Към историята на литературно-теоритичната мисъл през Българското възраждане (Непроучено пособие по литературна теория от 1872 г.)

Общите същностни черти на възрожденската ни литературнотеоретична мист и синкретичният характер на нейната културна роля неведнъж са били обект на ця лостни изследвання в нашата наука. Обикновено не без основание се изтъква, че строго теоретичните съчинення като „Наука за песнотворство и стихот ворство" (1871) на П. Оджаков, „Елементарна словесност" (1873) на Т. Шишков и Ръководство за словесност" (1874) на Д. Войников слабо присъствуват в литератур ния живот на своето съвремие. И действително - имената на „профилираните тео ретици" от Възраждането ни са сред най-честите прицели за унищожителни нападки от страна на Каравелов и Ботев. „Антиреторичният" патос става дори поетическа тема в лириката от 70-те години - да си припомним Каравеловото „Риторики, дог матики Лучение бледно..." или М. Маджаровото, Не ща вече риторики/ нито гола фрази. Причините за тази осъдителна реакция и слабия отзвук на възрожденските ни описателни трудове се коренят на първо място в компилативния им преводно-подра жателен характер 2. На второ място - тяхната поява по време съвпада с активизи с. 15. Из „Кратко житие на авва Йоан, игумен на св. Синайска планина, наречен Схо ластик, наистина свят отец", съставено от рантския монах Даниил. 1 Вж. Г. Димов. Българската литературна критика през Възраждането. С., 1965; Г. Марков. Българска възрожденска критика. С., 1981; Т. Атанасов. Исто рия на българската литературна критика. - Изв. Семинара по слав. филологии. С., 1908-1910, кн. 1I1. 2 Вж. Д. Леков. „Елементарна словесност на Т. Шишков и нейният оригинал. В: Известия на ИБЛ-БАН. Кн. ХХІ. С., 1972. 126 рането на интереса към национално-генетичните аспекти на българската литература, вече разбирана и тълкувана в непрекъсната приемственост с фолклорната художест вена традиция и система.