жанрове

ай-естествената и поради това най-разпространена представа за критиката е тая, че тя трябва да се отличава от изкуството по своя научно-логичен, понятиен характер на мислене. Но често срещаме и пряко противоположно определение, подчертаващо връзката на критиката с художественото мислене, своеобразния начин, по който тя пресъздава жизнените и литературните проблеми. За художественост на критиката и за нейната принадлежност към обширната и многообразна област на изкуството говореха преди всичко автори, които разглеждаха Белински. Прелиствайки пламенните страници на неговите творби, те възторжено отбелязваха поетическата устременост, пленителния лиризъм и драматическото напрежение на неговите статии. „Работата е там - пише Ал. Григориев - че както изкуството, така и критиката се подчиняват на един критерий." И в тоя смисъл е ясно, че той оценява статиите на Белински като произведения на изкуството, които се отличават с „необикновен лиризъм" и покоряват с яркостта си, страстността си и опиянението на първото чувство. Същия възторг от художествено-поетическия характер на статиите на Белински, от силата на неговото слово изпитват и такива негови съвременници като Гончаров, Тургенев, Достоевски и много други.

Един от основните въпроси на нашата литературна история есложният проблем за органическия преход от фолклор към литература. Пътят, който може да се достигне до неговата същност, минава както през чисто философската интерпретация, така и през сферите на литературната и фол клорна теория и история. Прякото разрешаване на този въпрос е свързано с проучването на огромен фактически материал. Връзката между българското народно поетическо творчество и литера турните жанрове през Възраждането е една от възможните многобройни изследователски насоки, които водят към спецификата на посоченото явление. Какво налага и същевременно оправдава сложния кръг от въпроси да се със редоточи около взаимоотношението фолклор - литература именно в най-мал ката клетка на литературното развитие - жанра? Логично ли е отделният процес да се сведе до явлението и чрез спецификата на жанровата структура да се стигне до същността на жанровата система на българската литература от епохата на Възраждането? на - ли Основание за подобен подход към един от най-същностните моменти литературната ни история - връзките и взаимодействието и с фолклора намираме в самото съдържание на понятието жанр - като една исторически възникнала „формално-съдържателна структура, която, след като е породена от определено време и конкретни обстоятелства, придобива като че извънвременни черти и свойства и създава впечатление на извънисторич ност 2. Или, с други думи, на помощ за поставянето на някои важни мето дологични проблеми около взаимоотношението фолклор - литература идва „съдържателността" на жанровата форма, това, което М. Бахтин нарече „памет на жанра“, „Литературните структури, които, умъртвени и превър нати в схема, привеждаме под категориите род и вид: драма, сатира, елегия, роман, при своето раждане са били жив източник на литературно-художе ствено съдържание, което в дадено историческо състояние на света (тип от ношение на обществото и индивида) възниква като органическо изразяване жизнена ситуация в литературата. Литературната структура абсорбира в себе си жизнено съдържание и след това във всяка нова епоха излъчва идея, писатели, които спокойно се обръщат към нея, без да знаят с какъв възпла меняващ се огън играят.

