Книжка-2

1987, Книжка 2 - Съдържание

Слово на др. Тодор Живков, произнесено на срещата, организирана от ръководството на СБП, посветена на 75-годишнината на акад. Пантелей Зарев

Към работата си над „Преживяното" Т. Влайков пристъпва изклю чително отговорно - като към венец на своето творческо дело. Когато с намерил в ярки произведения от украинската и от нашата литерату ра търсения израз на своите разбирания за народния бит и душевност и е дошъл моментът, в който упованието в политическите платформи като път за нравственото въздигане на народа е разклатено, остава му идеалът за щастието на твореца. Тогава Влайков решава да създаде роман за възрожденската епоха. С помощта на своята обична дъщеря Радка Илева към залеза на своя житейски път полуслепият писател обаче иска да създаде нещо по-съкровено - да се върне към съдбата на някогашното момче. Нещо като Одисей, който да повтори пътешествията си към същностното начало: да се обърне към завръщането „като най-хубава част от пътуването". Писателят променя решението си - и друг може да напише роман за Възраждането. Нараства убедеността му, че в сетните творчески дни той ще е изпълнил най-добре писателския си дълг, ако възсъздаде историята на една полувековна епоха през призмата на лично изживяното, изстраданото, промисленото. И то тъкмо когато като творец чувства, че е в състояние най-непринудено да се осъществява във всичко, да потапя перото в себе си със светлината, която се излъчва от него, за да види за сетен път непреходното в националния живот. Сега е недостойно да се вдълбочаваш в кошмарите на психичните разстройства, на смъртта; с отровено и помрачено сърце не бива да текат сетните дни от човешкия живот. Още по времето на един престой в Пирдоп - през 1927 година, - забелязал, че младите не знаят песните и танците на неговата младост, у Влайков нараства тревогата за съдбата на изконните национални добродетели. Тогава дъщеря му записва: „Битът на даден народ с неговите нрави и обичаи, с песните, танците и другите отрасли на неговото творчество, чрез които се рисуват типичните черти на неговия образ..., не спъва обществения напредък и не бива да се пренебрегва от младите... Да се допуска у нас особе но подобно пренебрежително отнасяне към бита ни, това е, мога да 43 го кажа, един непростителен простъпък.

Художествената литература и литературознанието, по-специално поетиката, се раждат почти в едно и също време, развиват се паралелно, като си оказват определено въздействие една на друга. Дре вногръцката литература ни покорява с величието на споса на Омир, но тази литература знае и „Поетиката" на Аристотел. Литературата на древния Рим ни е оставила „Енеида" на Вергилий, но и наблюде нията над поетиката на Хораций. Литературата на Франция възраж да класицизма, но на нея принадлежат и съчиненията на Боало. Гьоте и Лесинг слагат началото на новата немска литература, но те са създатели и на теорията на тази литература. Пушкин, Лермонтов Гогол откриват страниците на класическата руска литература, но та зи литература е немислима без Белински. Достатъчно е да назовем имената на Веселовски, Потебня, Жирмунски, Томашевски, Тинянов, Биноградов, Бахтин, Храпченко, Лотман, Лихачов, за да разберем как науката за поетиката се е развивала и се развива за последното столетие, ако имаме предвид Русия, Съветския съюз. Разбира се, да разбереш, да обясниш какво е това художествено произведение, как то е написано, съвсем не значи, че можеш да да деш рецепта за създаване на това произведение. Както отбелязва К. Федин, може да се разкаже как е написан „Дон Кихот“ на Сервантес, но не може да се каже как да се напише такова произведение. И все пак науката за литературата, и по-специално поетиката, се е развивала и ще се развива като необходимост за самата лите ратура, за самите творци на словото, и като потребност на самата наука, потребност на читателите.

