знак

Семиотиката (или още семиологията) е науката за знаците. Вербалните знаци винаги са играли първостепенна роля и размисълът върху знаците се е смесвал дълго време с размисъла върху езика. Съществува имплицитна семиотична теория в лингвистичните мисловни построения, които Античността ни е завещала: Китай, Индия, Гърция и Рим. Мислителите на Средновековието също формулират идеи върху езика, които имат семиотично значение. Трябваше обаче да дочюсаме появата на Лок, за да се осъществи и появата на самото име "семиотика". През целия този първи период семиотиката не е разграничавана от общата теория - или от философията - на езика. Семиотиката с11ава самостоятелна дисциплина чрез трудовете на американския философ Чарлз Сандърс Пърс (1839-1914). За него тя е една референциалла рамка, която обхваща всяко друго изследване: "Никога не е било в моята власт да изследвам, каквото и да било - математика, морал, метафизика, гравитация, термодинамика, оптика, химия, сравнителна анатомия, астрономия, психология, фонетика, икономика, история на науките, вист, жени и мъже, вино, метрология- по друг начин освен като семиотично изследване." Поради това семиотичните текстове на Пърс са също толкова разнообразни, колкото и изброените обекти; той не е оставил нито една цялостна творба, която да резюмира основните черти на неговата доктрина. Дълго време това е провокирало (провокира и днес) известно непознаване на неговите доктрини- още по-трудни за разбиране, тъй като са се променяли от година на година. Първата оригиналност на Пърсовата система се съдържа дори в определението, което той дава за знака. Ето една от формулировките: "Един Знак, или Репрезентамен, е една Първичност, която взаимодейства с една Вторичност, наречена негов Обект, едно такова истинско триадично отношение, което е способно да детерминира една Третичност, наречена негов Интерпретант, за да може той да създаде същото триадично отношение и спрямо т. нар. "Обект", подобно на това между Знака и Обекта." За да се разбере тази дефиниция, трябва да се припомни, че целият човешки опит според Пърс се организира в три нива, които той нарича Първичност, Вторичност и Третичност и които, казано обобщено, съответстват на почувствани качества, на изпробвано действие и на знаците. Знакът на свой ред е едно от тези тричленни отношения: това, което провокира процеса на сцепление, неговия обект и ефекта, произведен от знака, или това е т. нар. интерпретант.

Знакът е основно понятие за всички науки за езика, но именно поради тази своя значимост е едно от най-трудните за дефиниране. Тази трудност се увеличава поради факта, че в съвременните теории за знака се правят опити да се държи сметка не само за лингвистичните същности, а и за невербалните знаци. При един по-внимателен преглед класи11еските дефиниции за знака често се проявяват или като тавтологични, или като неспособни да уловят понятието в неговата собствена специфичност. Налага се мнението, че всички знаци водят по необходимост към едно отношение ("relation") между две "relata", но при простото отъждествяване на сигнификацията с отношението не може да се постигне по-нататъшно разграничение между два, при това твърде различни, плана. От една страна, знакът "майка" е по необходимост свързан със знака "дете", от друга- това, което "майка" описва е майка, а не дете. В една от първите теории за знака Августин Блажени предлага: "Знакът е нещо, което извиква в мисълта някакво друго нещо (извън пространството, въведено от смиелите)." Но "предизвиква" (или "извиква") е категория едновременно твърде тясна и твърде широка: от една страна, се смята, че смисълът съществува извън знака (за да може да бъде извикан), а от друга - че извикването на едно нещо чрез друго се ситуира винаги върху същия план. И така сирената може да означава началото на бомбардировки и да напомня войната, ужаса на населението и т. н. Казваме ли, че знакът е нещо, което заема мястото на друго нещо или го замества? Това би било едно твърде особено заместване, което всъщност е невъзможно нито в един, нито в друг смисъл: нито "смисълът", нито "референтът" в качеството им на такива не биха могли да се впишат във вътрешността на едно изречение на мястото на "дума". Суифт, след като е предположил, че човек носи сьс себе си нещата, за които иска да говори (тъй като думите са само заместители), е стигнал до това заключение: "Ако дейностите на един човек са важни и различни по вид, той съответно е длъжен да носи по-голям пакет на гърба си"- при риска да бъде премазан под тяхната тежест.