В една програмно-методологическа статия „Бъдещето на литературата като предмет на изучаване" [Л 15] Д. Лихачов поставя въпроса за принципите на литературното развитие и тяхната зависимост от развитието на обществената мисъл, от историята на културата и от влиянието на другите изкуства: между впрочем една от обикновените теми на големия съветски литератор и културовед. Авторът е убеден, че ако съдим за бъдещето на литературата само по социалната предсказуемост, задачата се усложнява и резултатите ще бъдат равни почти на нула. Известна максима е, че литературното и общественото разви тие са в комплицирана връзка. Затова нито историята на литературата, нито наблюденията над литературния процес могат да се базират върху пряка връзка със социалните явления. Рисковете на подобно начинание са неимоверно много. Затова пък опорните пунктове на усложнената връзка между обществената и литературната мисъл са също така много и не съвсем лесно определими. Ю. Лотман счита, че „законите на постройка на художествения текст са закони на постройка на културата като цяло" [18, 241].1 Това не е ефектна фраза на романтично предполагаемо единство на света, а теза на семиотик, който в целостта на художествения знак е склонен да види общите културни знаци на епохата. Това е едната страна, от която може да се определят ред принципи на художественото и в частност на литературното развитие. Да погледнем въпроса и от другата страна: откъм вътрешните опорни пунктове на художествения процес. 1. Повече от две опорни точки, които естествено не се разполагат в права Линия. 2. Реципрочност: актуализиране на традиционни художествени типове или елементи на ново равнище. 3. Пародийност. Следващият етап на литературното развитие е пародия на предходния (най-често). Но спонятието пародия като иронично-напрегната транс формация на литературни теми и похвати не може да се обясни изцяло лите ратурният процес. Усилията на ОПОЯз в това отношение дадоха интересни реницата. 1.Първата от двете цифри означава номера на ползуваната литература, втората - стра88 зултати, но с тях не се решиха основни въпроси. Върховите (да ги наречем още крайъгълни) елементи на литературното развитие предлагат по-голямо богатство в процеса, отколкото ни информира пародията. Те често изхождат от пародията, но не се покриват с нея. Те са синтез в иманентния процес, а спрямо общата система на културата влизат в най-усложнени и опосредствувани връзки. 4. Автоматизация и актуализация на структурни елементи. Структурните слементи се намират в неизменно напрежение и никоя от тези две страни на напрежението не надделява. Един художествен текст не може да се състои само от автоматизирани или само от актуализирани елементи, това е равнозначно на смърт на текста. 5. Отношение на низова и върхова литература. В дадена епоха един литературен тип се счита за върхови, в друга епоха - обратно, същият принцип се счита за низов. Този принцип еоснова на парадокси. Тъй като високата литература е област на максимална художествена организация, низовата се представя като сфера на понижена условност, свобода, природност и тя именно получава свойства на по-голяма притегателност. Дори понякога организиращ принцип на низовата литература са норми, които на предишния етап на литературното развитие били свойствени на върховата литература. Така през 1830-1840 г. низовата руска литература се представя от романтизма, т. е. от онази естетическа система, която бе настроена отрицателно към „низа“, когато бе върхова литература [17, 34].

Всяка книга, посветена на Възраждането - основополагащ за новата ни литература пе риод - събужда интереса не само на тесните специалисти. Появата на колективен сборник за жанровете привлича интереса и от гледна точка на това, какво е съвременното реше ние на възловия въпрос на възрожденската, пък и въобще на новата ни литература: самозараждане или външно влияние определя ускореното и развитие. След първоначалното 169 почти пълно съгласие с тезата на Г. Гачев, която със своята оригиналност и свежест беше приета с възторг, постепенно се разкриха и отделни противоречия между фактите и теорията. Преодоляла Хегеловото , толкова по-зле за фактите", литературната ни наука в последните години се отнася все по-критично към хипотезата за самозараж дането.1 Търсейки решение на проблема, сборникът тръгва от традициите на родната ни литературна история. В този смисъл не формално, а натоварено с дълбок смисъл е посвещението на стогодишнината от рож дението на акад. М. Арнаудов. Присъствието на големия литературен историк не се изчерпва с посвещението. Във встъплението Цв. Унджиева извлича от цялостното творчество на М. Арнаудов идеите му за литературните жанрове на Възраждането. Включването на изследването на Арнау дов „Поемата „Горски пътник" на Раковски" поставя въпроса, колко напред е отишла литературната ни наука като методика и методология в сравнение с Арнаудов. Класикът на литературната ни история посвещава много усилия, няколко студии и монография на Раковски и в такъв смисъл поместе ната в сборника работа е показателна за неговите търсения, за културно-историческия му подход, тя съдържа и това, което съставителите пазят като завет", и това, което вече е преодоляно, надхвърлено.