Характерно за Хайнрих Хайне е пародичното пречупване на прежи вявания и настроения. Дори най-лирично облъхнатите изповеди рязко избиват в пародична поанта и тя отнема на съдържанието това, с което един миг по-рано е извиквала вибрации от най-възвишено или сантиментално естество. Поантата е заложена в цяла строфа или само в последния стих, тя е реплика сякаш от друга уста, която е дебнела през цялото време из засада, за да се намеси най-неочаквано и да на помни, че всичко е илюзорно, че в живота няма място за лирични опиянения, излияния и нирвани, че той е жестока проза, сметка, сдел ка, изневяра, че е пълен със съсловни предразсъдъци и прегради, малки или непреодолими, но все пак прегради за стремежи, любовни бля нове и планове и тая поанта разбива романтичните съновидения мечти, илюзорното щастие. Още от самото начало в лириката на Хайне се откроява самобитният дуализъм на темперамента му, но пародич ната страст добива динамика и разраст от самия живот, който сякаш непрекъснато го апострофира със своите реалистични реплики и го събужда от поетическия унес и захлас, от мистичните настроения, от оптимистичните любовни мечти, от пролетното опиянение, за да го върне към най-суровите изисквания на деня и да попари със сланата си цветната феерия на пролетта. Още много млад той разбира, че пое тическото дарование е едно, а животът със своята бруталност - друго, че пълната кесия изглажда всички пътища, отваря всички врати и раз решава най-тежките проблеми, докато лирическият възторг може да отвори в най-добрия случай страниците на някое списание, което не плаща хонорар, или вратата на едно издателство, и то само ако има изгледи да направи добра сделка с горестните изповеди на един поет с празни джобове. А този поет, изтерзан от безпаричие, гладен и с оръ фани дрехи, след кратка пауза на спокоен отдих, отново ще започне борбата за поетическо утвърждаване и за насъщния хляб и ще изразходва физическите си и духовните сили в ходене по мъките, ще чука по ре дакции на списания и книгоиздателства, докато намери отзвук и признание, но лъвският пай от хонорара ще потъне пак в бездънните джо бове на издателя. С огромната вълшебна мощ на парите Хайне се сблъсква още при първите си самостоятелни стъпки в живота.

В известна степен името и на Магда Петканова потвърждава правилото за безпощадността на времето, рукнало като сприя върху живота на хората - формиращо го, разрушаващо го, завличащо го. Нейната поезия сега е почти неизвестна за младото поколение, но тя не ешумяла така много и преди години. По-иначе стои работата с драматургията й, в която има великолепни поетически открития. Те допълват нашето впечатление за лириката на тази авторка, защото внасят в нея такива нови, силни, ярки открития, каквито понякога няма в чисто" интимните и откровения. Разликата е в това, че з поемите и в стихотворните драми на писателката емоционалното слово някак си „обективизира" чужди съдби, преживявания и страсти, докато в „директната" си чувствена изповед поетесата визира чрез лирическата героиня самата себе си. Поради някои съдържателно-изобразителни особености в поезията на Магда Петканова много е удобно, а даже и необходимо, нейното лирическо творчество да бъде анализирано чрез едно хронологическо вглеждане в зародиша и в развоя на вдъхновението и на неговите характеристики. Само така ще си обясним и цената, и силата на дебютната и книга „Македонски песни" (1927 г.), а ще разберем и посетнешната отлика, валидна за емоционално-мисловния свят на поетесата в следващите и стихосбирки. Защото е очевидна разликата между втората книга („Изгубен камък“, 1933) и „Кавали свирят" (1939 г.). На едно място тя признава, че започва да печата през 1925 година в издавания „Вестник на жената“, но пише още от 1919 година - т. е. когато е деветнадесетгодишна. Стиховете и от това време сетне влизат в нейната дебютна стихосбирка.... Питам се какво звучи в моето съзнание, останало от поезияга на Магда Петканова? Навярно и аз някога съм се заблуждавал, че някои мотиви, разработки, внушения и въздействия, постигнати от авторката в песните за драмската ракия" и за „момините устни" са дело на фолклора. Каква извисяваща измама! Кой поет сега или в миналото би се отказал да оприличават стиховете му с народните създания? И наистина има ли очевидни признаци, по които да сме застраховани от подобна „лъжливост": Ако зажалиш нявга за драмска ракия, дойди на гости

