Поетическото изкуство от Любомир Левчев

В световната литература не е рядко яв ление поети и писатели да излагат в теоретичен план своето творческо кредо, т. е. да бъдат и критици. Макар че в това отношение нашата традиция е победна, тя ще се обогатява и развива занапред - с интелектуализацията на жи вота и на самата литература, със заси лената тенденция за превръщането й в самопознание. И в самосъзнание. В този смисъл „Поетическото изкуство" отгова ря на една назряла необходимост в на шето обществено и литературно развитие. В своята книга Любомир Левчев с категоричен: „Никъде субективният еле мент не е тъй силен, както в поезията... Колкото поети - толкова и поетики." И това е безспорно. Но вярно е също така, че един поет трябва да отговаря на известни изисквания в скалата на естетическите ценности, за да имаме мо ралното право да говорим за поетиката му. Иска се и самочувствие - не самоМнението на маннака, а истинското, ре ално самочувствие на надарення човек, който има потребност да сподели с чи телите своето виждане за най-дълбо ката и тайна същина на неговото изку ство". Въпреки че не започва на бяло поле, авторът на книгата трябва да се приветствува преди всичко заради това, че слага началото на една традиция, бе лязана с яркия талант на един от найавангардно мислещите поети на съвре менна България. Независимо от завид ната теоретична основа, това е труд, на писан от поет, защото всяка негова ду ма е образ. Той няма претенцията да бъде законодател, той споделя преди всичко личния си опит, личните си при страстия, предпочитания. Неслучайно Левчев се придържа към златното правило на Пол Валери, че поезия се учи, но не се преподава. Затова вероятно няма и такова учебно заведение, което да подготвя поети. И все пак? Погледнато в исторически план, всички общества имат своя поезия, която отговаря на вкуса и изискванията най-малкото на един образован елит, а по-демократичните - на вкуса на по-големи социални групи, на целия народ. Затова колкото и да елич на една теория на поезията, все пак тя 178 отразява потребностите на много повече хора. Замислена и осъществена като цикъл лекции пред студентите от Софий ския университет, книгата на Л. Левчев не прилича на традиционните курсове по поетическо изкуство, не излага възгледи те на автора във вид на система. Без да е всеобхватна, тя е подчинена на своя собствена логика и е концептуал на - отразява схващанията на поет, който създава изкуство, доста по-различ но от традиционното - с усложнена асо циативност, но и със силен социален патос, изкуство, което утвърждава героич ното и творческото начало у човека - за него те са синоними. Той търси на стойчиво своя читател, към него адресира посланията си. Това е стремеж да се преодолее отчуждението на човек от чо века, да се открие ценителят, приятелят, друарят. И той създаде една истинска новаторска поезия - страстна, романти чно приповдигната, със силен публицис тичен заряд. И в същото време - дъл боко лична, изстрадана, изповедна. Но изповедност, която не се разминава с повелите на времето, а е техен изрази тел. В поезията си той разкрива дарбата да отстоява нравствените си пози ции така, както в Поетиката си показва умение да отстоява логично и аргументирано и същевременно емоционално и убедително естетическите си принципи. И тук присъствува патосът на някогаш ния комсомолски поет, неговата полемич на страст, която придава неповторимо звучене на „Поетическото изкуство". И още нещо. Едва ли ще почувствуваме и разберем Левчев - поста и теоретика, ако не отчетем и диалектичността на неговото мислене, на това непрекъснато утвърждаване отричане, на стремежа вси чко да изстрада със собствения си чо вешки и творчески опит. Обикнат негов похват е парадоксът, оня образ, който обединява две взаимоизключващи се мисли така, че поразява въображение то ни със своята неочакваност и стран ност, поради което лесно се и запомня.