Границата, която разделя Изкуството от Неизкуството, е хоризонтална - тя минава през всички жанрове, а нерядко и през отделните произведения. Най-важното че тя е подвижна: художествеността има исторически характер, свързана е с пообщи културни норми и промени в литературната комуникация. В различните епохи разликата между високите и ниски жанрове (йерархията на жанровете) е различна: достатъчно е да си припомним съдбата на романа, презрян някога и авторитетен днес. Различно е било съотношението на високите и ниските елементи (теми, образи, думи) в литературата и тяхната функция: да си припомним практиката на символизма последвалата го реакция към „оварваряване" на поезията... Тези проблеми са били разглеждани по различен начин и с различен подход. Още през 20-те години Ю. Тинянов в класическите вече статии „Литературният факт" и „За литературната еволю ция" очертава диалектическите отношения между литературните и извънлитературните редове, свързва литературната еволюция с напрежението между литературните му „Върхове" и "низини" и смяната на местата им. (За съжаление неговите проницателни формулировки не са достатъчно усвоени у нас.) „Съществуването на факта като литературен зависи от неговите диференциални качества (т. е. от съотнасянето или с литературния, или с извънлитературния ред), с други думи - от неговата функция. Това, което в една епоха е литературен факт, в друга ще бъде общоречево битово явление и, обратно - в зависимост от цялата литературна система, в която да ден факт функционира, а Този механизъм засяга и динамиката на жанровете, която Тинянов вижда малко едностранчиво: „В епоха на разлагане на някакъв жанр той от центъра се премества в периферията, а на негово място от дреболиите на литературата, от нейните задни дворове и низини се влива в центъра новото явление. 1 П. Н. Медведе в. Формальный метод в литературоведении. Критическое введение в социологическую поэтику. Л., 1928, с. 183. 2 Ю. Тынянов. Архансты и новаторы. Л., 1929, с. 35. 39 Така стана булеварден авантюрният роман, така сега се превръща в булеварден психологическият роман. "3

Появата на двутомния труд „Българска възрожденска литература. Проблеми, жанрове, творци" съвпада по една случайност с шестдесетгодиш нината на автора му - проф. д-р Дочо Леков. В продължение на близо четири десетилетия Дочо Леков развива литературно-научна дейност, която не излиза извън рамките на Българското възраждане, за да му остане верен и до днес, въпреки изкушенията, когато волно или неволно е хвърлял поглед към старата българска литература или към следосвобожденските писатели, пренесли възрожденския дух и патос в новата книж нина. Със своята строго определена тематична територия Дочо Леков рязко се отделя от мнозина други литературни историци, известни с всеядността си, с прекомерната си самоувереност, които смятат, че цялата българска литература от Кирил и Методий до наши дни е тяхно ленно владение, техен литературоведски диоцез. Затова пък научните му изследвания говорят за истинско, дълбоко познание на доосвобожденската ни книж нина, проучвайки проявите дори и на най-скромния книжовник, учителствувал в някое забравено и от Бога село и публикувал във възрожденския печат някоя и друга дописка или стихотворен опит. Свидетелство за това са научните му тру дове, като например „Проблеми на българската белетристика през Възраждането" (1970), „Лите ратура - общество - култура. Литературносоциологически и литературноисторически проблеми на Българското възраждане" (1982), както и разглежданият тук двутомник, в които той се стреми да открие определена закономерност в развитие то на литературните явления, да проследи литературния процес в неговата пълнота, да включи в него и фактори, на пръв поглед извънлитературни и затова може би неизследвани досега. В други монографични изследвания и очерци Дочо Леков проследява живота и разглежда произведенията на писатели, участвували дейно в литературния живот през шестдесетте и седемдесетте години на XIX век: „Васил Друмев - живот и дело" (1976), „Любен Каравелов" (1977) и „Райко Жинзифов" (1978). Той обаче не се задоволява само с изследване на жизнения път и на книжовното наслед ство на писатели от първи ранг, но търси мястото в развитието на българската изящна словесност и на литератори от втория и третия ешалон на тази епоха, за които също така издава отделни книги - „Тодор Пеев. Страници от живота и съдбата на един възрожденец“ (1978) и „Ради Иванов Коле сов" (1983).