Коя съдба е за предпочитане - да бъдеш в лехата и да усещаш сигурното присъствие на своите събратя, или да си самотно и екзо тично цвете, чиито родители са далечни литературни ветрове? За вече избралите подобен въпрос отдавна е изгубил значение. Но за лите ратурната история съдбата на екзотичните цветя е все така интересна, тя продължава да търси връзките, дълбоко скритите подземни сокове, дали сила на едно или друго явление. Избраното от Светослав Минков сега пронично ни гледа от ко риците на неговите издания - кактусът. В книгата си „Насаме със Светослав Минков" Симеон Султанов, един от най-добрите познавачи на писателя, с лаконични, но точни изречения щрихира необикнове ността на явлението. „Един писател без следовници. Нямаше учители нашата проза. Нямаше и ученици. Все пак на анкетата за предпо читаните от него прозаици Минков отговаря - от българските - Алеко Константинов и Йордан Йовков. Но истинските учители, и то началните класове, както неведнъж е отбелязано, са други, споме наваните имена са Хофман, По, Еверс, Майнрик. Родата е не само почтена, както б се изразил Тинянов, но и далечна, екзотична". B B Литературните изследователи са прави до голяма степен и за друго - за липсата на преки литературни наследници, а засега на виждаме да се задават и внуци. Погледнато в един по-общ типологи чен план обаче, наследството все пак е видимо - Минков разви и пре несе гротеската, обогати палитрата на иронията и пародията, без които днес не можем да си представим голяма част от успехите на съвременната ни белетристика. Той направи сериозни усилия за фик ционализирането на нашата проза, която десетилетия наред следеше доста отблизо и стриктно своя обект. Като традиция Минков означава немалко и за развитието на хумористично-сатиричната ни литература - много шлифовани негови похвати отдавна са здраво залегнали В нея.

Малкото статии, посветени на Данте и на неговото творческо дело у нас, почти не позволяват да се говори за дантевистика в научния сми съл на думата. Всъщност дантезнанието у нас винаги е вървяло успо редно с усилията да бъде претворена на български език гениалната творба на поета „Божествена комедия". Така е още от края на XIX век, когато К. Величков превежда за първи път „Ад“ (първата кантика на поемата) и същевременно изучава живота и творчеството на Данте. Значението на творчеството на великия флорентинец се предопре деля от обстоятелството, че то бележи началото не само на новата ита лианска, но и на новата европейска поезия. Наистина има съществени различия в оценката за Данте в неговата родина и в литературознание то на други страни. Редица италиански изследователи са склонии да приемат литературата на т. нар. треченто (т. е. литературата на XIV в.) ката изцяло преходно, предренесансово явление. За тях Данте е тво рец на устояващото Средновековие" според израза на Б. Кроче, докато у Петрарка вече се забелязват черти на „предхуманизма". Същин ският ренесанс в Италия според тези изследователи започва с т. нар куатроченто (т. е. от началото на XV в.). И Подобна гледна точка подценява новаторските черти в идеологията художествената практика на тримата бележити представители на треченто - Данте, Петрарка и Бокачо. И ако по отношение на Петрарка и Бокачо няма съмнение, че са първите бележити представители на ранния италиански хуманизъм, с не по-малко основание Данте трябва да се възприема като преходна фигура, съвместваща в себе си чертите на Средновековието, но и на новите предренесансови устреми. Отправ на точка за марксическото литературознание в тази насока е твърдение то на Енгелс из предговора към първото италианско издание на „Комунистическия манифест" (1893), в който основоположникът на науч ния социализъм казва, че „първата капиталистическа нация" се създа ва на територията на Италия, а Данте е последният поет на Средновековието и заедно с това първият поет на новото време

