във формиращото се литературно направление, отнасящо се към действителността с непознат дотогава аналитизъм и критицизъм. Интересът към романа е заменен с предпочитание към творческите възможности на кратките белетристични форми, изравняващо усилията на балканските прозаици с апогея на западноевропейския и руския разказ (Мопасан, Чехов и др.). Това съвпадение е представено от авторката не като ускорено достигане, а като показател за възможностите на самобитния балкански литературен генезис. Може би едно по-задълбочено структурно анализиране на поетиката на южнославянската белетристика би дало още по-убедителни доказателства за култур ната приемственост като литературно-процесуал на (стара и нова литература) и социално-рецеп ционна (патриархално-буржоазно общество) изява, Действително процесът на „огражданяването" на населението определя характера на литературната комуникация, но фиксираното от авторката жанрово темпо за началото на ХХ век (закъсняването на романа, появата на цикли от разкази и пр.) би могло да се дообясни освен с влиянието на масо вата социокултурна среда и с особеностите на книжовната традиция.

The article once again raises the issue of the most controversial or rarely asked questions related to medieval literature - is it literature per se and how its genres ought to be classified what is its terminological apparatus and the symbolic-mythologizing function of the Bible for each medieval work.