Подобно отделяне на една от страните на цялостната творческа личност само на пръв поглед може да се стори неправомерно, защото у аржентинския писател Хорхе Луис Борхес есенстичността е не толкова склонност към култивиране на съответни литературен вид, колкото основна, същностна черта. Дори при най-бегъл прочит на негови творби ще забележим съзнателния стремеж към заличаване на жанровите граници между предпочитаните от автора форми - есе и разказ. Това проличава и в ясно изразената повествователна структура на есетата, и в избора на заглавия, по-подходящи за разказ („Сферата на Паскал", „Огледалото на загад ките“, „Стената и книгите“, „Цветето на Колридж" и пр.), а също в донякъде от слабената фабула на разказите, в които се излагат научни теории и хипотези, изо билствуват цитати - действителни или измислени, - библиографски източници, да ти, препратки и други елементи, сближаващи ги с есето. Между есе и разказ съ ществува тематична и идейна зависимост, те сякаш наподобяват скачени съ дове или пък действуват" според принципа на допълнителността. e e В послеслова на есеистичния си сборник „Нови разследвания" (1952) Хорхе Луис Борхес пише: „Докато четях коректурите на разнородните работи в тоз том, открих две тенденции. Първата е да се преценяват религиозните или философ ските идеи според естетическата им стойност, а също доколкото са необичайни чудни. Навярно това е белег на дълбок скептицизъм. Втората - да се допуска ( доказва), че броят на сюжетите и метафорите, които човешкото въображение способно да роди, е ограничен..." У Борхес своеобразната форма на есето не реторичен похват". Тя отговаря на неговия светоглед. Щом като идеите се оценя ват според естетическата им стойност, следователно и есето трябва да се подчи ни на творческото въображение. Щом като идеите нямат стойност на утвърдена ис тина, а занимават скептичния ум дотолкова, доколкото са необикновени и чудни, тук несъмнено ще господствуват експериментът, ироничният жест и естетическата игра. Игра - нека си послужим с думите на Херман Хесе - с всички идеи и ценности на нашата култура, игра, в която може да се обхване цялото духовно съдър жание на света. Борхесовата есеистика с право може да се нарече диалектика в действие. Диа лектичността пронизва творбите на аржентинския писател на всички равнища - от противоречивата им мисловна структура до характерните за стила му оксиморонии съчетания. Изпод дебелата кора на установеното, системно знание Борхес с неуто лима страст изтръгва нови, допълващи се, противоречиви или взаимноизключващи се истини и в това неспирно движение радикалният скепсис се уравновесява от ведрата убеденост, че в неизчерпаемите дълбини на познаваемото тъй или иначе се оглеж дат неизчерпаемите възможности на човешкия интелект и въображение.

В своето джобно тефтерче“, наричано още „личния бележник на Апостола", Васил Левски вписва не толкова похарчените грошове за конци, дребни харчове, попътни треби и цървули, колкото онези мигове, без които животът му би бил далеч по-оскъден както за съвременниците, така и в представите на изследователите му. Имах възмож ността да се докосна един-единствен път до този бележник. Трудно е да се опише усе щането за автентичност и близост до един живот, съкровен за всеки българин. e Страница 53. На два реда Апостола е вписал: „Бистрица: да има, има (-) три тополи. Народе???" С по-малко от десетина думи Васил Левски е изразил своите пътни впечатления и изградил един своеобразен и невероятен по своята лаконичност очерк". Струва ми се, че неговата изразителност не е постигната и досега в българската литература. Темата е сиромашкото по онова време с. Бистрица, Софийско. Някой (по всяка вероят ност това е другарят му от с. Бистрица, Софийско, Никола Стефанов Крушкин - Чолака) го е уверявал, че селото е имотно, че в него има и заможни българи, на което Апостола е отговорил със записката си, за да завърши с въпрос, равен на въздишка: „Народе??? От „джобното тефтерче" на скиталеца из Българско научаваме за кираджии, ханове и кафенета, за конете, които е използувал, за заплатените фалшиви тескерета, за феса, който си купил в Плевен, за да не се различава от поробителите, за платеното „яде не в къщата, дето се прибирам, защото са бедни", и още за какво ли не. На Димитър Общи, с който е в разрив още с пристигането му, купува шаяк за панталон", а в Пле вен - чорапи. Записва дори бръсненето си - 2 гроша, а на страница 81 отбелязва, за се знае: „Една кутия с огледало" - половин грош. Нея несъмнено дарява на дьщерята на укривателя си от с. Маджаре, Карловско. Може би за да се отплати за грижите на стопаните, които са треперили за него някоя и друга нощ.

Българската следосвобожденска драма има своето място в литературния ни живот. Макар проблемите на нейното развитие да са обект на по-малко изследвания сравнение с тези за поезията и белетристиката, основните и тенденции, както и главните и представители са проучени доста пълно и задълбочено. B B Като се имат предвид новите пътища, по които тръгва българската литература годините след Първата световна война, интересът към периода на войните (1912- 1918) е основателен и проучването му от литературноисторическо гледище - не обходимо, тъй като това е време на прелом, на преоценка на идейните и естети ческите ценности; време, което подготвя характера на следвоенната ни литература. Издигнала се до европейското равнище на художествено мислене в творческата ce практика на индивидуалистите и символистите, през войните българската литература възвръща към родното и делничното. Личността се приобщава към масите, субективните преживявания, полети и падения се пречупват през призмата на народните чувства, болки и копнежи. Списание „Звено е връх на символизма, но след неговото спиране той губи очарованието на новото, нереализираното. Войните утвържда ват и едновременно с това водят до разколебаване на символизма. Съмненията лутанията на символистите в крайна сметка преминават в преоценка и преориен тиране в художествената практика. В досегашните изследвания за българската драма и театър след Освобожде нието специално място на периода 1912-1918 почти не се отделя. Освен това малко се обръща внимание на отношението на съвременниците към драмата, на своевре менните оценки за дадено драматическо произведение, на по-слабите в художествено отношение опити, В книгата си „Българската драма" Цветан Минков анализира хронологически ред отделни произведения, като обхваща доста широк кръг автори, накратко характеризира сюжетно-тематичните групи в драматургията след Освобож И 133 дението, но не представя отношението на критиката към творбите, не се интересуда от начина, по който те са били посрещнати.

Методът на съпоставянето и дедуктивният подход заемат определящо място при изграждането на положителните герои в средновековната агиография, Ето защо за всестранния анализ на съчиненията от тази жанрова група е така необходимо да издирват съставките на художествения и идеологическия метатекст - кръгът от ли тературки първоизточници образци, библейски алюзин, цитати и други. Подобни проб леми са поставяни в славистичната наука при изучаването на „Похвално слово за Евтимий" от Григорий Цамблак, който представя учителя си в основния му худо жествен „ипостас" - духовен глава на българския народ от края на XIV век. И тък мо затова Патриарх Евтимий е отъждествяван с добрия пастир: на източниците, кои то формират иносказателните значения на този образ и на претворяването му в Цам блаковото слово са посветени следващите тук наблюдения.

Общите същностни черти на възрожденската ни литературнотеоретична мист и синкретичният характер на нейната културна роля неведнъж са били обект на ця лостни изследвання в нашата наука. Обикновено не без основание се изтъква, че строго теоретичните съчинення като „Наука за песнотворство и стихот ворство" (1871) на П. Оджаков, „Елементарна словесност" (1873) на Т. Шишков и Ръководство за словесност" (1874) на Д. Войников слабо присъствуват в литератур ния живот на своето съвремие. И действително - имената на „профилираните тео ретици" от Възраждането ни са сред най-честите прицели за унищожителни нападки от страна на Каравелов и Ботев. „Антиреторичният" патос става дори поетическа тема в лириката от 70-те години - да си припомним Каравеловото „Риторики, дог матики Лучение бледно..." или М. Маджаровото, Не ща вече риторики/ нито гола фрази. Причините за тази осъдителна реакция и слабия отзвук на възрожденските ни описателни трудове се коренят на първо място в компилативния им преводно-подра жателен характер 2. На второ място - тяхната поява по време съвпада с активизи с. 15. Из „Кратко житие на авва Йоан, игумен на св. Синайска планина, наречен Схо ластик, наистина свят отец", съставено от рантския монах Даниил. 1 Вж. Г. Димов. Българската литературна критика през Възраждането. С., 1965; Г. Марков. Българска възрожденска критика. С., 1981; Т. Атанасов. Исто рия на българската литературна критика. - Изв. Семинара по слав. филологии. С., 1908-1910, кн. 1I1. 2 Вж. Д. Леков. „Елементарна словесност на Т. Шишков и нейният оригинал. В: Известия на ИБЛ-БАН. Кн. ХХІ. С., 1972. 126 рането на интереса към национално-генетичните аспекти на българската литература, вече разбирана и тълкувана в непрекъсната приемственост с фолклорната художест вена традиция и система.

Завърши работата си Българистичният конгрес, събрал повече от 500 чужди и 800 наши специалисти. След научната работа имаше Кирило-Методневистка ве чер по случай 1100 години от идването на Кирило-Методиевите ученици в българ ската държава и Ботева вечер, по случай 110 години от Ботевата героична смърт. Тези две инициативи внесоха тържествена отмора след строгата научна напрегна тост в 32-те секции. При проведените грандиозни тържества има обаче и „нещица", които смущават, дори дразнят и обикновените слушатели като мен. Още щом се влезе в салона, погледа привлича лозунгът „Тоз който падне в бой за свобода той не умира!", който е без необходимите две запетан. В изпълненията на Ботеви творби бяха допуснати грешки. На заседанието при закриването на конгреса чух да се коментира въпросът, може ли артист да сбър ка Ботево стихотворение, когато те са всичко двайсетина. Струва ми се, че такъв рядък факт не е толкова за осъждане, колкото немарливото заучаване и изпъл нение от артисти. Когато заучаващият се съмнява в нещо, трябва да поиска помощ или съвет, ако собственият усет не му подсказва точното изпълнение. Ето само някои грешки: „премяна" вместо „премена“, за да се римува със „зелена" (както в следващия куплет „студена" се римува със „засмена"). В „Речни на съвременния български книжовен език", издание на БАН, т. II от 1957 г., под виждаща е статията за премяна, където на първо място едаден примерът „И самода диви в бяла премяна/чудни, прекрасни, песен поемнат". Под ръка ми са издадените „Стихотворения" на Хр. Ботев (1961), където, за да се избягнат такива греш ки, редакторът Иван Бурин е поставил „премена" и засмена", макар правописът изисква „премяна“ и „засмяна". Пак в стихотворението „Хаджи Димитър" бе реци тирано „него жалеят земя и небе", вместо небо" (в петия куплет), а от четвъртия куплет „Грей и ти, слънце, в таз робска земя!..." бе разделено „Грей и ти, слънце! В таз робска земя ще да загине и тоя юнак..." При стихотворението „В механата" бе рецитирано: „С чаши в ръка", вместо рѣка", за да се римува с по-горното „бърка". Също безчести" вместо „безчести" както изисква ритъмът.

В рубриката „Жизнь. Искусство. Кри- тика", с която се открива броят, са поместени статиите на В. Озеров „Литера турната критика: точни критерии, висо ка взискателност“ и на Л. Новиченко „Историята и ние“. В основата и на двете статии, както се посочва в бележка на редакцията, са залегнали докладите на двамата автори пред VIII конгрес на съветските писатели. В уводната част на статията си В. Озеров изтъква голямото внимание, от делено на литературно-художествената критика в документите на XXVII конгрес на КПСС - в Политическия доклад на ЦК на КПСС пред конгреса е подчерта но: литературно-художествената критика е обществено дело, а не сфера за об служване на авторски самолюбия и ам биции. В Резолюцията на конгреса се отбелязва: литературно-художествената критика трябва да се отърси от благодушието и чинопочитанието, в оценката на произведенията да се ръководи от ясни естетически и класови критерии, поактивно да се обявява срещу безидей ността, парадното многописателство, дре бнавото ровене в бита, конюнктурщината... Най-главната и отговорна цел, ко ято партията поставя сега пред крити ката, е мобилизация на нейните творче ски сили за енергична поддръжка на дълбокото и всестранното преустройство, провеждано от партията във всички сфе ри на живота, в психологията на хората. Работниците от литературния цех" - пише В. Озеров - са обхванати от настроение на боеви ентусиазъм, ръководят се от стремежа да преодолеят напълно съществуващите недостатъци, да вкарат в действие всички резерви и най-главното - да обединят в едно духа на са мокритичност с енергията на практичес ките дела - в това е залогът за реал но, а не само словесно преустройство. В. Озеров отчита, че пред трибуната на VIII конгрес на писателите критиците не са дошли с празни ръце - съз дадени са редица ярки, талантливи твор би, повишен е творческият потенциал на литературната мисъл, води се борба с чуждата идеология. Не може обаче да се отрече, че критиката все още не иг рае тази активна социална роля, която трябва да играе в толкова отговорния за съветското общество момент, че невинаги е съумявала да оцени литературния процес, неговите успехи и несполуки, не води настойчива борба за кардинално повишаване на идейно-естетическото каче ство на литературата. В първия раздел на статията си (тя съдържа шест раздела) В. Озеров се спи ра на някои негативни явления в област та на литературната критика като ком плиментарността“, „некритикуемостта" на Някои писатели, особено на тези, кон то заемат постове"; изразява неудовле творение от това, как писателският пе риодичен печат изпълнява функциите си като организатор на литературнокритическата дейност, неудовлетворение пре дизвиква и равнището на публикуваните статии, тяхната едностранчивост, печатат се само положителни отзиви и рецензии за художествени творби, сякаш всички рецензирани книги са шедьоври. И по този начин - прави извода си В. Озе ров - се стига до дезориентиране на читателите.

Един сборник с изследвания на млади литературоведи сам по себе си несъмнено е интересно явление, защото освен пред става за предпочитанията на младите в литературната наука ни дава и ориен тация за равнището на подготовката им. Това породи и у мене желанието да се запозная с него и да изразя писмено впечатленията си от общуването с работите на младите. Старобългарската литература е застъ пена в сборника с „Житието на Никола Софийски в развитието на старобългар ската литература" от Сергей Райчинов и проблемната статия на Димитринка Ди митрова „Темата за произхода на злото в старобългарската апокрифна литература". Към тази епоха и пак за житийния жанр, но в сръбската литература се от нася работата на Елена Томова „Жития та на Стефан Неман - жанрови особе ности и взаимоотношения с фолклора", с която се открива сборникът. Сергей Райчинов се е спрял на житие то на Никола Софийски най-вече поради неговата завършителна роля в развоя на жанра. Чрез това житие става окончателно изграждането на единната жанрова форма на пространното житие, независеща вече от типа светец" (с. 49). Ученият се спира и на приноса и житий ното майсторство на Матей Граматик. Елена Томова разглежда сравнително двете жития на Стефан Неман и стига До извода, че докато житието от Сава Неманич носи черти, характерни за мо нашеския тип житие, то от Стефан Първовенчани се отнася към княжеския тип житие. Сложно е взаимоотношението на житията със сръбския фолклор. При тях ното създаване влиянието идва от сръб ските епически песни, предания и леген ди, а по-късно самите жития оказват въздействие върху народното творчество. В което започват да проникват мотиви от тях. Мисля, че това произтича естествено от нарасналата роля на писаното религиозно слово и същевременно свиде телствува за проникването на агиограф ската литература и сред народните маси. Димитринка Димитрова е проучила въ проса за произхода на злото в апокрифната ни литература, който е в тясна връзка с представата за отпадането на ангела. Изследователката прилага в своя анализ един трикомпонентен модел, вклю чващ субординираните термини ситуа ция", ситуативна единица" и елемент на ситуативна единица". В резултат на своя анализ Димитрова стига до убеж дението, че в отношението на среднове ковния човек към въпроса за произхода на злото проличава смесване на опре делени юдео-християнски представи с местната езическа традиция" (с. 40). Две работи са на теми от среднове ковната ни литература. Анисава Милтенова се спира на едно от най-значителните явления през XV-XVII в. в южносла вянската книжнина - сборниците със смесено съдържание. Като осветлява богатото им съдържание и жанровата им пъстрота, литературоведката с право ги свързва с функцията им на „народни учителни книги (к. м., Г. Г.), предназ начени да просвещават и възпитават слу шателите" (с. 66). Именно тази им функ ция внася в тях единство въпреки раз- нообразието. А техният облик несъмнено се обуславя до голяма степен и от ситуацията на робството, в която те тряб ва да задоволяват комплекс от разно- родни книжовни потребности - практико-познавателни, художествени, развлека телни и пр.

В световната литература не е рядко яв ление поети и писатели да излагат в теоретичен план своето творческо кредо, т. е. да бъдат и критици. Макар че в това отношение нашата традиция е победна, тя ще се обогатява и развива занапред - с интелектуализацията на жи вота и на самата литература, със заси лената тенденция за превръщането й в самопознание. И в самосъзнание. В този смисъл „Поетическото изкуство" отгова ря на една назряла необходимост в на шето обществено и литературно развитие. В своята книга Любомир Левчев с категоричен: „Никъде субективният еле мент не е тъй силен, както в поезията... Колкото поети - толкова и поетики." И това е безспорно. Но вярно е също така, че един поет трябва да отговаря на известни изисквания в скалата на естетическите ценности, за да имаме мо ралното право да говорим за поетиката му. Иска се и самочувствие - не самоМнението на маннака, а истинското, ре ално самочувствие на надарення човек, който има потребност да сподели с чи телите своето виждане за най-дълбо ката и тайна същина на неговото изку ство". Въпреки че не започва на бяло поле, авторът на книгата трябва да се приветствува преди всичко заради това, че слага началото на една традиция, бе лязана с яркия талант на един от найавангардно мислещите поети на съвре менна България. Независимо от завид ната теоретична основа, това е труд, на писан от поет, защото всяка негова ду ма е образ. Той няма претенцията да бъде законодател, той споделя преди всичко личния си опит, личните си при страстия, предпочитания. Неслучайно Левчев се придържа към златното правило на Пол Валери, че поезия се учи, но не се преподава. Затова вероятно няма и такова учебно заведение, което да подготвя поети. И все пак? Погледнато в исторически план, всички общества имат своя поезия, която отговаря на вкуса и изискванията най-малкото на един образован елит, а по-демократичните - на вкуса на по-големи социални групи, на целия народ. Затова колкото и да елич на една теория на поезията, все пак тя 178 отразява потребностите на много повече хора. Замислена и осъществена като цикъл лекции пред студентите от Софий ския университет, книгата на Л. Левчев не прилича на традиционните курсове по поетическо изкуство, не излага възгледи те на автора във вид на система. Без да е всеобхватна, тя е подчинена на своя собствена логика и е концептуал на - отразява схващанията на поет, който създава изкуство, доста по-различ но от традиционното - с усложнена асо циативност, но и със силен социален патос, изкуство, което утвърждава героич ното и творческото начало у човека - за него те са синоними. Той търси на стойчиво своя читател, към него адресира посланията си. Това е стремеж да се преодолее отчуждението на човек от чо века, да се открие ценителят, приятелят, друарят. И той създаде една истинска новаторска поезия - страстна, романти чно приповдигната, със силен публицис тичен заряд. И в същото време - дъл боко лична, изстрадана, изповедна. Но изповедност, която не се разминава с повелите на времето, а е техен изрази тел. В поезията си той разкрива дарбата да отстоява нравствените си пози ции така, както в Поетиката си показва умение да отстоява логично и аргументирано и същевременно емоционално и убедително естетическите си принципи. И тук присъствува патосът на някогаш ния комсомолски поет, неговата полемич на страст, която придава неповторимо звучене на „Поетическото изкуство". И още нещо. Едва ли ще почувствуваме и разберем Левчев - поста и теоретика, ако не отчетем и диалектичността на неговото мислене, на това непрекъснато утвърждаване отричане, на стремежа вси чко да изстрада със собствения си чо вешки и творчески опит. Обикнат негов похват е парадоксът, оня образ, който обединява две взаимоизключващи се мисли така, че поразява въображение то ни със своята неочакваност и стран ност, поради което лесно се и запомня.

В епилога на своя роман изследване проф. Бурсов признава, че при написва нето на книгата си „Судьба Пушкина" се е учил от разказваческото изкуство на Достоевски. Доста странно признание от историк на литературата във време то, когато литературознанието като цяло все по-настойчиво претендира да му бъ де признат статут на точна наука. Или може би настойчивостта е вече притьпена и изследването на проф. Бурсов излиза от печат в критико-литературоведче ска ситуация, заредена с теоретическа и естетическа готовност да отдаде предпочитание на подобен тип съчинения. Ох ладняването към крайностите на има нентно-формалистичните подходи към ху дожествените текстове напоследък отново стимулира интереса към паратекстуални те детерминанти на художествеността и вече сме свидетели на всеобщо литерату роведческо усилие да се излезе извън рамките на структурно-функционалните проучвания, да се обвърже изучаването на художествената литература с тяхната общокултурна, идеологическа, естетиче ска и психологическа обусловеност. Мотивите на това движение са различни, различни са и изходните позиции на ли тературоведите, а това означава, че е различна и енергията, с която отправ ните точки зареждат копнежа им за синтетично обхващане на техния предмет в сложността на неговото създаване, съ ществуване и значение. И ако предиш ните две крупни проучвания на проф. Бурсов Национальное своеобразие рус ской литературы" и "Личность Достоев ского" трябваше поне у нас да доказват своята значимост, преодолявайки инер цията към иманентно-текстуалните из185- следвания, „Судьба Пушкина“ е в ръце те ни, когато сме склонни да отдадем предпочитанията си на подобен подход към литературата.